// Вие четете...

Роли в живота

Цената на една надежда.

„Понякога и дяволът се позовава на свещеното писание, за да постигне своите цели.“

Свещена война за „гроба господен“! Идеята за кръстоносен поход е узряла. Западна Европа, алчна и жестока, суеверна и невежа, е готова да потегли, подведена от църквата, на бой за „делото на кръста“. За кръв, богатства, приключения и плячка!

Необичайно оживен е Клермон на 26 ноември 1095 г. Шумна многохилядна тълпа снове по тесните улици. Едва я побират градските стени. Сеньори, рицари, търговци, простолюдие. Най-много са духовниците. Тук е и „негово светейшество“ папа Урбан II.
Днес е последният ден на Клермонския църковен събор. На площада се издига специално построен амвон. От него започва да говори папата, заобиколен от своите кардинали:

„Боголюбим народе! На вашето мъжество християнската църква възложи своята надежда. Знаейки вашата набожност и храброст, аз преминах Алпите и дойдох в тази страна със словото божие… Вие ще избавите Европа и Азия, вие ще спасите града на Исуса Христа — Ерусалим… Тук на Запад земята не е обилна с богатства. Едва изхранва тези, които я обработват. Оттук произлиза причината, че вие взаимно се изяждате, водите войни и си нанасяте смъртоносни рани. Сега най-сетне може да се прекрати вашата взаимна ненавист, да замлъкне враждата ви, да стихнат междуособните войни. Вървете към свещения гроб! Изтръгнете тази земя от нечестивия народ и я завладейте за себе си. В тази земя тече мляко и мед. Ерусалим е най-плодоносната перла на земята. Той е вторият рай на утехите. Той моли, той очаква освобождението… Войни християнски! Вие, които постоянно търсите нищожни причини за бой, зарадвайте се — това е законна война… Вие жадувате кръв? Омийте се в кръвта на неверните!… Войни на ада, станете войни на живия бог!…”

Погледът на „негово светейшество“ обгръща притихналото множество. Спира се на гората от кръстове и хоругви. В дрезгавия зимен сумрак пред взора му израства видението на световната папска държава и златният поток към Рим… За злато и власт ламтят сеньорите и рицарите. За свобода и по-добър живот — селяните. Папата им ги обещава: „Които са тук нещастни и бедни, там ще бъдат радостни и богати!”

На тия думи множеството отвръща с възторжен рев: „Така иска бог! Така иска бог!…” „Разбира се, така иска бог! — извисява гласа си папата. — Той внуши вашия отговор. Нека това е и вашият възглас в битките!”

„Светият отец“ бавно повдига ръка към небето. В нея проблясва сребърно разпятие. Той го поднася към тълпата: „Сам господ е сред вас, за да ви предложи своя кръст. Носете го на гърдите и плещите си! Нека сияе на вашите оръжия и знамена!…”

Още дълго папата призовава на свещена война срещу „персийското племе на турците“. А когато свършва, възторжените викове отново заливат площада. Веят се разпятия и знамена. „Благочестива“ войнственост напира в гърдите. Едни проливат сълзи за Ерусалим и нещастната християнска участ. Други гръмогласно се кълнат да погубят „нечестивото бусурманско племе“. В трескава полуда пришиват по дрехите си кръстове. Те са вече кръстоносци, „войни христови“, борци „за делото на кръста“.

Войнствените викове кънтят над каменния Клермон. Огласят надалеч околността.
След събора слухове за чудеса и божествени поличби плъзват по Западна Европа. От село на село, от град на град бродят проповедници. Потънали в нечистота и прах, дълговласи, изпити и бледи, те всички с фанатичен плам в очите повтарят по площади, сборища и кръстопътища „боговдъхновените“ слова на римския първосвещеник и решенията на Клермонския събор. Раздухват мъжеството и войнственото благочестие. Най-ревностен измежду тях е Петър Пустинникът, странствуващ монах от Амиен. В дъждове и бури той броди из селата и градовете на Северна Франция. Словата му са огнени, пропити с мистика и фанатична настойчивост. „Честит е Петър, недостойният раб божи от Амиен. Бог «лично» в пророческо съновидение му е посочил пътя към спасението.“ Пред ахналите от почуда тълпи разпаленият проповедник разказва за великата милост, споходила го от небето. Може ли някой да се съмнява, че когато Петър бил на поклонение в ерусалимския храм, чудодейна сила затворила клепачите му. В настъпилата тъмнина блеснало сияние, неописуемо силно и ослепително. Сам бог се „явил“ пред смирения поклонник… После, като се свестил, по божие повеление Петър отишъл при ерусалимския патриарх Симеон. Той му дал писмо, което „получил“ от всевишния, с призив към западните християни да тръгнат на бой за светата земя.

Ако Петър Пустинникът е задържал за себе си щедрата милостиня, с която е обсипван, отдавна да е станал богат. Но той е вещ в пленяването на човешката душа. Всичко раздава на бедните. Задоволява се със старите си дрипи, с оскъдната си храна. Това засилва обаянието му сред невежите селски люде. Следва го хилядно множество от Франция, Лотарингия и Рейнските области, покорено от проповедите му, готово да поеме по „пътя господен“, пътя към избавлението от нечовешкото тегло. По този път го тласка крепостното робство, лютата зима на 1095–1096 година и призракът на гладната смърт. Мами го миражът на „гроба господен“ и изгарящата надежда за блажен живот. „… смелостта на бедните се възпламени с такава голяма ревност, че никой от тях не обръщаше внимание на оскъдността на доходите, не се грижеше за належащата продажба на къщи, лозя и ниви… Всеки, стараейки се да събере малко пари, продаваше всичко, каквото имаше, не по стойност, а по цена, определена от купувача, за да не тръгне по-късно от другите по пътя господен“ — пише с изумление абат Гвиберт Ножански. Измъчените селски маси са обладани сякаш от безумие. Дванадесет овци се продават за толкова, колкото е струвала една.

В ранна пролет на 1096 година първите „войни христови“ от Франция, Лотарингия, Фландрия и Прирейнска Германия поемат на юг. Следват ги тълпи от Скандинавия, Англия, Испания, Италия.

Сред бедняшките маси проблясват и рицарски гербове. Водачи на кръстоносни отряди са Валтер Голтака с тримата си братя. Тук са и бандитът Гийом Шарпантие, Ламберт Беднякът, Хуго фон Тюбинген, граф Емихо Лайнингенски и още много други рицари. Оръжието им е добро. Бойният им опит е натрупан в безконечните разбойничества и междуособици. Чрез силата на селските десници те всички разчитат да заграбят земи на Изток. По тяхно внушение тълпите извършват кървави противоеврейски погроми. Грамадни пожари в Кьолн, Вормс, Трир, Майнц, Прага, Регенсбург унищожават еврейските складове и домове.

Дрипава и креслива е селската „христова“ войска. Тояги, коси, топори и вили са нейните оръжия. На каруци и коне, а повечето пеш, пъстрото множество безредно се влачи по „пътя господен“. Викове, глъч, смехове, ругатни. Някои са тръгнали с жените и децата. Те носят останки от жалката покъщнина. Босите нозе и конските копита вдигат облаци от прах. Размътват извори и реки. Безпощадно тъпчат посеви и градини. Нечистотии и зловония отравят въздуха около лагерите им.

Когато първите достигат Регенсбург, вали градушка от въпроси: „Това ли е Ерусалим?… Пристигнахме ли вече?…”

Но до „гроба господен“ има още много път. Когато на хоризонта изникват очертанията на Майнц, отново се задават същите въпроси: „Гробът господен ли е?… Ерусалим?… Това ли е?…” Така е при всеки град, изплувал в далечината.

Гладът и епидемиите са постоянни спътници на дрипавите кръстоносци. Как да се изхранят, ако не с просия и грабеж. В Унгария хората на Фулшер Орлеански оплячкосват градчето Невтра. След това връхлитат върху Землин. Четири хиляди трупа и димящи развалини остават от града. Отрядът на Валтер Голтака опустошава белградските околности. Но и населението се съпротивлява. Белградчани налитат на кръстоносната сган. Нападната през нощта, тя хуква да бяга. Сто и четиридесет кръстоносци се затварят в една черква. Местните селяни я затрупват с дърва и слама. Лумва огън. Разнасят се писъци и викове, всички вътре изгарят живи…

Войската на Петър Пустинникът наводнява околностите на Ниш. Тук немски кръстоносци подпалват мелници по река Нишава. В отговор жителите на града пленяват две хиляди талиги и убиват всеки, който им се мерне пред очите. Разярените пълчища в безпорядък щурмуват яката крепост. Тичат рицари, селяни, мъже, жени, деца. Бойният им вик ехти: „Така иска бог! Така иска бог!…”

Но бог изглежда не иска Ниш да бъде разорен. Поразени от хиляди стрели и камъни, тълпите хукват назад. С жалки остатъци Петър Пустинникът бърза да се махне от проклетото място.

Големи жестокости извършват и другите кръстоносни отреди.

В последните дни на юли 1096 г. чудновато зрелище изниква край Константинопол (Цариград). С шум и врява одърпаните отряди на Петър Пустинникът и Валтер Голтака се събират под стените на града. Изтънчените ромейски сановници изпадат в почуда. „Безоръжна тълпа!“ — надсмива се Ана Комнина, гордата дъщеря на император Алексий. Но твърде скоро страх и безпокойство заменят насмешката. Защото „войните христови“ бързо се окопитват от първоначалния си прехлас пред блясъка на Константиновия град и се втурват да грабят. Околностите на града скоро са опустошени. Така е, докато в първите дни на август византийски кораби прекарват многолюдното сборище на лагер в малоазийската крепост Цивитот.

И тук, в Цивитот, „борците за делото на кръста“ грабят и своеволничат. Никаква дисциплина, никакъв ред. Близостта на Никея, силната селджукска крепост, раздухва войнственото нетърпение. Единични отреди влизат в бой с турците. Поведени от някой си Райналд, те дори успяват да превземат крепостта Ксеригордон. Но много скоро турците превземат обратно Ксеригордон. Плененият Райналд приема исляма. А както мнозина, така и Петър Пустинникът се спасява с бягство. Забравил „божието“ поръчение, прославеният пророк като жалък беглец се добира до Константинопол да чака идващите рицарски войски…

Но ако Петър Амиенски се е отчаял от първия неуспех, други не са. Нима бог ще изостави своите войни? Не! Той само поставя на изпитание тяхната вярност към делото на кръста! Още повече, че в средата на октомври в Цивитот се пръска слух, че един нормански отряд е превзел Никея. Трескаво брожение започва в лагера. Ето на — стоят си те със скръстени ръце, а друг им е отнел под носа и бойната слава, и богатата плячка, и небесното блаженство! Никой не се досеща, че слуховете са неверни, че селджуците им готвят клопка. Всеки гори от желание за плячка. Напред към Никея!… Сякаш гигантска метла опразва лагера и подгонва всички към Никея. Грамадното множество непредпазливо се проточва по зловещите и непознати пътища. Право в ръцете на скритата селджукска войска. След няколкочасов ход първите виждат Никея. Но никой не я достига. Изневиделица ги обсипва смъртоносен дъжд от камъни и стрели. Селджуците налитат. Като грамаден червей, разкъсван от мравки, кръстоносната върволица се гърчи в напразни спазми за спасение. Разсипва се, юрва се по странични пътеки, напусто дири убежище в храсти и камънаци. Селджуците секат безмилостно. Обилна кръв се стича по земята. Превръща я в червена кал.

Сражението не трае дълго. От двадесет и пет хиляди се спасяват по-малко от три хиляди. „Такова множество от гали и нормани загина от меча измаилов, че когато събраха телата им, те образуваха не хълмче, не хълм или възвишение, а подобие на висока планина“ — отбелязва Ана Комнина. Сред тази грамада на смъртта намират посечен и обезобразен трупът на Валтер Голтака, главния военен предводител…

Така завършва на 21 октомври 1096 година походът на беднотата към „гроба господен“, този своеобразен протест и бягство на експлоатираните селски маси от жестокия феодален гнет. Така селячеството заплаща заблуждението си, че с религиозни подвизи в чужди страни ще намери избавление, свобода и справедливост, а не с борба против своите угнетители. Твърде скъпа цена!

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар