„Далечния роднина е близък приятел.“

Кога се отнася началото на оживените руско-български икономически връзки, е трудно да се определи. Дори може би е неправилно да се поставя такъв въпрос. Подобни връзки винаги са съществували. Но за периода до IX век не можем да кажем абсолютно нищо за тях. Причината за това е липсата на исторически сведения за източните славяни до този период, както и ниската степен в развитието на стопанството. За поддържането на такива постоянни връзки може да се приведе като най-общ аргумент устойчивото и продължаващо се и през този период единство в областта на материалната култура: при това появата на нови образци или усъвършенствания в областта на занаятчийското производство в едната страна скоро намират разпространение и в другата.

Най-характерен момент в областта на материалното производство е постепенното разпространение в Русия на грънчарското колело. При това руските образци на това ново грънчарско производство показват пълна аналогия с тези на българските, дори в подробностите (например знаците по дъната на съдовете). Може да се приеме като безспорен факт, че грънчарското колело, което прониква в Русия през IX век, е заимствано от южните славяни, които са го познавали много по-рано). Разпространението на грънчарското колело в Русия е много показателен факт и е свързано с нов етап в развитието на руската икономика.

В по-друг аспект трябва да се разглеждат произведенията на останалите занаятчийски производства и предметите за украса (гривни, торкви, висящи висулки, мъниста, ножове, прешлени за вретена, амулети и др.), които дават също поразителни прилики. Тук проучването на материала е от чисто археологическо естество. Необходимо е не само да се установи единството в изработката на всеки един тип, но и да се проучи мястото и времето на неговото появяване, и по-нататък пътят на неговото разпространение. Това е един твърде труден проблем за разрешаване, защото археологическият материал е известен само отчасти. От друга страна, зараждането на един археологически тип е често пъти под въздействието и на чужди влияния и на първо място източното и византийското. От събрания наличен материал би трябвало да се предполага, че руско-българското единство в областта на материалната култура е резултат на занаятчийската и художествена дейност и на двата народа, които са поддържали тесни връзки помежду си. Но смятаме също така за безспорно, че приоритетът в този художествен обмен често е принадлежал на българската страна, доколкото България се е намирала при по-благоприятни условия за развитие.

Докато така очертаните икономически връзки може да се разглеждат като постоянно действащи, както в предходния, така и в следващия период, то с образуването на руската държава през втората половина на IX век се появяват и някои нови елементи. Това се дължи на постепенното развитие на производителните сили у източните славяни, на все по-засилващото се разделение в областта на занаятчийското производство. Селското и занаятчийското производство дават все по-големи излишъци, които могат да се пласират на пазара. По-големите руски градове се превръщат в оживени търговски центрове. Оформя се богата княжеско-болярска върхушка, която постепенно тръгва по пътя на своята феодализация. Тя се нуждае от изделия, които селско-занаятчийското производство на Русия не може да даде. Появява се търговското съсловие, разполагащо с богатства и поело върху себе си нуждите на външната търговия. Така постепенно към края на IX век Русия излиза на широката международна търговска арена. Изглежда, че през този период (края на IX и началото на X век) постепенно се оформя и знаменитият „път от варягите до гърците” (путь изъ Варягъ въ Греки”), който свързва Балтийско море с Черно и минава през средата на Киевска Русия.

За оформянето на този път имат заслуга както източно славянските, така и варяжките (норманските) търговци.

За нас този търговски път е важен, понеже минава покрай България, засяга българските черноморски градове. Следователно той може да се разглежда като важен момент в историята на руско-българските икономически връзки.

Подробно описание на търговския път намираме у Константин Багренородни. От Киев руските търговци се отправят надолу по река Днепър и стигат до Черно море. В устието на Днепър „се намира островът Свети Етериос. Оттам те отиват към реката Днепър (вероятно Днестър) и като стигнат благополучно до нея, отново си почиват. При благоприятно време те излизат на брега и отиват до така наречената река Аспрос, където си почиват по същия начин. След това продължават пътуването си и стигат до Селина, така нареченото устие на река Дунав. Докато минат река Селина печенегите ги нападат. И ако, както обикновено, морето изхвърли лодки на брега, те извличат всичките, за да се противопоставят задружно на печенегите. От Селина нататък те не се страхуват от никого, но като влязат в България, стигат до устието на Дунав. От Дунав те стигат до Конопа, от Конопа до Констанция, до река Варна, и от Варна отиват до река Тичина. Всичко това е българска земя. От Тичина те пристигат в областта на Месемврия и така тука свършва тяхното твърде мъчително, опасно, пълно с препятствия тежко плуване”.

От сведението на Константин Багренородни се вижда, че в своя път на юг руските търговци спират на почти всички български пристанища. Първият пункт това е Белград в устието на Днестър (Аспрос, днешен Белгород—Днестровски), откъдето започва българската територия. За българския характер на този град имаме достатъчно сведения от по-късно време. Но от края на IX век той започва да играе важна роля като междинен пункт в руската търговия. Не е изключено в него или в неговата околност да се е установявало временно руско население, което сезонно се е занимавало с риболов, така както това виждаме в устието на река Днепър, за което имаме преки сведения в руските извори. Следователно българската крепост Белград на Днестър може да се разглежда като пункт, в който се е осъществявал оживен обмен и контакт от различен характер между българи и руси. За значението на този град в руската история говори и фактът, че в руските извори той е известен с названието „Бѣлгородъ”.

Останалите споменати български градове трябва да се разглеждат също като пунктове на руската търговия. Невъзможно е да се допусне, че те са били само транзитни пунктове на руските търговци, пътуващи за Цариград. Наред с това те трябва да се разглеждат и като места, в които се с осъществявал и българо-руският културен обмен.

За самата руско-българска търговия изглежда, че по-голямо значение е имал районът около най-долното течение на Дунав. Самият Дунав, минаващ през българска територия, по това време започнал вече да се очертава като основен воден път в Югоизточна Европа. За неговото значение са особено характерни думите на Святослав, казани пред майка му през 969 г.: „Не любо ми есть в Киевѣ быти, хочю жити в Переяславци на Дунаи, яко то есть середа земли моей, яко ту вся благая сходятся: отъ Грекъ злато, поволоки, вина и овощеве разноличныя, изъ Чехъ же, из Угорь сребро и комони, из Руси же скора и воскъ, медъ и челядь”.

Следователно българският град Преславен (или Малък Преслав) през X век се издигнал като важен пункт в югоизточната европейска търговия. Прави впечатление, че Святослав не споменава с какво участва България в тази международна търговия. Но доколкото този град се намирал на българска територия, безспорно е, че българите са взимали в нея най-дейно участие. (Не е изключено в израза „отъ Грекъ” да се разбира не само Византия, но и цялата територия на юг от Дунав.) От думите на Святослав се вижда и традиционният руски износ: кожи, восък, мед и роби, значителна част от който несъмнено е попаднал в България.

С издигането на Преславец като важен пункт в долно дунавската търговия трябва да свържем и редица вещи от руски произход, открити от румънските археолози в съседство със славянското селище на мястото на античната Диногеция (днес с. Гарвън, Северозападна Добруджа, южно от Галац). Древната Диногеция прекратила своето съществувание в края на VI и до IX век била необитаема. През IX—XII век на нейното място се намирало славянобългарско селище (с над 200 жилища). Според румънските археолози в Диногеция са открити източно славянска керамика и дребни предмети на трудовата дейност и украса. На първо място това са прочутите овручски прешлени за вретена от червен шифер (произвеждани само в Овруч, Волиния) от края на X век Глинени емайлирани яйцевидни топчета, произхождани от Киев или Белгород. Най-ранните са датирани от времето на княз Владимир I (980—1015 г.). След това следват стъклени халки, обици, амулети. Въпреки че тези предмети са от малко по-късно време (края на X—XI век), те могат да служат и като свидетелство за българо-руската търговия и през разглеждания период.

Друг пункт, в който са намерени подобни вещи от руски произход, е българската крепост на дунавския остров Пъкуюл-луй-Соаре (източно от Силистра).

Наред с това имаме всички основания да смятаме, че български търговци също са посещавали Русия и преди всичко Киев по днепърския воден път. За това свидетелствува проникването на българската художествена традиция в Русия, за което се спомена по-горе. Но има и още един твърде убедителен факт в това отношение. Това са славянските названия на днепърските прагове, записани у Константин Багренородни. Прави впечатление, че те са дадени в българска огласовка, а не в руска: названията завършват с думата „прагъ”, а не „порогъ” — Островунипраг, Вълнипрагъ. Следователно може да се приеме, че названията на праговете са съобщени на византийския автор от българските търговци, идващи от Русия.

По такъв начин може да се приеме като напълно сигурно, че заедно с образуването на Древно руската държава между България и Русия се установяват тесни икономически връзки. Както руски, така и български търговски групи са посещавали двете съседни страни. Основни пунктове на тази търговия са били градовете по Долни Дунав, черноморските пристанища и днепърския воден път. Но наред с това не бива и да се преувеличава мащабът на тази търговия в целокупния икономически живот на двете страни. Тези икономически връзки имали значително по-голямо значение в друго отношение, доколкото те проправяли пътя на зараждащите се и все по-укрепващи културни връзки.