// Вие четете...

Роли в живота

Ценности у първичното рицарство.

„Железен юмрук в кадифена ръкавица.“

През VIII в. пр.Хр. в земите на Галия и на съседна Германия притежанието на кон и на железен меч постепенно се превръща в белег за принадлежност към елита. Дали още тогава воинът – благородник не взема надмощие над селянина и не налага своето превъзходство на тълпата пеши воини, далеч по-зле въоръжени и по-зле защитени от него, като в крайна сметка превръща едните в свои подвластни, а другите в свои помощници?

Твърде малко се знае за обществените отношения между „нашите галски предци“. От археологическите данни можем да съдим за наличието на социално разслоение и за промени в поселенията и икономиката при досега с гърците от Марсилия и с другите средиземноморски народи. А онова, което казват за галите техният завоевател Цезар (52 г. пр.Хр.) и гръцкият географ Страбон (около 18 г. от н.е.), е по-скоро ласкателно за тях, макар и твърде схематично.

„А някога в миналото е имало време, когато галите превъзхождали по храброст германците“, твърди Цезар. „През този период сред горите отвъд Рейн е основана колонията на волците тектосаги, народ, който се ползва с най-висок престиж за справедливост и военна доблест.“ Излиза, че древните гали или най-малко техните вождове първи са измислили рицарството! В действителност Цезар и Страбон приписват тези качества (доколкото те могат да бъдат наречени „рицарски“) както на галите, така и на германците, като според тях те са се съхранили по-добре у вторите.

По отношение на „варварите“ от Северна Европа у гръко-римските автори съществува същинска „вулгата“. През VIII век, по времето на Карл Велики, Вулгата се налага окончателно като верен текст на латински в Библията.

„Народът, когото като цяло наричат галски, е пристрастен към войната, гневлив и склонен да се бие, но в същото време по нрав груб и лишен от пороци.“ Така Страбон започва своето описание на галите, за което по-късно уточнява, че „се отнася за стари времена“ (самият той пише през 18 г. сл.Хр.) и че „същевременно черпи вдъхновение от съхранилите се до наши дни обичаи на германците“. Действително търговията и съседството с гръко-римския свят смекчават нравите на галите, които, както Цезар отбелязва през 52 г. пр.Хр., „дори не се равняват по храброст (virtus) с германците“. В определени моменти обаче Галската война показва, че те до голяма степен продължават да притежават тези достойнства! Самият Цезар потвърждава качествата на съседните на Германия племена, особено на „белгите“ и на „хелветите“, които са съхранили своята войнственост поради опасния досег с нея. Ала след присъединяването на галите към Империята изгодите от римския мир, на които се радват техните първенци, реално ги откъсват от Германия.

Любопитно е да се отбележи, че и Цезар, и Страбон са склонни да свързват тези „германски“ качества както с общественото положение, така и с народностната „природа“, нещо, което античните историци и географи не са в състояние да опровергаят, тъй като не разполагат с оръжията на нашата критическа социология. Дори изпаднали в забрава или съхранили се в граничните области, тези „германски“ качества на галите продължават да занимават Страбон. Макар да не успяват да окажат продължителна съпротива, Цезар трябва да признае, че те въпреки това са войнствени и се бият по-добре на кон, отколкото пеша, поради което най-добрата римска конница се набира от тях.

Те впечатляват също така с въоръжението, което съответства на внушителния им ръст: „дълъг меч, който носят от дясната страна, овален щит с големи размери, дълги пики и мадарис, вид копие за хвърляне“, което служи и за лов.

„Някога при тях е преобладавало аристократичното управление.“ Ако трябва да обобщим разсъжденията на Страбон, това е времето, когато били гневливи и лесно можели да бъдат победени поради присъщата им дързост, която ги карала да се поддават на предизвикателства, тоест време на безредици и на разцвет на „германските“ качества. Ето защо те се отличават със смелост, която е тяхно основно достойнство, но също така… „с голямо самохвалство и слабост към накитите“. Безразсъдството у тях е „съпътствано от варварство и свирепост, както е у повечето северни народи“, и Страбон споменава техния обичай „да окачват отпред на седлата главите на враговете си, когато се връщат от сражение, а стигнат ли у дома, ги приковават пред вратите“. Това са все белези за жестоки нрави, макар да не може да се говори за зверство, а за бойни трофеи, които се излагат на показ.

Описанието, което прави Цезар на галите, както и разказите за техните раздори и за военните действия, които самият той води, потвърждават съществуването у тях на аристократична форма на управление. Несъмнено те организират „народни“ и „градски“ събрания, но това изобщо не означава демокрация в същинския смисъл на думата. В действителност „в Галия немалък брой по-влиятелни първенци и такива хора, които имаха материални възможности да набират наемници, обикновено гледаха да се доберат до царската власт“.

