„Не съжалявай онзи, който умишлено е попаднал в неприятност.“

Човешкият мозък е силно креативен и ние винаги се опитваме да споделяме своите творения. Независимо дали става въпрос за музика, песни, разкази, поезия, картини и скулптури или пък за научни открития. А колко често се случва да се чудим какво ли мислят другите за направеното от нас или за идеите, които изразяваме. Всички се стремим да бъдем иновативни, изобретателни, да усъвършенстваме нещата, да демонстрираме елемент на оригиналност, за да бъдем оценявани и признати.

До тук добре, но какво да кажем за недостатъците? Каква цена сме платили? Или да зададем въпроса по друг начин, какви отговорности съпътстват тези способности? Предимствата, както знаем, често са придружени от недостатъци. В случая те не са трудни за откриване. Проблемът идва когато съберем предположенията, емоциите, исканията и желанията на „стария мозък/ съзнание“ с талантите на „новия“.

Да предположим, че способността ни за въображение и фантазия се е появила преди способността ни да интегрираме вниманието, мислите и чувствата си по описаните по-горе начини. Независимо от последователността в процеса на еволюция обаче, способността за фантазия и въображение ни дава големи преимущества. Едно ново изобретение може да стане и случайно, но по-често е резултат от вътрешните ни целенасочени творчески усилия и фантазии. Първобитните майстори на стрели с кремъчни върхове са имали в ума си идея или образ за това, което се опитват да направят и постигнат. Ние, хората, не просто реагираме на външни стимули, а се опитваме да претворим в реалност вътрешните си фантазии и въображаеми представи.

За съжаление, въображението и фантазиите ни могат да бъдат източник и на големи разочарования и конфликти. Фантазираме за живота, който бихме искали, а нямаме, за кариера, пари и къща, приятели и любимци, деца. В мислите ни любовниците ни, винаги ни се възхищават, вечно са готови за физически наслади и никога не страдат от умора, лошо настроение, главоболие или раздразнение; децата ни са винаги послушни, уважават ни, учат усърдно, никога не се бунтуват и не се прибират пияни у дома. Фантазираме си най-доброто и искаме все повече; никога не сме достатъчно доволни, защото си представяме нещо още по-хубаво от това, което притежаваме в момента. Фантазиите подхранват алчността и ненаситността ни. Можем да бъдем вечно разочаровани, защото реалността никога не е такава, каквато бихме искали да бъде.

Хората развиват какви ли не тревожни състояния само заради фантазиите, какво би могло да им се случи или какво би могло да стане, ако направят еди какво си. Някои вярват, че чрез въображението си човек общува с Бога. С две думи, със способността ни за фантазия и въображение са свързани редица затруднения. Не на последно място, често си въобразяваме какво мислят или чувстват другите по наш адрес, без всъщност да имаме каквато и да е представа доколко вярно е то.

“Новият ни мозък/съзнание“ е в състояние както да ни спаси от екологична катастрофа и да ни помогне да оценим благотворното влияние на състраданието, така и съвсем да ни довърши. Да помислим, какво става когато способностите на „новия ни мозък/съзнание“ бъдат впрегнати в услуга на „стария мозък“, например в условията на първобитен начин на живот.

Много животни действат на групи и защитават границите на своите територии; приличат на племе и могат да бъдат изключително агресивни към външни индивиди. Не е необходимо да изпадаме в генетични обяснения защото просто знаем че ще е така. Когато същата мотивация за защита, отвръщане на удара, наказание, нападение или унищожение на другите се възползва от компетенциите на „новия мозък/съзнание“, нещата стават силно проблематични, даже ужасяващи и трагични. Голяма част от зверствата, случващи се през последните няколко хилядолетия, са в резултат на свързването на компетенциите на „новия мозък/съзнание“ с мотивите и защитните реакции на „стария“. Дори понякога хората използват компетенциите на „новия мозък/съзнание“, за да оправдаят действията си и да намерят по-изтънчен или сложен начин да ги извършват.

Животните защитават своята група и територия при всякакви обстоятелства, но само хората могат да измислят как да го правят по-ефективно с помощта на оръжия или как садистично да измъчват онези индивиди, които не се включват в интересите на групата.

Да си представим – най-малко една трета от парите за изследвания и проучвания в световен мащаб се харчат за нови оръжия. Богатите нации продават на бедните оръжия, поддържат избрани тирани и причиняват неизказани вреди, а всички печалби се връщат отново при тях. Истинско бедствие, наистина, но е просто резултат от факта, че фантастичният „нов мозък/съзнание“ не може да проумее племенните мотиви на „стария“ – алчност и вяра в силата на агресията. Дори някои религии се подхранват от тези идеи.

Това са само няколко примера за проблемите, възникващи от взаимодействието между „стария“ и „новия мозък/съзнание“; всъщност ние ставаме свидетели на такива трагедии всеки ден. На индивидуално ниво начинът по който използваме „новия си мозък/съзнание“, за да мислим и преживяваме себе си, може да съхранява могъщи примитивни емоции и чувства, заровени дълбоко в нас и в резултат да провокира тревожност и депресия. Поуката естествено е, че ни е необходима едновременна и договорена по взаимно съгласие форма на социална организация, фокусираща се върху благополучието на хората, за да обуздаем потенциалния трибализъм и агресивните йерархии.

Състраданието е път да използваме своя „нов мозък/съзнание“ по друг начин: да отстъпим от някои примитивни страсти и желания и да си спомним, че всички сме човешки същества, носещи се по потока на живота, изпитващи болка и страдащи по един и същи начин, че всички някак си сме се появили тук и сме актьори в сцените на живота. Нашият „нов мозък/съзнание“ ни дава възможност за избор, също както при Адам и ябълката; но тепърва ни предстои да научим как да го обучим и използваме.

В обобщение можем да кажем, че съществуват два типа мозък и два типа съзнание. Това прави живота особено сложен, тъй като те не винаги работят добре в съвместителство.

„Старият мозък/съзнание“ датира от преди десетки милиони години и действа посредством бързи мрежи, „прикачени“ към нашите емоции и желания. Чувствата ни са автоматични и не изискват усилия, преминават през нас почти без съзнателна или аналитична мисъл и ни предупреждават за различни заплахи, активират определени сили и ни насочват към важни цели в живота (храна, любов, изграждане на съюзи и страст).

От своя страна, „новия мозък/съзнание“, който е само на два милиона години, е бавен, склонен да размишлява, способен е да използва символи и да мисли в понятия, да разбира как работят нещата; той е творчески и постоянно се самоусъвършенства. Той създава образи на искания и желания, както и на обекти от които да се страхува. “Новия мозък/съзнание“ и най-вече фронталния кортекс осигурява до голяма степен способността ни за емпатия и разбиране на чуждите мисли и чувства, което ни прави особено социален вид при който индивидите силно се влияят един от друг.

Между тези два типа мозък/съзнание е налице сложна връзка. Можем да използваме проницателната си способност за емпатия и разбиране на другите, за да им помагаме или да ги сплашваме, знаейки как да „ударим там, където най-много боли“.

Страстите, мотивите, исканията, похотите, страховете и отмъщенията на „стария мозък/съзнание“ могат да се присвоят от способностите на „новия“. Когато това стане, ние често намираме начин да задоволяваме първичните си желания или да намираме оправдания за чувствата си и подкрепа за предразсъдъците си.

Емоциите като чели са единственото ни основание: „Така го чувствам, значи е вярно“, казваме ние. „Чувствам тревожност, значи това е опасно и трябва да го избягвам“, „Чувствам отвращение, значи това е лошо“, „Чувствам, че това е нередно, значи наистина е така“, Чувствам, че не мога да ти се доверя, значи представляваш опасност за мен“. Не поставяме под въпрос това, което чувстваме или правим, защото „вътрешното ни чувство“ ни подсказва, че сме прави.

Понякога активно търсим причини в подкрепа на чувствата си, дори пренебрегваме и отхвърляме алтернативните и по-разумни подходи пред себе си. Хората трябва да обръщат повече внимание на рефлексията и мисленето, да отстъпят от чувствата си и да използват способностите на „новия мозък/съзнание“, за да регулират и променят емоциите си.

Важно е обаче да се осъзнаят и мотивите, и емоциите на „стария мозък/съзнание“, да се научим да ги разбираме по-добре, без обаче да им се подчиняваме. Можем да се научим да действаме срещу тях, да ги заменяме с нови мотиви и емоции, ориентирани към състрадателен начин на живот.

Повечето човешки трагедии, възникнали поради наличието на двата различни мозъка, не са по наша вина, тъй като до неотдавна почти не сме познавали тяхната еволюция и техните функции. Нещо повече: страстите и страховете на „стария мозък/съзнание“ са така създадени, че да бъдат особено силни и трудни за преодоляване.