„Лошо е това решение, което не може да се промени.“

Как рухна националната ни сигурност? Едва ли някой през 1989 е предполагал, че след по-малко от десет години бойната ни авиация ще бъде поставена на колене при това не от външни сили и външен противник, а изключително от вътрешни фактори. За осем години не са доставяни нови самолети, нито е започната някаква модернизация на старите, нито пък има перспектива нещо подобно да се случи до края на 20-ти век. Със средствата, предвидени във военния бюджет през 1998 и тези, които се очакват в следващите две-три години, едва ли ще могат да се поддържат в изправност, да се осигурят ремонтите дори и на половината от разрешените от ДОВСЕ 235 бойни самолета. Да не говорим за подготовката на летателния състав.

Драстичното спадане на нальота, под 50-60 часа годишно през 1995 и 1996, става причина за разделянето на авиаторите на групи, за да може поне малка част от тях да поддържат някакво задоволително ниво на подготовка. Останалите летят веднъж на няколко месеца.

С въвеждането на авиобазовата организация и създаването на двата корпуса – на ПВО и тактическа авиация, през 1994 -1996 се прави опит за създаване на нов организационен облик на ВВС. През 1993-94 г. от страна на Министерството на отбраната е повдигнат сериозно въпросът за модернизация на част от 70-те МИГ-21 по технология и с оборудване, предложени от конструкторското бюро МИГ, като основните работи се извършват от пловдивския авиоремонтен завод „Георги Бенковски“. Въпреки силната политическа поддръжка на про руското лоби на военно икономическия блок на МО, програмата не получава одобрението и най-вече целево финансиране. През 1994-96 г. концернът „Сухой“ предлага да продаде на изгодни условия и на бартер една ескадрила Су-25ТК за замяна на МИГ-23БН, чиито ресурс изтича през втората половина на 90-те години. Това също остава в сферата на добрите намерения.

По абсолютно същия начин стои въпросът и с корабостроителната програма на ВМС, не е по различно положението и в СВ.

През юни 1997 г. САЩ изпращат официално запитване до българското правителство с искане да бъдат унищожени българските ракети Р-300 и Р-400. Под въздействието на общественото мнение обаче нашите управници шикалкавят. Американците също го увъртат – ракетите били морално остарели и те не виждали какво ще загуби България, ако ги унищожи. Истината е, че САЩ не желаят такова оръжие да има по границите на страните от НАТО.

На 30 юли 1997 г. България заявява, че унищожаването на комплексите Р-300 (Скъд) и Р-400 (СС-23) на този етап не отговаря на националните интереси на Република България.

Помощ, при това за какво? На 1 февруари 1999 г. влиза в сила подписаното на 27 юли 1998 г. споразумение между правителствата на България и САЩ за разбирателство, икономическа, техническа и съответно друга помощ. Клауза на това споразумение гласи: „Правителството на САЩ подпомага правителството на България при унищожаването на следните комплекси и свързаното с тях обслужване, материали и компоненти, както следва: – ракетен комплекс 9К714 „Ока“; – ракетен комплекс 8С1ГО-В 9К72; – ракетен комплекс РКОС-7; – ракетен комплекс 9К52; както и ракетен комплекс 8С1ГО-А 8К11.“

Въпросът е повдигнат отново през лятото на 2000 г., когато зам.-министърът на отбраната В. Шаламанов заповядва на ГЩ ускорено съкращаване на българските ракетни войски.

Тричленна комисия от САЩ посещава и ракетната бригада в Ямбол. В припяването за унищожаване на Р-300 и Р-400 се включва и министърът на отбраната Бойко Ноев. Така стават ясни палачите на ракетните ни войски – войски, които биха защитили ефективно България.

Освен ракетите обаче на дневен ред идва и първото намаляване на състава на въоръжените сили, което става факт на 29 октомври 1997 г. 38-то Народно събрание намаля срока на служба по предложение на правителството на Иван Костов.

От 1 януари 1998 г. срокът стана съответно 12 и 9 месеца. Депутатите от 38-то Народно събрание оставят извън списъка на въоръжените сили Гранични и Вътрешни войски, както и Националната служба за сигурност. Всичко това се превръща в законодателен факт с гласовете на 109 народни избраници. Строителни и Транспортни войски остават във въоръжените сили. По този начин обаче в състава на въоръжените сили остават войски, които не отговарят на стандартите на НАТО и това предопределя тяхната съдба.

Новото правителство на ОДС и новият президент обявяват, че ще следват твърда про европейска и про атлантическа политика с крайна цел, присъединяването на страната ни към НАТО в началото на 21-ви век. Политико-икономическата ситуация в страната по времето на Иван Костов не позволява широко мащабно обновяване на авиопарка на ВВС, залегнало в Програмата за възстановяване, модернизация и превъоръжаване до 2015 г., която изисква до 12 милиарда долара за нови самолети, радари и зенитно-ракетни комплекси.

Новите условия налагат дори допълнително свиване на бойната авиация, допълнителни съкращения на авиобази и персонал. Първият етап на съкращенията обхваща четири бази – Габровница, Балчик, Узунджово и Щръклево, както и консервирането на една трета от наличния авиопарк през 1998 г., променя в количествен и качествен аспект облика на ВВС. По думите на тогавашните управляващи социалната цена, която трябва да бъде платена, за да се спасят остатъците от авиацията, е висока, но неизбежна.

Пари за самолети, даже и втора ръка няма, а американците за разлика от руснаците подаръци не правят. Постепенно се стига и до съкращаването на ракетите СС, до рязането на танковете и самолетите и много друга почти нова техника. В периода 1991-2000 г. в различни складове е захвърлена бойната техника на 3 армии, а в двора на завода във Велико Търново с „балванки“ се разбиват нови БТР-и и влекачи.

Впрочем когато се изтеглят руските войски от бившата ГДР, академици подсказват, че с формално искане на правителството можем да получим ескадрила МиГ-29 в пълен комплект и колкото желаем зенитно-ракетни комплекси (ЗРК). Когато се срещат с военния министър обаче, той само ги изгледал, драснал нещо на едно листче и посочил вратата. Част от ЗРК отидоха при нашите сръбски и румънски съседи.

През 1999 е създадена Агенция „Военни клубове и информация“, за да управлява 46 военни клуба, резиденция „Лозенец“, военната киноиндустрия, Военния телевизионен канал, вестник „Българска армия“, списание „Български воин“ и др. Тя се занимава също с отдаване на имоти под наем, реклама и какво ли още не. Годишният й бюджет е едва около 5 милиона лева, но на практика движи проекти, всеки един от които надвишава в пъти тази сума.

„План 2010″, изготвен от правителството на Костов, определя числеността на Българската армия на 75 хиляди души. Оказа се обаче, че той не съответства на политическите приоритети на някои антибългари и на някои геополитически интереси. Преценено е, че по-нататъшното му изпълнение не би могло да бъде гарантирано с финансови, материални и човешки ресурси.