// Вие четете...

Истината е в избора

Убеждения на външния контрол.

„Добре е да заплашваш този, който се бои от заплахи.“

Напълно на подсъзнателно ниво, без реално да мислим за собственост (или по-скоро за притежание), повечето от нас разделят света на две групи. В първата влизат хората, които притежаваме или се стремим да притежаваме – любими, брачни партньори, деца, ученици и подчинени (служители). Втората група – хората, които нито притежаваме, нито се стремим да притежаваме – обикновено е далеч по-голяма и се състои от три подгрупи: в първата са добрите ни приятели; във втората са тези, които имат влияние над нас, например шефовете; а в третата е огромната тълпа от непознати.

Добър начин за усвояване на теорията на избора е да се вгледате в отношението си към хората от третата група – добрите ви приятели, началниците ви и повечето непознати, – като го сравните с държанието си към вашите близки и роднини. Е, много добре знаете защо не бива да притискате своя шеф или добрия си приятел. Имате достатъчно разум да не го правите, а още по-малко пък да се държите по този начин с непознати, които могат да реагират бурно, да ви набият и дори да ви убият.

Защо всъщност не можем да си живеем спокойно, оставяйки и другите да живеят? Защо не използваме златното правило, което всички в един глас славословим? Защо продължаваме да притискаме или да изнудваме емоционално другите да вършат онова, което не искат, въпреки скромните успехи на това съмнително начинание.

Но преди това нека да очертаем по-подробно трите основани положения на психическата нагласа и психологическата практика за външен контрол. На практика това ще ни помогне да разберем в какво точно вярват болшинството хора. Лесно ще откриете, че второто и третото положение нанасят тежка вреда на човешките взаимоотношения. Най-лесният начин да разберем традиционните психическа нагласа и психологическа практика е да си представим как повечето от нас ги използват в ежедневния си живот.

Първо убеждение: Трябва да вдигам слушалката на звънящ телефон, да отварям вратата, на която се звъни, да спирам на червена светлина на светофара и да върша още безброй неща под диктата на някакъв прост външен сигнал.

Второ убеждение: Мога да принуждавам хората да вършат това, което искам от тях, дори против волята им. Други хора пък могат да упражняват контрол над мен, над моите мисли, чувства и действия.

Трето убеждение: Имам право, дори съм морално задължен да подигравам, порицавам, заплашвам или наказвам всеки, който не върши това, което му казвам. И обратно – имам право да възнаграждавам онези, които ми се подчиняват.

Тези три най-широко разпространени убеждения лежат в основата на психическата нагласа и психологическата практика за външен контрол, който повече или по-малко управляват света.

При първото убеждение от тях, телефонният звън или всеки друг механичен сигнал е проява на външния контрол, на която откликват повечето хора. При второто убеждение контролът е от страна на друг индивид, който изисква или ни е принудил да извършим нещо. Например родителят казва на детето си „окоси тревата“, учителят на ученика – „не говори в час“, или съпругът на съпругата си – „караш ме да се вбесявам“. Водейки се от третото и най-разрушително убеждение, съпрузите, родителите, учителите и началниците са твърдо убедени, че те не само имат правото, но и са длъжни да заплашват, наказват, порицават или изнудват онези деца и възрастни, които отказват да им се подчиняват и не приемат, че изпълнението на чуждите изисквания е в техен собствен интерес и „за тяхно добро“.

В действителност обаче, основата на тези три човешки убеждения – вярата, че хората са външно мотивирани – е дълбоко погрешна. Автоматичното отговаряне на звънящия телефон изглежда правилно само до момента, в който се замислим защо го правим. По същия начин всички са били убедени, че земята е плоска до момента, в който някой не се е усъмнил в това. Поставим ли под съмнение някое от основните убеждения на външния контрол, веднага разбираме, че това, което смятаме за неизменно правилно, всъщност е дълбоко погрешно. Например, вдигаме слушалката на телефона не защото звънът му ни принуждава да го направим, а защото искаме да отговорим. Колкото и мигновена да е тази наша реакция, ние всеки път решаваме, че именно тя е възможно най-добрият ни избор. Ако не мислехме така, нямаше да вдигаме слушалката.

Навярно може да се опонира така: „Но щом мотивацията ми да вдигна слушалката е не звъненето на телефона, а желанието ми да го направя, то в такъв случай какъв е смисълът на звъненето? Защото аз определено не вдигам слушалките на телефони, които не звънят. Звъненето на телефона си има точно определено предназначение, но не то ви кара да вдигнете слушалката. То е един сигнал и нищо повече – простичък сигнал, който предава информацията, че човек отвън иска да говори с друг, в помещението с телефона. Телефонният звън, а и всички други сигнали, които получаваме от външния свят (но също и от собственото си тяло), представляват единствено информация.Но информацията не е контрол. Теорията на избора обяснява един важен и твърде многозначителен факт – в природата няма нищо, което да контролира човешкия индивид постоянно,принуждавайки го да прави един и същи избор.

Информацията не ни принуждава да правим каквото и да било, следователно можем да я пренебрегнем, или пък да я използваме така, както желаем. Ние не сме машини, тоест не сме конструирани така, че да реагираме по един и същи начин на специфичен външен контрол. Когато вършим нещо, което ни се нарежда отвън, ние го правим, защото сме избрали да постъпим така въз основа на информацията, с която разполагаме. В примера с телефона можем и да не вдигаме слушалката, оставяйки го да звъни, или пък да реагираме по още няколко начина: да запишем обаждането на телефонен секретар, да изключим телефона от мрежата или да накараме някой друг да отговори.

Всяка реакция, която изберем, ще бъде плод на решение на нашия мозък. Теорията на избора обяснява, че хората, както и всички живи същества, се подчиняват на своята вътрешна мотивация.Но вие може би ще попитате: „Какво значение има защо отговарям на телефона или правя каквото и да било друго? Правя го и толкова. Какво от това?“ Няма значение, когато става въпрос за откликване на проста механична информация, каквито са телефонният звън или червената светлина на светофара. Но това е така само до момента, в който не преминем от първото убеждение към второто, което вече е много по-сложно – това, че можем да накараме някой да извърши нещо нежелано от него, или пък че някой друг може да налага контрол над нашето поведение. Едва тогава започваме да оценяваме значението на огромната разлика между външния контрол и теорията на избора.

Например, ако аз съм запознат с теорията на избора, вие едва ли ще пробудите чувството ми за вина, като кажете, че бихте искали да притежавате хубава къща като моята. Ако съм ви попречил по някакъв начин да се сдобиете с хубава къща, вероятно бих се почувствал виновен, но аз не съм ви попречил. Защо тогава да се чувствам виновен? Отърсването от чувството за незаслужена вина е една от най-големите придобивки за онези от нас, които използват теорията на избора в живота си. Много майки прибягват до психическата практика на външния контрол, за да накаратдецата си да се чувстват виновни. Но дали ще се чувствате виновни или не за това, че не изпълнявате желанията на майка си, е въпрос на избор. Научите ли този урок (което не е никак лесно, ако майка ви владее изкуството да внушава чувство на вина), бързо ще откриете, че той освобождава и двама ви от оковите на принудата, така че да сте в състояние да правите по-добър избор и да вземате по-удачни решения.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар