// Вие четете...

Морал и Православие

Цената да казваш истината.

„По-добре славна смърт, отколкото срамен живот.“

Жестокостта на Рим. В мрака на затвора Хус предвидя триумфа на истинската вяра. В сънищата си, завръщайки се в църквичката в Прага, където бе проповядвал евангелието, той видял папата и неговите епископи да изтриват образите на Исус Христос, които бе нарисувал на стените. “Този сън го наскърбил; но на следващия ден съзрял много художници, заети с възстановяването им в по-голям мащаб, много по-многобройни и в много по-светли тонове. Веднага, щом свършили задачата си, художниците, които били заобиколени от огромна тълпа, възкликнали: “Нека сега дойдат папи и епископи; те никога повече няма да ги изтрият!” Разказвайки съня си, реформаторът казал: “Поддържам със сигурност, че образът на Христос няма да бъде изтрит никога. Те искаха да Го унищожат, но Той ще бъде изобразен наново във всички сърца чрез проповедници, много по-добри от мене самия”.

За последен път Хус бе изправен пред събора. На многобройното и блестящо събрание императорът, принцовете на империята, царските пратеници, кардиналите, епископите и свещениците и огромно множество хора бяха дошли да видят събитието на деня. Свидетелите на тази велика жертва се бяха събрали от всички части на християнския свят в дългата борба за извоюване на свободата на съвестта.

След като още веднъж бе призован да определи своето последно решение, Хус заяви, че отказва да се отрече от учението си и, поглеждайки проницателно към монарха, нарушил така позорно своето обещание, изрече: “Аз реших да дойда на този събор по собствената си свободна воля под общественото покровителство и честната дума на тук присъстващия император”. Тъмна червенина заля лицето на Сигизмунд, когато очите на цялото събрание се обърнаха към него.

След като присъдата бе произнесена, започна церемонията по лишаване от духовен сан. Епископите облякоха своя затворник в свещеническото облекло. И той каза: “Нашият Господ Исус Христос бе облечен с бяла дреха чрез унижението, когато Ирод го проводи пред Пилат”. Отново поканен да се откаже, Хус отговори: “С какво лице бих погледнал тогава Небето? Как бих погледнал онези множества хора, на които съм проповядвал чистото Евангелие? Не, аз ценя тяхното спасение повече, отколкото това бедно тяло, обречено сега на смърт.” Дрехите му бяха събличани една след друга, като в края на участието си в церемонията всеки епископ произнасяше проклятие. Най-после сложиха на главата му пирамидообразна книжна митра, на която бяха нарисувани ужасни фигури на демони. На видно място отпред бе изписано “архиеретик”. “С най-голяма радост – каза Хус – ще нося тази корона на позор заради Тебе, о, Исусе, Който заради мене Си носил корона от тръни.”

Когато церемонията приключи, “прелатите казаха: “Сега предаваме душата ти на дявола.” “А аз – каза Ян Хус, вдигайки очите си към небето – предавам духа си в Твоите ръце, о, Господи Исусе, защото си ме изкупил”.

Ян Хус бе предаден на светските власти и отведен на мястото на екзекуцията. Следваше го огромна процесия от стотици въоръжени мъже, свещеници и епископи в най-скъпи одежди, както и жители на Констанс. Когато бе завързан за кладата и всичко бе готово за подпалването на огъня, мъченикът още веднъж бе подканен да се спаси, като се отрече от заблудите си. “От какви заблуди – попита Хус – трябва да се отричам? Не се чувствам виновен в нищо. Призовавам Бога за свидетел, че всичко, каквото съм писал и проповядвал, е било с цел да се освобождават души от греха и гибелта. Затова и с крайна радост ще потвърдя с кръвта си истината, която съм писал и проповядвал”. Когато пламъците лумнаха около него и започнаха да го обгръщат, той запя: “Исусе, Ти, сине Давидов, имай милост към мен” и продължи да пее, докато гласът му стихна завинаги.

Дори и неприятелите му бяха поразени от героичното държане. Един ревностен папист, описвайки мъченическата смърт на Хус и на Йероним, малко по-късно, каза: “И двамата се държаха твърдо, когато наближи последният им час. Приготвяха се за огъня, като че ли отиват на сватбено тържество. Не издадоха вик на болка. Когато пламъците се издигаха, пееха химни и силата на огъня едва можа да спре тяхната песен”.

Когато тялото на Хус бе унищожено напълно, събраха пепелта заедно с пръстта под нея и я хвърлиха в Рейн, и така тя бе занесена далеч в океана. Напразно преследвачите му си въобразяваха, че са изкоренили проповядваните от него истини. Не можеха и да си представят, че отнесената в морето пепел щеше да стане семе, пръснато по всички страни на земята; че то щеше да принесе своя обилен плод от свидетелстването на истината и в страни, където още изобщо не е познато. Ехото на гласа, звучал в залата на Констанския събор, щеше да отекне в идните векове. Хус не съществуваше вече, но истините, за които той умря, нямаше да загинат никога. Примерът му на вяра и твърдост щеше да вдъхва кураж на множества хора да отстояват истината в миговете на мъчението и смъртта. Екзекуцията му откри на целия свят вероломната жестокост на Рим. Враговете на истината, независимо дали искаха, или не, всъщност спомогнаха за напредъка на делото, което напразно се опитваха да унищожат.

