„Трябва да се учим не за училището, а за живота.“

„Набиване в главите“ и зубрене. Главната причина, поради която толкова много деца и младежи не се изявяват добре в учението и дори отличниците се представят далеч под възможностите си, е в това, че нашите училища се ръководят от директори, учители и възпитатели, които имат психическата нагласа и прилагат психологическата практика на външния контрол. Ето защо и в основата на цялата ни образователна система е залегнало следното убеждение, подкрепяно от работещите в нея хора, от родителите и политиците, тоест от обществото като цяло: всичко преподавано в училище е правилно и нужно, а учениците, които не го научават, трябва да бъдат наказвани. Това се нарича разрушителен стил на преподаване „набиване в главите“, на което децата реагират със „зубрене“.

Този тип на преподаване се проявява в две характерни насоки. При първата учениците биват принуждавани да придобиват знания и да запаметяват факти, които са им съвършено излишни в реалния живот и затова нямат никаква стойност за децата. При втората биват принуждавани да придобиват знания, които може и да имат стойност в реалния живота, но тя в никакъв случай не е чак толкова голяма и повсеместна, че да трябва абсолютно всеки ученик да научава съответния материал. Ученето по принуда никога не е давало добри резултати, но в нашите училища продължаваме да „набиваме знания в главите“ на децата и да преподаваме по този начин, защото сме убедени, че единствено той е правилният.

Именно срещу тази принуда се бунтуват учениците, дори най-добрите от тях, и тя ги кара да се отчуждават от училището, а следователно и от учението, образованието и културата. И ако в резултат на този свой бунт – осъзнат или неосъзнат, децата се провалят на изпитите или получават винаги ниски оценки, много от тях изобщо престават да учат и окончателно изваждат от своя стойностен свят както ученето, така и учителите. Но за да бъдем справедливи, трябва да кажем, че много учители не одобряват този стил на принудително „набиване на знания в главите“, но на свой ред се виждат принудени да преподават по този начин, за да не бъдат самите те наказани от царящата в училищата система на външен контрол. Ако искаме да се отървем от порочните практики на „набиване в главите“ и „зубрене“, трябва да престанем да отъждествяваме образованието с „придобиване на знания“.

Категорично може да се твърди, че образованието не бива да е насочено и да се определя като придобиване на знания, а по-скоро като използване на познания. Вречниците знанието се определя като факти и осъзнаването, че човек знае нещо. Трябва да знаете дадено нещо, за да можете да го използвате, но с изключение на някои „интелектуални“ викторини или игри, в останалите сфери на живота едва ли има някаква стойност просто да „знаеш“ едно или друго. Смисълът на познанието е да можеш да си служиш с наученото, да го прилагаш в ежедневието си. Но именно тук сегашната ни образователна система се проваля.

В днешните училища от учениците се изисква най-настоятелно да запаметяват информация, която никога и никъде другаде няма да използват. А когато – съзнателно или несъзнателно – отказват да я „назубрят“, децата биват наказвани по един или друг начин. Но в повечето случаи тази практика е напълно безсмислена, защото от учениците се изисква не да извличат и да съхраняват същината на тази информация, тоест да трупат познания, а само да я „знаят“ за тестовете и изпитите. По този повод да споменем една реплика от комикс: „Разликата между отличниците и двойкаджиите е в това, че отличниците забравят наученото пет минути след края на теста, а двойкаджиите – пет минути преди началото му.“

Струва си да се полагат усилия за образование, но не и за „набиване в главите“. Образованието трябва да бъде подобрявано; „набиването в главите“ не може да бъде подобрено. Ако човек знае нещо – знае го; ако не го знае – не го знае. Няма средно положение. А компетентността проличава при използването на знанията. Сигурно искате зъболекарят ви да може да разпознае кариеса в зъба ви, когато го види – тоест, да знае какво вижда. Но ако не умее да го почисти и пломбира както трябва – тоест да използва познанията си, – несъмнено бихте предпочели изобщо да не го е видял, за да не ви направи по-голяма беля. В сегашната образователна система ние непрекъснато мамим учениците с твърдението, че запаметяването на различни факти – примерно дати, имена, места на битки, химически формули и т. н. – е нещо, което си струва да бъде научено. В реалния живот назубрената информация е напълно безполезна. Много повече смисъл има да сте научили къде можете да откриете всички тези дати, имена, места на битки, химически формули и т. н. в случай, че ви потрябват.

Разликата между зазубрената информация и усвоеното познание проличава много ясно в изявлението на онзи отличен ученик в Алма, който каза, че не работи с пълен капацитет в училище, но отдава всичко от себе си в баскетбола. В училище той запаметява механично и временно някакви знания, благодарение на което получава високи оценки. Но в извън учебните дейности – спорт, занимания по интереси и т. н. – децата влагат повече усилия и старание, защото не само научават нещо ново и го използват на практика, но и имат възможност да подобряват уменията си да прилагат наученото. Истинското удоволствие от това, да научиш нещо е във възможността да го използваш и подобряваш. Когато учениците казват „Имаме страхотен учител“, подтекстът е, че техният учител не само ги кара да придобиват знания, но и ги учи как да използват и да подобряват познанията си. Най-добрите учители обикновено са онези, които най-мъчно могат да бъдат удовлетворени: те изискват от своите ученици да мислят. Всъвременното училище за повечето ученици мисленето е нещо непознато и трудно. Но веднъж разберат ли, че то им е от полза винаги и навсякъде, децата започват да уважават учителя, който им е помогнал да се научат да мислят, и охотно работят с него.

Мнозина експерти в днешната образователна система смятат, че има задължителен минимум информация по всеки отделен предмет, която абсолютно всеки ученик трябва да запамети, за да се дипломира. Но така ли е наистина?

Тук опираме до втората практика при „набиването на знания в главите“ на учениците. Представете си обикновена гимназия в някой по-краен и по-беден район. На едно интелигентно и общо взето с добър успех седемнадесет годишно момиче му предстои дипломиране. Но то започва да се проваля на тестовете по литература и постепенно престава да работи в клас. Какво следва от това? Ще бъде скъсано на матурата по литература и няма да вземе диплома.

Най-страшното е, че като поддържаме системата на принудата в образованието, ние всъщност подтикваме децата към интелектуална нищета, караме ги да намразят не само училището, но и учението. Ето защо – за разлика от техническия – човешкият прогрес не търпи никакво възходящо развитие. Приложена в образованието, теорията на избора може да помогне на учениците да усвоят и непрекъснато да усъвършенстват онези познания и умения, които ще са им наистина полезни в живота.