Мнозина съвременни коментатори, нерядко плахи ерудити, непрекъснато подозират римските историци, Цезар, а след него и Тацит, че сами измислят речите, които приписват на галските и по-късно на германските водачи. Твърде възможно е те действително да са преразказвали косвено тези речи, но нали в същото време са били очевидци на ценностите, които са ръководели живота на тези народи, с които Рим продължително време мери сили? А нима тези ценности не предполагат необходимостта един водач да убеждава с помощта на своето красноречие?

Всички тези групови връзки и клетви за вярност между аристократите у различните народности създават представа за съществуването в Галия от времето на Цезар на някакво подобие на феодална система. „Навсякъде в Галия има две категории хора, които имат определено значение и достойнство.“ Първи са свещенослужителите, тоест друидите, които се занимават с религиозните култове, решават почти всички обществени и частни спорове, а освен това не ходят на война и не плащат военни данъци. Убеждавайки другите, че душите не умират, те „мислят, че това вярване най-много подбужда към храброст, тъй като страхът от смъртта е пренебрегнат“. След тях „другата обществена категория са конниците (equites)“; всички те вземат участие във войните заедно със своите слуги и клиенти, чийто брой е признак за техния произход и богатство. Що се отнася до хората от народа, смазани от данъци и от „притесненията на по-силните“, те сами се предават в робство на аристократите, които фактически имат същите права над тях, каквито имат господарите над робите. Но в действителност социологическият профил на тези аристократи не съвпада ли с този на „потисниците“? И дали тези аристократи не са в действителност „конници“ (equites)! По този начин се очертава една господстваща класа, към която принадлежат както потисниците, така и защитниците на слабите. При това тази класа не предприема нищо за защитата на последните, което да не е свързано с лишаването им от свобода.

Едно от най-прочутите описания в Германия на Тацит е посветено на връчването на щита и фрамеята на знатния младеж от бащата, от някой старейшина или от сродник. По този начин младежът престава да бъде част от семейството и занапред принадлежи на племето, придобива в известен смисъл гражданство, олицетворено в Германия от статута на воина, който има право да взема участие в събранията, военните дружини и т.н. Именно това описание на връчването на оръжието до голяма степен е залегнало в съвременното гледище, според което Германия е родината на първичното рицарство. Описаното от Тацит посвещаване на воина придобива яснота благодарение на галското правило, за което говори Цезар. В същото време то прави правдоподобна или поне възможна хипотезата за подобно посвещаване и у галите. Редом с чувството за справедливост, на което той се спира по-подробно, с пълно основание Галия би могла да оспорва на Германия заслугата за появата на „първичното рицарство“, ако въобще подобно съперничество има някакъв смисъл и ако в действителност не става въпрос за една първа поява на „рицарство“, видяна през очите на един римски историк.

Ала рицарството, за чието утвърждаване през XII в. заслугата според съвременните изследвания принадлежи на Франция, представлява сплав на безупречната воинска храброст със справедливостта и вежливостта, докато през Античността идеалът, който неизменно се изтъква, е свирепата войнственост. Така че, ако у галите, по-конкретно у галската аристокрация, е налице смекчаване на нравите, то това е чисто и просто тълкуване от страна на Цезар, според когото те се отказват от воинското призвание в името на други занаяти и източници на богатство. Впрочем това не се отнася за всички: голям брой гали постъпват на служба у самия Цезар и вземат участие както в Галската война, така и в гражданската война срещу Помпей.

Аристократичната воинска доблест може да бъде открита преди всичко в Германия, отвъд Рейн, в едно по-бедно, по-грубо общество, където липсват не само градове, но и същински по-големи или по-малки села, тъй като обитателите са толкова горди, че не понасят близостта на съседи. „Те считат, че най-верният признак за храброст е, когато съседите им са прогонени от своите земи и никой от тях не се осмелява да се засели наблизо.“ Мрачни люде, обитаващи мрачни горски дебри! „Целият им живот се състои от ловни експедиции и занимания с военното дело. Те привикват от деца на труд и издръжливост.“ Освен това остават целомъдрени до двадесетата си година и биват принуждавани непрекъснато да се местят от място на място, за да не „заменят своите ревностни занимания с война със земеделие“, да не станат домошари, както и да не би у тях да се появи алчност за имот и пари, които да се превърнат в причина за потисничество на слабите от силните и да предизвикат несъгласия и разпри. Освен това германците са почтени и гостоприемни: тяхната прямота и щедрост личат в отношението им към госта, когото смятат за свещен.

От този момент нататък Германия се превръща в утопична земя, в общество, основано на войната. Тя е обиталище на всички добродетели, които вече са отмрели в Галия. Самият Цезар не вижда в това нищо осъдително. „Германците не смятат за срамно разбойничеството, извършвано вън от пределите на чиято и да било държава“ (територията на дадено племе), тъй като те „твърдят, че разбойническите набези се извършват с цел младите хора да се обучават и да се намалява бездействието“. Дали всъщност подобен начин на живот не ги превръща в хищници? Според Цезар обаче у тях не се наблюдават вътрешни раздори, понеже техните вождове (princeps) раздават правосъдие и преодоляват местните конфликти, докато по време на война тази функция се поема от „магистрати“.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар