// Вие четете...

Начини на манипулиране

Какво всъщност са парите?

„Парите и закона ще очароват.“

Ние „отчитаме“ факта, че срещу пари, дадени назаем банките получават още повече пари. Но преди всичко те придобиват власт. Парите обаче, няма как да са цел на играта, понеже банките ги имат. Валутите се появяват и изчезват. Днес парите имат конкретна стойност, а утре отново никаква. Те са просто средство за постигане на Целта. В крайната сметка, на финала е Властта!

За да разберем как парите водят до власт, трябва на това място да се занимаем по-подробно с тях като понятие. Въпросът е: „Какво всъщност са парите“?

Парите дефинират нашия живот, оказват силно влияние върху мисленето и поведението ни, върху нашето здраве, жизнения стандарт и образованието ни. В днешно време за почти всичко се нуждаем от пари, но по-удивителното е, колко малко знаят за тях мнозинството от хората. В училище за това изобщо не се учи. Практически икономиката би могла без проблеми да се справи и без пари, ако отново започнем да търгуваме на принципа „услуга за услуга“, тоест да сключваме разменни сделки, каквато е била обичайната практика дълго време и която пак идва на мода на много места. Само че тук банките се обявяват против, защото при една не парична система те биха загубили властта си. За да не стане това, различни „експерти“ са си направили труда да измислят многобройни, убийствено странни изрази, които правят истинските им действия непонятни и завоалирани. Ние просто не бива да научаваме как е „скроена“ Играта. Трябва да им предоставяме парите си, без да задаваме много въпроси. Винаги се е казвало: „Парите управляват света!“. Следователно въпросът е: „Кой управлява парите“? Ако разберем това, ще узнаем също и кой владее света. Логично е.

Ето един малък пример. В Интернет „облигация на предявител“ се обяснява по следния начин:

„При облигациите на предявител съществуват константно лихвоносни и вариативно лихвоносни (поименни) облигации. При константно лихвоносните се касае за заеми на юридически лица, които се нуждаят от въпросните заеми за финансиране на инвестиционни проекти. Те са различно форматирани в зависимост от условията, срока, валутата или емитента. При константно лихвоносните облигации на предявител вложителят на пари в борсови ценности купува облигации по техния стопроцентов ценови курс. Той получава облигационен купон, който съдържа олихвяването на придобитите ценни книжа. Облигациите с нулев купон не гарантират никакво изплащане на лихви по време на фиксирания период. Ако те бъдат продадени преди датата на падежа, продавачът получава цена под стопроцентовия им курс. Ако бъдат продадени след края на срока (падежа), плащането се извършва по сто процентната им стойност. Вариативно лихвоносните облигации на предявител се нагаждат към лихвения процент на техния съответен срок. По принцип сверяването на лихвения процент се извършва по финансови пазари като LIBOR или EURIBOR.“

Успяхте ли да разберете примера? Тогава получавате поздравления! Умишлено е написан така, че човек да не може да го разбере. Също като данъчната ни система. Затова се налага да упълномощаваме „експерти“. Впрочем, ще Ви бъде трудно да намерите банков консултант, който да бъде в състояние да Ви обясни понятно с едно изречение, какво е облигация на предявител. Но не се притеснявайте, не сте длъжни да знаете това. Абсолютно ненужно е да се занимавате с подобни въпроси.

Облигацията на предявител е един вид ценна книга, запис на заповед, обещание за пари в бъдеще време.

Важно е, колкото се може повече хора да осъзнаят какво са парите, какъв е произходът им и какво произтича ежедневно от тяхното участие, защото предпоставката, необходима за промяна и обновление се нарича знание!

И още нещо. Който не е в състояние да обясни нещо ясно и разбираемо или самият той не го разбира, или има какво да крие.

Хората рано осъзнали, че не всичко се удава еднакво добре на всеки и че е по-разумно да се съсредоточат върху своите индивидуални способности, а придобитото благодарение на тях да разменят с други хора, сдобивайки се по този начин с всичко необходимо за живот.

Разделението на труда се оказало целесъобразно, но за един ловец било доста обременително винаги и навсякъде да мъкне своите кожи със себе си, с надеждата да ги размени за нещо, от което има нужда. Така че се усещала потребност от някакво обменно средство, което да било удобно за използване, лесно за пренасяне, да не може да се фалшифицира и което всички щели да признават. Перли, китови зъби, украшения, житни растения, какаови зърна, чай, захар, тютюн, платове и кожи служили дълго време като универсални разменни ценности, с други думи като „пари“. В някои култури за тази цел ползвали мидата Каури (която всъщност е охлюв…). Чрез арабски търговци тя е разпространена от древен Китай в много страни от Индия до Западна Африка и чак до началото на XIX век играе ролята на единна валута в големи части на света.

Немската дума „пари“ („гелд“) се образува производно от индогерманската дума „гел“ („злато“) и по-късно в старовисоконемския език се е превърнала в „гелт“, чието значение произтича от „отплата“, „обезщетение“, „възнаграждение“. Това е названието на едно разменно средство, което уж е трябвало да облекчи живота ни. След усвояването на умението да се обработват метали първоначално от мед, бронз и желязо били изготвяни пръстени, върхове на стрели и малки фигурки, които също били използвани за разплащане. Среброто започнало да бъде добивано от хората около 5000 г. пр. Хр. По онова време то било по-ценно от златото. Като жизненоважен хранителен продукт солта едновременно с него играела ролята на международно призната обменна стойност и следователно била „пари“, независимо че не била особено практична за дългосрочно съхранение. Въпреки това до началото на XVIII век тя служела в насипно състояние или пресована във вид на блокчета като валута с битово приложение предимно на различни тихоокеански острови, в Южна Америка и Северна Африка.

През XIII век се появила, така да се каже, първата международна монета, гулдена. Думата означавала просто „златна монета“ и в това си качество гулдени са сечени едновременно в доста страни чак до началото на XVI век, преди да започне все по-честото им предлагане с намалена стойност и преди в крайна сметка да станат сребърни.

Сеченият от 1741 г. австрийски талер с лика на императрица Мария-Терезия станал много популярен в арабските страни. Там му се приписвали магически свойства, обстоятелство, което подкопало позициите на мидата Каури. Талерите с Мария-Терезия дълго време били в обръщение в голям брой страни, докато през 1943 г. най-сетне окончателно не изчезнали от финансовото полезрение.

Златните и сребърни монети се категоризират също и като валидни ценни монети, тоест годни за натрупване заради стойността си. Постепенно обаче, владетелите стигнали до идеята да се пускат пари, които са с по-ниска стойност от обозначената върху тях. Тези, като цяло лишени от ценност монети, биват наричани разменни (буквално: за бърза раздяла), вероятно заради съмненията, които предизвикват.

Разменните монети влизат и в графата кредитни пари, понеже чрез тях гражданинът дава мним кредит на държавата или владетеля като представя според закона своя продукт, но в замяна получава малоценни монети, които признава за истински пари и на свой ред ги разменя срещу стоки. Само че в сравнение с един действително редовен кредит кредитополучателят, тоест държавата, не е задължен спрямо кредитора си (гражданина) нито да плаща лихви, нито изобщо да погасява кредита. Така че разменните монети по същество биха могли да бъдат окачествени като измама или като унижение, защото ако срещу труда си ние приемаме нещо, лишено от всякаква стойност, то по този начин приемаме, че създаденото от нас не струва нищо.

Затова разменните монети дълго време били използвани само като разплащателно средство с ниска до средна стойност, с други думи като дребни пари, с които хората накрая свикнали. От 1914 г. обаче, от началото на Първата световна война, ние се разплащаме по целия свят почти без изключение с монети „за бърза раздяла“, тоест с ниско стойностни „пари“.

С подема в търговията както и с нарастващите суми на отделните транзакции се усещала потребност от все по-големи количества монети. Но понеже транспортът на тежките торби с пари бил труден и уморителен, възникнала нуждата от някакво по-малко и по-удобно за използване разплащателно средство. Тогава коронованите глави предоставили на определени лица правото да изготвят от името на височайшите им особи бележки, които играели ролята на бонове, гарантиращи конкретен брой редовни ценни монети (от благороден метал) и по всяко време по желание можели да „освободят“ въпросната сума в монети отново. Това бил рожденият ден на банкнотата, често наричана неправилно в наши дни книжни пари или паричен знак. На практика обаче банкнотата не е пари, защото няма собствена стойност.

Тя е само обещание за пари. При тези обстоятелства емитирането на „парични знаци“ би могло просто да е под надслов „фиктивна финансова система“.

Изглежда, сякаш никой не желаел да проумее какво в действителност са парите. По дефиниция те трябва да отговарят на три характеристики (условия):

  • да играят ролята на платежно средство, тоест да бъдат общоприети при размяна;
  • да бъдат мярка (критерий) за стойност, стойността им да бъде ясно обозначена;
  • да бъдат средство за съхраняване на стойността, трайно да запазват своята ценност.

Когато парите не са имали собствена стойност, иначе казано, не са били от злато или сребро, е съществувала само една възможност трайно да се гарантира тяхната (обозначена) стойност, трябвало е те да се обезпечават със злато или сребро.

Монетарният (финансово-политически) хаос непрекъснато водел до нови и нови революции. Почти същите събития като тези във Франция се разиграли по-късно в Русия и безброй пъти в Китай. След всяка валутно-политическа катастрофа финансовата сфера бивала стабилизирана за известно време, но веднага щом последното бедствие се позабравело, коронованите глави и политиците пак ставали надменно самоуверени и арогантни, връщали цялата власт обратно в ръцете на банкерите и наново разбивали стопанството.

Въз основа на опита с парите без покритие или с недостатъчно покритие някои владетели дошли до заключението, че продължителна финансова стабилност, а по този начин и траен мир, щяла да бъде възможна единствено, ако книжните „пари“ се обвържат твърдо с истински стойности. Следователно, ако срещу всяка банкнота или отсечена монета се намирало нещо ценно в наличност.

Така бил въведен сребърен стандарт. Това означава, че всяка страна имала право да пуска в обръщение само толкова книжни знаци и ниско стойностни (като материал) монети, колкото било среброто, оставено за съхранение като еквивалент в държавните трезори. Сребърният стандарт постепенно е заменен съсзлатен, който обаче бил различен в отделните страни. Според златния стандарт (наричан също и еталон) на Германския райх например, валутната единица златна марка се определя като съответствие на 2790 златни марки на стойността на 1 кг чисто злато (злато, пречистено до висока проба).

Валутите не са били стопроцентово обезпечени нито при сребърния, нито при златния стандарт, но постоянно е съществувало едно фиксирано минимално покритие, обикновено равно на 1/3 от стойността. Емисионните банки са имали право да раздават останалите 2/3 (допустимия максимум) във вид на кредити, като никога обаче, не го надхвърлят, иначе липсата на златно покритие щяла да доведе до фалит на съответната емисионна банка и до девалвация на националната парична единица. В едно интервю, проведено с него през 2003 г. от инвестиционния аналитик и радиоводещ Джим Пуплава, Фердинанд Пипе казва:

„Трупането на опит започва преди 5 или 6 хиляди години. He е случайност, че в Библията златото и среброто се споменават като метали, от които се правят пари. Прозрението е дошло от само себе си, чрез практиката. Не е имало тълкувания от разни правителства, които да обясняват на хората, какво са парите и какво не са. Златото се е превърнало в пари, защото е най-ликвидната стока, а освен това е и рядко.“

До Първата световна война се е прилагало действително обезпечаване със злато, което е осигурявало относителна стабилност. От 1914 г. обаче, ние се разплащаме по целия свят почти без изключение единствено с лишени от всякакво покритие и стойност монети и книжни знаци, тоест с лъжепари! След въпросния момент ние получаваме от държавата само хартия (без собствена ценност) и метални шайби с клоняща към нула такава, които се квалифицират като „пари“.

Тъй като по време на действието на златния стандарт е можело да се отпускат само малък брой кредити (паричното обръщение е било количествено ограничено от златния резерв!), банките са сключвали по-малко сделки, отколкото по-рано. Златният стандарт изобщо не им се е нравел и банкерите всячески са се стремели да го премахнат.

Премахват го през 1914 г.! Понеже европейските държави възнамерявали да воюват и за целта са им необходими много пари за въоръжение, златният стандарт е „временно отменен“. За определен период банкнотите вече нямало да може да се обменят срещу злато. Следователно сега ставало възможно да се печатат толкова „бележки“, колкото бъдат поискани, а хората са задължени по силата на една държавна разпоредба, въпреки това да ги приемат за редовни и да продължават да ги използват. Това накарало „сърцето“ на банковото дело отново да забие силно. Между другото, тъй като всички емисионни банки на Запада били частно притежание на малък брой могъщи банкери, всички държави били принудени да вземат кредити от тях, за да бъдат в състояние да печатат повече пари. Ето какво казва за това Фердинанд Липс: „В продължение на 250-те години, които Англия преживяла под действието на закона за златния стандарт от 1664 г. до 1914 г. цените били стабилни, а в края на периода дори с 10 % по-ниски, отколкото в началото. По време на войните с Наполеон имало сътресения на няколко пъти, но светът бил пощаден от сериозна инфлация или дефлация. Френският франк пък останал в устойчиво равновесие цели 100 години до 1914 г. В началото на Първата световна война златният стандарт бил изоставен, защото правителствата не успявали да съберат достатъчно средства за финансирането на войната чрез облагането с данъци. Те ликвидирали златния стандарт и никога повече не го въвели.“

След Втората световна война златният стандарт не се въвежда отново. В интерес на истината няколко държави правят опит, но съществуват влиятелни кръгове, които съумяват да го осуетят. Освен това хората постепенно привикват да плащат вече с пари без покритие. Така че моментът за следващия голям удар е назрял… Защо изобщо да се продължава с печатането на книжни знаци? Това също струва пари, тоест пари, които банките губят. И тогава ускорено се „поощряват“ безналичните (безкасови) плащания.

Знаете ли, че 93% от парите, които през 2011 г. са били в обръщение в света, въобще не съществуват физически? Те са просто числа върху хартия или по-точно върху компютърен екран. Това се нарича безналично плащане.

Парите в извлеченията от нашите банкови сметки никога не са били налични и няма да бъдат. Те са виртуални, с други думи не са били материален факт и няма да бъдат. Те са виртуални и следователно в нашия „реален“, триизмерен свят ги няма в наличност. Съществуват единствено в нашите глави и върху парчета, лишена от стойност хартия. Така че възниква въпросът, откъде се вземат тези 93%, измислени без ограничения от закона пари? Кой ги е изнамерил и защо? И къде са 7% истински пари?

През 1609 г. „Амстердамската банка“ започва да издава „търговски пари“ (буквално: „осчетоводени по търговска книга“). Също като банкнотите търговският паричен запис фиксирал сума от някакъв авоар в (ценни) монети, които (вероятно поради съображения за сигурност) били депозирани в дадена банка. С този вид банкнота човек можел по всяко време да обмени обратно монетите си. Банковият чиновник ги предавал, щом видел „бележката“. Това се наричало плащане „при предявител“ (или срещу менителница). Оттук произхожда и терминът „сума на предявител“ или „депозит на предявител“.

За да не се налага човек постоянно да носи със себе си голям брой банкноти с различен номинал, когато погасява дълговете си спрямо други хора, тези счетоводни операции започнали да се възлагат на банките. Те вписвали в съответни книги авоарите и задълженията и вече били в състояние да правят баланса по тях помежду си. Повече не било необходимо двама души да се срещат, за да си разменят монети или банкови записи, те просто упълномощавали някоя банка да уреди това от тяхно име. В своите книги банката „зачерквала“ конкретна сума от партидата на единия и я добавяла към тази на другия. Това било практично, в случай, че можело да ѝ се има доверие. За себе си банката определяла полагаема такса.

Чекът се появил по-късно като хибрид между банкнотата и търговската менителница и до днес е масово разпространен в САЩ. Но едва с широкото навлизане на компютрите започва истинското триумфално шествие на „търговските пари“, които понастоящем се наричат жиро-пари по името на популярното girokonto („жироконто“ – „разчетна/разплащателна сметка“). След това се преминава със замах към безкасово превеждане на суми, безсрочни (наредителски) сметки (или „постоянни ордери“ за периодични разплащания) и безналично минаване на суми в задължение. От това банките печелят, а паричният поток става все по-анонимен, което е изгодно за тях.

Жиро-парите се „раждат“, когато един почтен гражданин отиде в банката и внесе пари в брой по своя сметка, било то, за да се приспадат от нея негови периодични плащания или защото вярва, че там те са на по-сигурно място, отколкото вкъщи.

Не е маловажно да споменем обстоятелството, че виртуалните „счетоводни“ пари за разлика от парите в брой не са законно платежно средство и приемането им не е задължително по никой закон. Наистина, те се акцентират масово, но правно това не се счита за „абсолютна необходимост“ в екстремни или кризисни ситуации. Тук оставяме на Вашето въображение отговора на въпроса „Какво означава това?“.

Според едно изявление на тогавашния финансов министър Пеер Щайнбрюк през 2008 г. „Дойче банк“ била имала само 3% собствен капитал. В такъв случай може да се пресметне какво би последвало, ако много хора едновременно поискат да изтеглят парите си в брой. Подобно нещо се случва винаги, когато доверието в банките отслабне, а това, както вече видяхме, е често явление.

Понеже не съществува задължителен еквивалент в обменяеми реални ценности за парите, които използваме днес и това се отнася до всички съвременни валути, тях ги наричат също Fiatgeld (буквално: „декретни пари“). Названието идва от латинското „фиат!“, което означава „Да бъде!“ („Да бъдат napu!“ стил, който точно имитира библейския). Но благодарение на един кредит се „раждат“ не само нови пари, които правят банките по-богати. Ражда се и нещо друго, имащо унищожителни последици за всички нас – инфлация.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар