„Ако човек, отивайки на бой, мисли за смъртта, той не може да бъде храбър.“

Управлението на България в ръцете на регенти.

На 23 август, понеделник, след като е бил предните дни на Царска Бистрица и Мусала (оплаквайки се от тъпи болки в сърдечната област), по време на обяда в Софийския дворец, получил драматичното начало на своето заболяване, което приключва на 28 август в 16 ч. и 22 мин. със смъртта му.
Упованието на българина в способността на Борис III да изведе успешно страната от настъпващия злополучен край на войната е било толкова силно, че смъртта му се приема и преживява от всички слоеве на народа ни като истинска национална трагедия.
От всички исторически сведения появили се досега личи съвсем ясно, че последната среща на цар Борис с Хитлер във Волфшанцен, ако не е била последна външнополитическа акция в живота му, без съмнение е бележела началото на нов политически ход – сложен, рискован и жизнено наложителен за спасението на България. Можем само да гадаем за това, което е предстояло да се случи, но съдейки по последователната и мълчалива решителност на Борис III, можем да бъдем в значителна степен сигурни, че страната ни, най-вероятно отново на гребена на вълната, е можела да се добере до спасителния бряг. Нещо, което щеше да спести горчивата чаша, изпита от народа ни глътка по глътка през изминалото близо половин столетие.
Беглите сведения за разговорите, които царят е водил след последното си завръщане от Германия и броени дни преди смъртта си, късите и категорични реплики, с които синтезирал мъчителните си мълчаливи мисли, показват, че българският цар е имал вече в съзнанието си представата за това, което е трябвало да осъществи в пламналия от разрушения и пожари свят за спасението на страната и народа. Върховно напрежение пред решителна стъпка, която подобно на историческите прецеденти със Симеон I и Самуил, най-вероятно е допринесло за фаталния край на живота му.
Достатъчно е да имаме дори бегла представа за съотношението на силите, ожесточеността на схватките, изострените до крайност интереси на всяка една, не само балканска, но и европейска страна, за да разберем поне отчасти проблемите, пред които е бил изправен Борис III в горещите августовски дни на 1943 г.
За такова изпитание е било необходимо преди всичко разум, хладнокръвие и дипломатическа гъвкавост. Черти, присъщи на характера на Борис III, макар и умело прикрити от една привидно деликатна и кротка душевност. Капан за наивници и фалшификатори на историята, които съзнателно и несъзнателно се опитват в продължение на десетилетия да ни го представят като колеблив и едва ли не суеверен владетел.
Така или иначе, 28 август 1943 г. се оказва фатална дата не само за Борис III, но по всичко изглежда и за съдбата на неговия народ.
Смъртта на царя изменя до голяма степен и фона на политическата обстановка у нас. Нито опозицията, нито правителството и правителствените среди са имали личност, която поне отчасти да поеме огромния политически товар, носен от Борис III.
Съгласно конституцията е трябвало да бъде избрано Регентство за малолетния цар Симеон II. Пак според конституцията това трябва да направи Велико Народно събрание. Поради обстоятелството, че България е воюваща страна и към границите й приближават военни фронтове, правителството решава избора на регенти да бъде извършен от XXV ОНС. Преговорите за състава на Регентството се водят енергично дни наред и накрая се постига компромис, като за регенти са определени княз Кирил Преславски, Богдан Филов и генерал Никола Михов.
След утвърждаване на Регентството, за министър-председател е избран дотогавашният министър на финансите и бивш директор на Народната банка – Добри Божилов.
За съжаление Регентството и правителството седмици и месеци наред след утвърждаването им се занимават с вътрешнополитически и административни въпроси и започнатата подготовка от цар Борис за обрат във външнополитическата ни ориентировка остава без развитие.
В есента на 1943 г. в Техеран се провежда среща-конференция на тримата ръководители на съюзните велики сили – Рузвелт, Чърчил и Сталин. На Техеранската конференция предложението за незабавно откриване на „втори фронт“ чрез англо-американски десант на Балканите е отхвърлен с активната помощ на Сталин (такава възможност му отнема дефинитивно достъпа до Балканите, тъй като съветските войски са все още между Дон и Днепър). Макар и със закъснение, тази информация достига до българското правителство и това довежда до още по-голямо безразличие по отношение на основния въпрос, който стои тревожно пред страната – започване на преговори за промяна на външнополитическата ориентировка. Това е основната и пагубна грешка на българското Регентство и правителство през есента и зимата след смъртта на царя.
Почувствали „вакуума“ в държавното управление след смъртта на цар Борис, и „легалната опозиция“, и привържениците на идеята, лансирана от Москва за „Отечествен фронт“, установяват помежду си контакти, но такова „общонационално“ представителство в ОФ (за каквото дотогава пледираше Коминтернът) сега вече не беше в угода на Москва. Именно от СССР наредиха да не се допуска съглашателство с „легалната опозиция“. Перспективите за болшевизация на България бяха вече такива, че включването на „легалната опозиция“ щеше да противодейства и забави този тъй желан от Москва процес. Така, „Отечественият фронт“ се превръщаше не в широк „народен фронт“, а в тясна левичарска организация под попечителството и прякото ръководство на комунистите.
Занимаващо се все така почти само с вътрешни проблеми, пропуснало началния тласък от лятото на 1943 г., даден от цар Борис за търсене на външно политически изход за положението на страната, Регентството и правителството на Божилов имат сякаш основна задача да не предизвикат с някоя нетактична стъпка недоволството и намесата на Берлин за принудително влизане на страната в преки военни действия. Липсата на авторитета на покойния цар ги правеше съвсем безпомощни във външнополитическата сфера.