Но в Констанс трябваше да бъде издигната още една клада. Кръвта на още един човек трябваше да свидетелства за истината. Йероним, който се сбогува с Хус, когато той тръгна за събора, го бе увещавал и му бе вдъхвал кураж и твърдост, заявявайки, че ако изпадне в някаква опасност, сам ще му се притече на помощ. Като чу, че реформаторът е в затвора, верният ученик се приготви незабавно да изпълни обещанието си. Без охрана, придружен от един другар, потегли за Констанс. Там се убеди, че само се е изложил на опасност, без да има възможност да направи каквото и да било за освобождаването на Хус. Побягна от града, но по пътя за вкъщи бе арестуван, окован във вериги и варден от група войници. При първото явяване пред събора опитите му да отговори на повдигнатите обвинения бяха посрещнати с виковете: “В пламъците! В пламъците!”. Бе хвърлен в затвора, окован във вериги в положение, причиняващо му големи болки, и хранен само с хляб и вода. От жестокостите, на които бе подложен в продължение на няколко месеца Йероним се разболя от застрашаваща живота му болест. Опасявайки се, че може да им се изплъзне, неприятелите му смекчиха малко строгостта, макар че остана в затвора още цяла година.

Смъртта на Хус не донесе очакваните от папистите резултати. Нарушеното обещание за неговата безопасност бе възбудило буря от възмущение и затова съборът реши за по-сигурно вместо да изгори Йероним, да го насили, ако е възможно, да се отрече. Доведен бе пред събранието и му бе предложено да си избере една от двете възможности – да се отрече, или да умре на кладата. В началото на неговото затворничество смъртта щеше да бъде милост в сравнение с ужасните страдания, на които бе подложен. Но сега, изтощен от болест, от жестокостите в затвора и мъките от безпокойство, страх и неизвестност, далече от приятелите си и обезсърчен от смъртта на Хус, той се поддаде и се съгласи да се подчини на събора. Обеща, че ще се придържа към католическата вяра и прие съборното решение, осъждащо ученията на Уиклиф и Хус с изключение на “светите истини”, които бяха проповядвали.

С тази уговорка Йероним се опита да заглуши гласа на съвестта и да избегне участта си. Но в усамотението на затвора осъзна какво бе направил. Куражът и верността на Хус изпъкнаха в контраст с неговото отричане от истината. Спомняше си за Божествения Учител, на Когото бе обещал да служи и Който заради него бе претърпял смърт на кръста. Преди да се отрече, в страданията си, Йероним бе намирал утеха в уверението за Божието благоволение; но сега угризения и съмнения измъчваха душата му. Знаеше, че преди да се помири с Рим, ще трябва да направи и други отстъпки. Пътят, по който бе тръгнал, можеше да свърши само при пълно отстъпничество. И реши да не се отрича от своя Господ само, за да избегне един кратък период на страдание.

Скоро отново бе изправен пред събора. Подчинението му не бе задоволило неговите съдии. Тяхната жажда за кръв, възбудена от кръвта на Хус, търсеше нови жертви. Йероним би могъл да запази живота си само, ако се отречеше безусловно от истината. Но той бе решил да изповяда вярата си и да последва в пламъците своя брат мъченик.

Оттегли предишното си отричане и като всеки осъден на смърт, тържествено поиска позволение да се защити. Страхувайки се от влиянието на думите му, прелатите настояха само да потвърди или да отрече истинността на повдигнатите срещу него обвинения. Йероним протестира срещу такава жестокост и несправедливост: “Вие ме държахте затворен триста и четиридесет дена в ужасен затвор – каза той – сред нечистотия, смрад, зловоние и пълно лишение от всичко и сега ме извеждате пред очите на моите смъртни врагове и отказвате да ме изслушате…, ако сте наистина мъдри хора и светлина на света, внимавайте, да не съгрешите срещу справедливостта. Колкото до мене, аз съм само един слаб смъртен; моят живот не е от голямо значение; и когато ви съветвам да не произнасяте несправедлива присъда, говоря не толкова за себе си, колкото за вас”.

Накрая молбата му бе приета. В присъствието на съдиите си Йероним коленичи и се помоли Божественият Дух да контролира мислите и думите му, за да не каже нищо против истината или недостойно за своя учител. В този ден над него се изпълни Божието обещание към първите ученици: “Да! И пред управители и царе ще ви извеждат поради Мене… А когато ви предадат, не се безпокойте как или какво да говорите, защото в същия час ще ви се даде какво да говорите. Защото не сте вие, които говорите, но Духът на Отца ви, Който говори чрез вас” Думите на Йероним възбудиха възхищение и уважение дори у враговете му. Цяла година бе затворен в един зандан, без възможност да чете или дори да вижда, в непоносими физически страдания и душевно терзание. Но аргументите си представи с такава яснота и сила, като че бе необезпокояван във възможността да изучава. Посочи на слушателите си дългата редица свети мъже, осъдени несправедливо. В почти всяко поколение е имало личности, които са се стремели да въздигат народа на своето време, но са били укорявани и отхвърляни, а впоследствие се е казвало, че са достойни за почит. Самият Христос бе осъден като злодей от един несправедлив съд.

При отричането си Йероним бе потвърдил справедливостта на присъдата на Хус. Сега обяви разкаянието си и засвидетелства невинността и светостта на мъченика: “Аз го познавам от детинство – каза той. – Бе превъзходен човек, справедлив и свят; бе осъден въпреки своята невинност… аз, аз също съм готов да умра, няма да се отдръпна пред мъченията, приготвени ми от моите неприятели и лъжливи свидетели, които един ден ще дават сметка за клеветите си пред великия Бог, Когото нищо не може да измами”.

Обвинявайки се, че се е отрекъл от истината, Йероним продължи: “От всички грехове, които съм извършил още от младостта си, никой не тежи така на съвестта ми и не ми причинява такива мъчителни угризения, както този, който извърших на това фатално място, одобрявайки нечестивата присъда срещу Уиклиф и срещу светия ученик Ян Хус, моя учител и приятел. Да! От сърце изповядвам това и заявявам с ужас, че позорно треперех, когато под заплахата на смъртта осъдих техните учения. Затова умолявам… всемогъщият Бог да ме удостои с прошка за моите грехове и за този специално, най-отвратителния от всички.” Посочвайки съдиите си, каза твърдо: “Вие осъдихте Уиклиф и Ян Хус не задето разклатиха учението на църквата, а просто защото порицаваха скандалните и срамни неща, вършени от духовенството – неговия разкош, помпозност, гордост и всички пороци на прелатите и свещениците. Заявявам също, че като тези учители поддържам нещата, които те твърдяха и които са неопровержими.”

Думите му бяха прекъснати. Треперещи от ярост, прелатите извикаха: “Какво друго доказателство е нужно? Виждаме със собствените си очи най-упорития от еретиците.”

Непоклатим пред тази буря, Йероним възкликна: “Какво! Мислите, че се боя да умра ли? Вие ме държахте цяла година в ужасен зандан, по-страшен от самата смърт. Третирахте ме по-жестоко, отколкото би ме третирал някой турчин, евреин или варварин, и плътта ми буквално изгни на костите ми приживе. И все пак аз не се оплаквам, защото оплакването не подобава на мъж със сърце и дух, но мога само да изразя учудването си от такова голямо варварство спрямо един християнин”.

Отново избухна бурята от гняв и Йероним бързо бе отведен в затвора. В събранието обаче имаше някои личности, на които думите му направиха дълбоко впечатление и те пожелаха да спасят живота му. Посетен бе от сановници на църквата и убеждаван да се подчини на събора. Като награда, ако се отрече от опозицията си срещу Рим, му бяха представени най-блестящи перспективи. Но и той като своя Учител, когато му бе предложена славата на този свят, остана твърд.

“Докажете ми от Свещеното писание, че съм в заблуда – казваше той – и ще се отрека.”

“Свещеното писание! – възкликна един от неговите изкусители. – Всяко нещо ли тогава трябва да бъде съдено съгласно него? Кой може да го разбере, ако църквата не го разтълкува?”

“Преданията на човеци по-достойни ли са за вярване от евангелието на нашия Спасител – отвърна Йероним. – Павел не увещаваше тези, на които пишеше, да слушат човешки традиции, а казваше: “Изследвайте Писанията.”

“Еретик – беше отговорът. – Разкайвам се, задето те умолявах тъй дълго. Виждам, че си завладян от дявола”.

Не след дълго смъртната му присъда бе произнесена. Бе отведен на същото място, където Хус бе отдал живота си. Йероним вървеше по пътя и пееше, а лицето му сияеше от радост и мир. Погледът му бе отправен към Христос и за него смъртта бе лишена от ужаса си. Когато палачът, готов да запали кладата, пристъпи зад него, мъченикът възкликна: “Ела по-смело напред, запали огъня пред лицето ми. Ако се страхувах, нямаше да бъда тук.”

Последните му думи, изречени, когато пламъците вече го обгръщаха, бяха една молитва: “Господи, всемогъщи Отче – извика той, – бъди милостив към мене и ми прости греховете, защото Ти знаеш, че аз винаги обичах истината”. Гласът му престана да се чува, но устните му продължаваха да се движат в молитва. Когато огънят довърши делото си, пепелта на мъченика бе събрана заедно с пръстта под нея и като тази на Хус бе хвърлена в Рейн.

Така загинаха Божиите верни факлоносци. Но светлината на истините, които те известиха – светлината на героичния им пример – не можеше да изчезне. По-лесно би могло да се затъмни слънцето в неговия ход, отколкото да се попречи на зората точно тогава изгряваща над света.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар