„Да управляваш е трудно изкуство.“

Нов етап в историята на руско-българските взаимоотношения започва с образуването на Древно руската държава, „Русь”, известна повече под названието Киевска Русия (882—1132 г.). Средата на IX век е важен момент в руската история. Тогава се оформят окончателно двете източно славянски политически обединения: едното в Южна Русия по Среден Днепър с център град Киев, в което главна роля играят поляните. Другият политически център е на север с главен град Новгород. Поради обстоятелството, че поляните, както и съседните им северяни и вятичи, са се намирали под властта на хазарите, инициативата за образуването на новата държава поел северният политически център. През 862 г. след вътрешни междуособици, по инициативата на една от враждуващите славянски групировки, в Новгород се установил варяжкият (нормански) вожд Рюрик заедно със своята дружина. Опирайки се на нея и влизайки в тесен съюз със славянската племенна върхушка, Рюрик укрепил властта си в Новгородската област. Той се разправил сурово с недоволните от неговата власт, като част от тях избягали в Киев.

През 879 г. Рюрик починал и поради малолетството на сина му Игор новгородски княз фактически станал неговият родственик Олег. През 882 г. Олег предприел своя знаменит поход на юг по Днепър, убил по измамнически начин киевските князе Асколд и Дир и обединил под своя власт двата източно славянски политически центъра. Столица на новообразуваната държава станал град Киев.

Образуването на Древно руската държава било крупно събитие в руската и европейска история. С нейното възникване източните славяни отхвърлили чуждата власт, излезли отново на историческата сцена и започнали да играят доминираща роля в историята на Източна Европа.

Управлението на първия общо руски княз Олег (882—912 г.) е и първият блестящ период в политическата история на Киевска Русия. Веднага след установяването си в Киев той с помощта на варягите предприел енергични действия за покоряването на околните източно славянски племена. През 885 г. руският летописец вече могъл да заключи: „И бѣ обладая Олегъ поляны, и деревляны, и сѣверяны, и радимичи, а съ уличи и тѣверци имяше рать”.

Другият важен момент от управлението на Олег е знаменитият му поход срещу Цариград през 907 г. Това е един от най-успешните руски походи срещу византийската столица, което се вижда както от текста на летописа, така и от съдържанието на договорите, сключени между русите и гърците през 907 и 912 г.

За времето на княз Олег нямаме никакви сведения за преки политически връзки между Русия и България. Не можем да посочим и някакви косвени податки, които биха ни позволили да правим догадки за политически или военен съюз между двете държави. Въпреки това в историческата литература неведнъж са изказвани предположения, граничещи с увереност, че подобен военен съюз е бил осъществен по времето на Олег и Симеон. Този хипотетичен съюз е обоснован от обстоятелството, че и Олег, и Симеон воюват срещу Византия и следователно той би бил напълно закономерен и естествен. На второ място се изтъква сведението на руската летопис, че по времето на похода руският княз събрал много войски „и съ сими со всѣми поиде Олегь на конех и на кораблех”. Следователно трябва да се предполага, че част от руските дружини са минали през българска територия, а това предполага и наличието на военен съюз между двете страни. В действителност, както ще видим след малко, руските войски никога не са минавали през българска територия, с изключение при похода на Святослав, който първоначално бил насочен пряко срещу България.

Може би един от първите, който говори за съюз между Олег и Симеон, е руският писател Иван Елагин в своето съчинение, написано през 1790 г. Като описва благополучието на Киев по времето на Олег, той пише: „Торговля привлекла болгаров и прочих чужеземцов, и приносили в него (в Киев) богатство; а цареградцы деющие куплю, благонравие поселяли. Тогда Леон император, наняв бранное угорское (маджарско) воинство, пустил его на землю Болгарскую, союзную Киеву, и страшное причинил разорение. Болгарский цар Симеон хотя собрав свое войско и устремился, поелику возможно, противиться нападающим; но безсилие его уступило мужество угров.” След като Симеон се справил с угрите, „союзник его Олег, не взирая на благополучный оружия его успех, намеревался отместить виновнику болгарскаго разорения и к войне против Леона греков приуготовился”.

Откъде е почерпил И. Елагин тези сведения, е трудно да се каже, но според нас това са по-скоро предположения на самия автор.

Предпазлив опит да свърже похода на Олег с дейността на цар Симеон прави в по-ново време и М. Тихомиров. Но непонятно защо в случая той се позовава на известния надпис от 904 г. от с. Наръшкьой (северно от Солун), където по това време е минавала българо-византийската граница. В надписа между другото се споменава за Θεοδώρου ὀλγουτρακανοῦ (тоест „олгутракан Теодор”), по времето на когото е издялан надписът. Явно подведен от Ф. Успенски, който в ὄλγου вижда руското собствено име Олег, М. Тихомиров се стреми да го свърже по някакъв начин с княз Олег; но той чувства нестабилната почва, на която е стъпил, и отминава, без да направи никакви изводи. В действителност прабългарската титла олгутракан няма нищо общо с руското име Олег и по-специално с руския княз.

Неудачен е и опитът на М. Тихомиров да използва и еврейското известие за руския княз Хелгу, който уж загинал в Тракия (Paras или Tiras). В действителност доказано е, че въпросният Хелгу е друго лице и е действал не в Тракия, а в Персия (Paras). M. Левченко отхвърля като несъстоятелни и другите доводи на М. Тихомиров. Следователно последният има всичкото основание да заключи: „Походите на Олег и Игор се намирали в определена връзка със събитията на Балканския полуостров, макар за нас да е все още трудно да установим характера на тази връзка”.

Един от доводите на М. Тихомиров, както и на някои други, е че уж част от руските войски, минали през България. Това е едно от известията на руския летопис, което е озадачавало редица изследователи. М. Тихомиров справедливо се пита: „По какъв начин походите на Олег и Игор срещу Цариград са могли да останат незабелязани в България, покрай бреговете на която са се движели руските ладии и през територията на която е трябвало да преминат тези войни, движещи се в Олеговия поход, според летописта, „на конех”.

В действителност в „Повесть временных лет” се говори: „И съ сими со всѣми поиде Олегъ на конех и на кораблех”. Подобно нещо виждаме и във втория поход на княз Игор през 944 г.: „Поиде на Греки въ лодьях и на конихъ”.

С това пред нас се поставя важният въпрос: как трябва да се разбират тези места от летописта и действително ли руските войски през X век незабелязано от никого са минали през България?

Съветският историк С. Азбелев в две аналогични статии доказа убедително, че походите на русите към Цариград са се извършвали само по море. Според него походите през България неизбежно биха довели до военен конфликт и биха завършили така както и похода на Святослав. Ако между България и Русия е имало военен съюз, то българите биха били споменати в списъка на съюзниците, където са указани и най-малките племена. Походът през България би изтощил руските войски и би отслабил тяхната ударна мощ в района на Цариград; би се нарушил елемента на внезапност, който е едно необходимо условие за успеха на всеки поход. Всички останали походи (860, 941, 1043 г.) са извършвани според летописа само по море. След похода от 907 г. се казва, че византийският данък бил разпределен между войните от „корабите”. За сухопътна армия нищо не се споменава.

И действително при внимателно разглеждане на летописния текст става ясно, че походите са били само морски. С 2000 „кораби” (ладии) с по 40 души във всяка русите дебаркират внезапно в околностите на Цариград и действат само в неговия район. За военни действия в други райони не се говори. Успехът на русите е бил обусловен преди всичко от внезапността и бързината на техните действия. Ако те са се движели по сухо, военните действия биха започнали още на византийската граница. От броя на войните в ладиите (всичко 80 000 души) се вижда ясно, че цялата войска е пренесена по море. При завръщането си в родината според летописа цялата войска била натоварена на ладиите.

Много показателен в това отношение е вторият поход на княз Игор от 944 г. За него пак се говори, че Игор „поиде на Греки въ лодьях и на конихъ, хотя мьстити себе”. Но от по-нататъшния текст става ясно, че в този поход русите са стигнали само до Дунав, тъй като гърците научили за него и изпратили при тях „боляри”. Последните предложили на русите много скъпи платове и злато с условие да се откажат от похода. Тогава по съвета на своята дружина Игор се съгласил с предложенията на гърците и се върнал назад. Следователно изразът „поиде на Греки въ лодьях и на конихъ” се отнася само за движението на русите от Киев до устието на Дунав, докъдето те са стигнали.

Според нас това място от руския летопис има най-голямо значение за разрешаването на интересуващия ни въпрос, и то доказва по безспорен начин, че русите и в своя поход от 907 г. не са минали през България. Изразът „поиде Олегъ на конех и на кораблех” се отнася за движението на руските дружини от Киев до дунавските устия, а може би и само до устието на Днепър.

Ясно е, че за своите походи Олег и Игор са събирали войни от различни източно славянски племена, както и от други съседни народи. Сборните пунктове са били Киев и устието на Днепър. Естествено, че от Киев е потегляла най-многобройната, основната част от войската начело с княза и болярите. Много трудно е да се предположи, че тази огромна войска се е движела по Днепър само на лодки, като се имат предвид трудностите при преминаването на праговете и постоянната опасност от страна на печенегите. Една значителна част се е движела покрай брега на коне, като е охранявала войните в лодките, княза и болярите. Едва в устието на Днепър цялата войска се е прехвърляла на лодки и е започвала своя стремителен поход на юг.

Следователно засега ние не разполагаме с никакви достоверни преки или косвени сведения за някакъв съюз или политически връзки между Русия и България при Олег. Тук би могло да се обърне внимание на едно сведения от Йоакимовия летопис (предадено у В. Татишчев): „По сем (след убийството на Асколд) Олег облада всю страну ту, много народы себе покори, воева же на греки морем и принуди мир купити, возвратися с честию великою и богатствы многими. Повоева же козары, болгоры и волоты до Дуная”.

От това сведение се вижда, че Олег е имал редица военни стълкновения с народите, които са ограждали Киевска Русия от югоизток, юг и югозапад до Дунав и са препятствали на нейния излаз на Черно море. То е в унисон и е допълнение на данните на „Повесть временных лет”. То потвърждава нашето мнение за активния военен натиск върху южните племена и народи, започнат още по времето на Асколд и Дир. Олег е бил естествен продължител на тази политика. Но той е разполагал с много по-големи ресурси и възможности за нейното провеждане и трябва да се предполага, че неговите удари са били много по-силни и нанасяни в по-голяма дълбочина. Ясно е, че под „болгоры” в Йоакимовия летопис трябва да се разбират черните българи по Долното Поднепровие и Приазовието, а не дунавските българи. В своята южна политика за Киевска Русия е било от първостепенно значение да си осигури свободен достъп и безопасен път по река Днепър и излаз на Черно море. Но наред с това Киевска Русия е трябвало да брани и своята национална територия, която много често е била предмет на чуждо посегателство. Смятаме, че именно така трябва да се разбира посоченото място от Йоакимовия летопис.

Наред с това цитираното място като че ли предполага и някакви военни действия и в самия район на дунавските устия. Споменава се за борби на Олег с „волотите” (тоест волохи или влахи). Това естествено не е изключено, особено като имаме предвид историята на Олеговото управление. Но откъслечното и единствено сведение на Йоакимовия летопис не ни дава основание да твърдим това с положителност. Историята на Олеговото управление е дадена в него съвсем накратко и схематично и споменаването на Дунав по-скоро би трябвало да се разглежда като най-западния пункт на района, в който е действал Олег.