„Целта на всяка битка е победата.“

Походът срещу Цариград от 907 г. е последният известен ни външно политически акт на Олег. Успехът на руското оръжие и тежкото вътрешно и външно политическо положение на Византия имали за резултат подписването в 912 г. на един от най-изгодните за Русия договори с гърците: русите получили редица изгоди и облаги във византийската търговия, били дадени и редица привилегии на руската търговска колония в Цариград.

След похода и подписването на мирния договор отношенията между Русия и Византия се нормализирали за продължителен период от време. Византийското правителство имало възможност да съсредоточи своите усилия в борбата си срещу арабите и българите. Наскоро след това, според руския летопис, Олег починал и велико княжевският престол в Киев бил зает от сина на Рюрик Игор (912—945 г.). Руското правителство било заинтересовано да поддържа нормални търговски и политически връзки с Византия въз основа на изгодния за нея договор, а от своя страна Империята се стараела да привлече северните си съседи срещу своите вътрешни и външни противници. Във византийската войска се намирали постоянно руски (тоест варяго-руски) наемни отряди, изпращани и попълвани от руския княз.

Наред с това имаме известно основание да смятаме, че Симеон е правел опити да привлече русите в своята борба против Византия. Известно е, че подготвяйки войната от 916 г. Симеон се опитал да привлече печенегите, които живеели на североизток от Дунав. „Но Симеон не сполучил да постигне целта си, защото византийското злато и подаръци се ценели. . . много по-високо, отколкото голите старания на българския цар.”

Във връзка с това патриарх Николай Мистик в писмото си от 917 г. пише: „Ти знаеш добре, че Вогас е назначен за стратег на Херсонес. Този именно стратег на Херсонес не преставаше да донася постоянно, че българите полагат голямо старание да привлекат също и печенегите и някои други народи и племена по онези места за нападение и война против ромеите. И не може да се рече, че за тези работи той ту казва, ту мълчи, но непрекъснато и всеки ден досаждаше с тези писма и речи на нашите уши и сърца”.

От писмото става ясно, че Симеон е разчитал преди всичко на печенегите, а по-малко на другите народи (включително и на русите), по отношение на които византийската дипломация се оказала по-гъвкава и действена. (Характерно е, че печенегите сами са съобщавали на византийците за изпратените при тях български пратеници). Следователно по отношение на северните си съседи Симеон не е могъл да разчита на някакъв успех.

През 921/922 г. българският цар предприел своя знаменит поход срещу Цариград. За Империята настанали тежки дни. Същата година (922) Николай Мистик изпратил до Симеон едно от своите писма, в което се казва: „Изслушай ме, любими сине, защото сега съм уязвен от още по-силна болка. Защото, доколкото мога да разбера, поради императорското старание да се противопоставя срещу вашата власт и твоя народ подготвя се или пък ще се подготви твърде силно раздвижване на русите и заедно с тях на печенегите, па още и на аланите и на западните турки, които всички се споразумели и са започнали война срещу тебе”. По-надолу в същото писмо той продължава: „Знай, повтарям, че аз колко годе съм разбрал смисъла на царското движение срещу вас, то те няма да престанат да подбуждат за вашето погубване всеки народ — нито турките, нито аланите, нито печенегите, нито русите и други скитстки племена — дотогава, докато последните не изтребят българския народ съвършено”.

Няма сведения в какво точно се е състояла тази подготовка и не можем да определим степента на нейната достоверност. Възможно е, предвид тежкото положение на Империята, патриархът да е преувеличил някои неща. Но, от друга страна, не може да се допусне, че това е чиста измислица. Патриархът явно е имал предвид руско-византийските съюзни отношения, за които Симеон не е могъл да не знае.

Със смъртта на Симеон и подписването на българо-византийския мирен договор (927 г.) се слага край на дългогодишното военно съперничество между двете страни и на кръвопролитните войни. При цар Петър I между България и Византия се установяват съюзни отношения и в страната постепенно започва да прониква византийското политическо и културно влияние.

В условията на добросъседските българо-византийски отношения през 941 г. русите извършили ненадейно следващия си поход срещу Византия, първия от управлението на княз Игор. Причината за него трябва да се търси вероятно в неспазване на договорните отношения от страна на Византия, заложени в руско-византийския договор от 912 г. През този период Византия се освободила от българската военна заплаха, стабилизирала положението си в борбата с арабите и дори минала в настъпление. С други думи, тежката военна криза, в която се намирала Империята в началото на X век, постепенно отминала. При това положение византийското правителство очевидно счело за излишно да се придържа стриктно към клаузите на руско-византийския договор. Вероятно тук ставало въпрос за значителните привилегии, дадени на руските търговци, както и правото им за безмитна търговия в Цариград.

Според „Повесть временных лет”, „в лѣто 6449 (941 г.). Иде Игорь на Греки. И послаша болгаре вѣсть ко царю, яко идуть Русь на Царьградъ, скѣдий 10 тысящь. Иже придоша, и приплуша и почаша воевати Вифиньскиа страны, и воеваху по Понту до Ираклиа и до Фафлогоньски земли”. Но този поход завършил с неуспех за русите. Византийците успели да унищожат една голяма част от руската флотилия с така нар. „гръцки огън”.

Въпреки неуспеха си след три години в 944 г. (според Троицкия летопис в 943 г.) Игор предприел втори поход. „В лѣто 6452 (944 г.). Игорь же совкупивъ вои многи, варяги, Русь, и поляни, словѣни, и кривичи, и тѣверьцѣ, и печенѣги наа, и тали у нихъ поя, поиде на Греки въ лодьях и на конихъ, хотя мьстити себе. Се слышавше корсунци, послаша къ Раману, глаголюще: „Се идуть Русь бещисла корабль, покрыли сут море корабли”. Тако же и болгаре послаша вѣсть, глаголюще: „Идуть Русь, и наяли суть к собѣ печенѣги”. Се слышавъ царь посла к Игорю лучиѣ боляре, моля и глаголя: „Не ходи, но возьми дань, юже имал Олегъ, придамь и еще к той дани”. Тако же и къ печенѣгомъ посла паволоки и злато много. Игорь же, дошед Дуная, созва дружину, и нача думати, и повѣда имъ рѣчь цареву. Рѣша же дружина Игорева: „Да аще сице глаголеть царь, то что хочемъ боле того, не бившеся имати злато, и сребро, и паволоки? Егда кто вѣсть; кто одолѣеть, мы ли, онѣ ли? Ли с моремъ кто свѣтенъ? Се бо не по земли ходимъ, но по глубинѣ морьстѣй: обьча смерть всѣмъ”. Послуша ихъ Игорь, и повели печенѣгомъ воевати Больгарьску землю; а самъ вземъ у грекъ злато и поволоки и на вся воя, възратися въспять, и приде къ Киеву въ свояси”.

На следната година (945) бил сключен нов руско-византийски договор, според който привилегиите на русите (по-специално в цариградската търговия) били значително ограничени, а задълженията им увеличени.

От сведенията за похода може да се направят и някои изводи за отношенията между русите и българите. На първо място става ясно. че българите държели на добрите си отношения с Византия, с която имали най-тесен допир. Затова те сметнали за необходимо, а може би са били и договорно задължени, да предупредят византийците за двата похода на Игор. От текста на летописа се вижда също, че след приключването на втория поход, Игор изпратил печенегите да воюват против българите. Обикновено това сведение се тълкува в смисъл, че този акт е резултат на недружелюбната политика която заели българите. Но тук би трябвало да се има предвид и едно друго обстоятелство: събраните за похода печенеги не са могли да се върнат у дома си с празни ръце; те биха останали разочаровани и неудовлетворени и биха се обърнали срещу самия Игор. Постъпката на руския княз може да се прецени като опит да отклони от себе си печенежката опасност.

По такъв начин и по времето на Игор нямаме никакви сведения или податки за политически контакти между българи и руси. Възможно е такива да е имало, но те са били спорадически и не са играели съществена роля в политическия живот на двете страни. Както се вижда, доминиращ момент във външно политическата история на Русия и България били отношенията им с Византия. И нещо повече, политическите връзки между двете славянски страни били обусловени и подчинени на взаимоотношенията им с нея. Това говори за голямата роля, която играела Империята в целокупния живот на двете страни.

Въпреки слабия политически контакт може смело да се каже, че X век представлява важен момент в историята на руско-българската взаимност. Тази особеност се проявява по-осезателно едва през втората половина на X век по време на Святославовите походи в България, когато се осъществява първият българо-руски военен съюз. Тя се проявява и при приемането на християнството от източните славяни, в който процес България има голяма заслуга. Тези значителни явления в историята на руско-българската взаимност не са случайни, а са резултат на едно продължително, понякога трудно доловимо сближение между двата народа в областта на икономическите и културни връзки, които започват да се развиват и засилват още със самото създаване на древно руската Киевска държава. Тези връзки са най-ценното, най-значимото за този ранен период на българо-руската взаимност до началото на Святославовите походи. Ценното и значимото в тях е, че те не са отделни случайни или произволни явления, а представляват един постоянен процес, който непрекъснато се засилва и укрепва, разширява се в ширина и дълбочина, който подготвя и обуславя в голяма степен тесните българо-руски връзки, така характерни за следващите периоди.

Спирайки се по-конкретно на X век, необходимо е да се отбележи, че през този период икономическите и културните връзки вървят ръка за ръка и често пъти са взаимно обусловени или представляват единен процес. Макар и различни по своята специфика и съдържание, погледнато конкретно исторически те се проявяват често пъти като единен процес. Търговските пътища и търговските кервани наред с предметите за потребление, разнасят и културните ценности. Търговските пътища постепенно проправят към Русия и пътя на славянобългарската книжнина и култура. Естествено, в областта на културата може да се посочат и други пътища на сближение, каквито са крупните политически и културни центрове на Византия, където по всяка вероятност руси и българи са влизали в контакт помежду си.

Спирайки се по-конкретно на руско-българските икономически връзки, особено необходимо е да се разграничат двата аспекта на тяхното проявление. От една страна, икономическите връзки се проявяват като непосреден постоянен контакт между населението в пограничните райони, което непрекъснато обменя продуктите на своя труд. Това е първичният и универсален търговски обмен, който се осъществява през цялата история на човечеството дори в неговите най-примитивни състояния. Но наред със своята универсалност и трайност, пътищата и проявите на този вид обмен по-трудно се долавят и по-трудно се изследват. Особено ако това се отнася за народи с приблизително еднакво икономическо развитие, каквито са били по това време руският и българският народ. Освен това тази търговия не е добре организирана и пътищата на отделните стоки проникват в различна дълбочина и в различна посока в съседната територия в зависимост от търсенето и значението на отделната стока.

Този постоянен международен обмен трябва добре да се разграничава от едрата и организирана търговия, осъществявана от богатото търговско съсловие, свързано тясно с господстващата феодална класа. От развитието на тази търговия е силно заинтересувана самата управляваща върхушка, която определя насоките на външно търговския обмен. Последният в много случаи обуславя войните, мирните договори, съюзните отношения.

Тук трябва веднага да се изтъкне, че през разглеждания период между България и Русия е преобладавал първият вид търговия. Това се дължи на обстоятелството, че българският и руският народ били съседи, което е давало възможност за широк обмен на продуктите на обикновения занаятчийски труд. От друга страна, сравнително ниското икономическо развитие на двете страни и еднотипността на тяхното стопанство са съдействували за широкото развитие на международна търговия. Както Русия, така и България били заинтересовани преди всичко от търговията си с Византия и тази търговия е заемала първенствуващо място в техния външен обмен.