„Без пари покупката скъпо струва.“

Платиненият престиж. Кредитната карта увеличава покупателната способност на индивида, а оттам — потреблението и производството на стоки и услуги, но това става с цената на нарастване на индивидуалната задлъжнялост и международната инфлация. Давайки си сметка за значението на предпочитания начин на разплащане за класовата принадлежност и социалния статут на американския потребител, в рекламите на един или друг вид карта кредитните компании съзнателно експлоатират елемента на престижа. Често тези реклами показват елегантно облечени хора, заобиколени от разкоша на луксозен хотел или частен клуб, на фона на първокласния салон на някое международно летище или на палубата на устремен към хоризонта презокеански кораб, а текстът зад кадър изобилства с гъделичкащи самолюбието ключови думи като „изтънчен“, „ексклузивен“, „не за всеки“ или „символ на престиж“.

Често кредитните компании издават по няколко варианта на една и съща кредитна карта, различаващи се само по степента на престижност. Така например освен обикновената „Виза“ има и златна, докато „Америкън Експрес“ се издава в три разновидности — зелена, златна и платинена. С използването на изпразнени от съдържание думи като „златен“ и „платинен“ се цели единствено подчертаване на престижния елемент, тъй като самите пари отдавна вече не се изработват от благородни метали.

Първа компанията „Америкън Експрес“ въвежда „класово деление“ на клиентелата си чрез система за категоризация на кредитните карти. През 1958 г. картите, издадени на всичките им четвърт милион клиенти, са един и същ цвят — тъмночервен, и предлагат напълно унифициран пакет от услуги. Картата „Америкън Експрес“ е замислена като конкуренция на вече наложилата се като престижна „Дайнърс Клъб“; тя е предназначена за една заможна клиентела от пътуващи бизнесмени и служи главно за заплащане на три вида услуги: транспорт, хотел и храна. Подобно на „Дайнърс Клъб“ картата „Америкън Експрес“ по замисъл трябва да се възприема от притежателите си като символ на членство в някакъв ексклузивен, привилегирован клуб, а не като обикновено разплащателно средство.

След още няколко години компанията „Америкън Експрес“ променя външния вид на картата от тъмночервена — цвета на кралската власт, на зелена — цвета на доларите. С увеличаването на клиентелата и разширяването на обхвата на стоки и услуги, които могат да се заплащат с нея, през 1966 г. компанията въвежда разновидност на картата — „Америкън Експрес Голд“, предназначена специално за по-заможни клиенти. До 80-те години — един период на просперитет и охолство, когато все повече американци се радват на значителна покупателна способност — близо половин милион души притежават златна „Америкън Експрес“; тогава се почувства необходимост от още по-фина диференциация към върха на социалната пирамида. За един кратък период през 1984 г. компанията въвежда пробно черна карта, която на следващата година е заменена с платинена. Компаниите „Мастъркард“ и „Виза“ излизат със своя платинена версия едва в средата на 90-те години. Така наред с останалите аспекти на американското общество се въвежда класова диференциация и в задлъжнялостта. Платинените, златните и обикновените карти са символ съответно на потребителските дългове на висшите и средните класи и на пролетариата.

Самото понятие пари за пореден път придобива качествено ново измерение. Съществуването на парите се пренася още по-далеч в сферата на метафизиката; въпросът има ли пари, или какво представляват парите напомня все повече на въпроса дали едно дърво издава звук, ако падне дълбоко в гората, където никой не може да го чуе. Кредитните карти, особено в съчетание с електронните технологии, извеждат парите на съвсем ново екзистенциално ниво.

Привилегиите на средната класа. Към последното десетилетие на двайсти век в Съединените щати се утвърждава една много пластова парична система. Бедните хора продължават да използват пари в брой, главно във вид на отпечатани от държавата банкноти, към които се добавят талони за храна, ваучери и други видове квазипари, издавани от федералното правителство. Останалото население за почти всички видове плащания използва чекове, които се издават от банките, в съчетание с пластмасови кредитни карти от всякакъв вид.

Докато държавата раздава на бедните талони за храна, които играят ролята на квазипари, по подобен начин едрият бизнес предлага други видове квазипари, специално разработени за представителите на средната класа. През последните десетилетия на двайсти век една от най-разпространените форми на квазипари са така наречените „пропътували въздушни мили“. Когато авиокомпанията Америкън Еърлайнс обявява, че поощрява редовните си клиенти с „безплатни пътувания“, тя на практика им предлага като подарък един вид стока — самолетен билет. Офертата на Америкън Еърлайнс бързо е подета и от други авиокомпании. Срещу пропътуване на определен брой въздушни мили за определен срок с определена компания пътникът получава поощрение във вид на самолетен билет отиване и връщане със същата компания. Отначало системата се оказва доста ефективна за насърчаване на лоялността на клиентите към съответния превозвач. По този начин авиокомпаниите успяват да заемат една до момента неизползвана ниша в модерната икономика. Практически във всички случаи самолетните билети на командировани служители се заплащат от работодателите им; при това най-често билетът се осребрява при завръщане на командирования. Така, когато даден служител пътува често в командировка на разноски на фирмата, той може да си избира компанията, с която да лети, като е сигурен, че билетът ще му бъде осребрен. Така за служебните пътувания заплаща работодателят, докато наградата за „пропътуваните мили“ си остава лична, на командирования. Доколкото билетите, които се получават като поощрение за лоялността на пътника към превозвача, не представляват действителни пари, те не се смятат за облагаем доход. В известен смисъл те са дори за предпочитане пред паричната премия; ето защо с програмата за „пропътувалите мили“ се създава една пазарна ниша, при която заплащането става не с пари, а с лоялност.
Отначало авиокомпаниите присъждат по една въздушна миля за всяка реално пропътувана, но постепенно и в отчитането на пробега настъпва инфлация. В желанието си да изпреварят конкуренцията някои авиокомпании започват да пресмятат със завишение милите, пропътували по определени маршрути или в определени часове от деня — обикновено, когато трафикът е рехав и самолетите летят празни; за пътниците от първа класа пробегът направо се удвоява.

По-късно авиокомпаниите започват да класират редовните си клиенти на категории — сребърна, златна, платинена — според броя на пропътувалите мили, като в зависимост от категорията се въвеждат коефициенти на отчитане на пробега. Така например членовете на „сребърния клуб“ получават по 1,25 мили за всяка пропътувана, а на „златния“ — по 1,5 мили.

Така самото понятие „пропътували въздушни мили“ все по-малко зависи от действителния физически пробег. Пълното откъсване на отчитания пробег от действителния настъпва, когато към „пропътувалите мили“ започват да се прибавят и таксите, заплатени за хотел или кола под наем по време на съответната командировка. Твърде скоро по подобен начин телефонните компании започват да изчисляват „пробег“ на абонатите си в зависимост от броя и продължителността на проведените разговори, а кредитните компании — според сумите, похарчени с всяка карта. Ако нещата продължават в този дух, няма да е далеч денят, когато „пробег“ ще се отчита при всяко посещение при зъболекаря, при купуване на кучешка храна или подстригване при бръснаря; фактът, че по този начин само се натрупва още потребителски дълг, не е важен в случая.

Така една по принцип рекламна кампания — имаща за цел да насърчи пътуването с определена авиокомпания — се изражда в практически всеобхватна система на търговски промоции, при която гражданите дори не е нужно да пътуват, за да трупат „пробег“, доколкото всевъзможни други услуги може да се приравняват към въздушни мили, които, поне първоначално, са освободени от данъци.

В стремежа си да увеличат своите собствени печалби авиокомпаниите неволно създават една цяла нова индустрия — една невидима стока, която те наричат „пробег“, но която може да приема форма на натрупване на всякакви видове точки, срещу които да се придобиват допълнителни стоки и услуги. За средните и висшите класи „пропътуваните въздушни мили“ се превръщат в това, което са били някога за бедната домакиня купоните в бакалията, удостоверяващи предишни покупки.

От кредитни и разплащателни карти до „пропътували въздушни мили“ търговските организации създават най-разнообразни нови форми на парични еквиваленти и псевдо долари, особено през последните десетилетия на двайсти век. Изобретени са и други търговски и финансови нововъведения, които повече или по-малко приличат на пари, без всъщност да са. Купоните в бакалията и натрупването на „пробег“ или „пропътували мили“ в авиокомпаниите представляват обещание за бъдещи стоки и услуги, отправено от търговеца към клиента. За разлика от тях обаче в огромното си разнообразие тези парични еквиваленти представляват все по-бързо нарастващ дълг на клиента към търговеца, към големите финансови институции. Тези търговски нововъведения и новопоявилите се форми на натрупване на дългове не само променят из основи начините на разплащане между клиент и търговец; те изменят до неузнаваемост самата форма на парите и отношението на хората към тях.