„Който сам не се уважава, и другите няма да го уважават.“

Вътрешните взаимоотношения. Седмото предизвикателство насочва вниманието ни към начина, по който мислим и се отнасяме към своя вътрешен потенциал, към своите емоции, мотивация и т.н. Много книги се опитват на помогнат на своите читатели да се замислят върху въпроса, как интерпретират нещата, как действат чувствата им, как да планират или да моделират поведението си, така че да им служи по-добре, и как да развият своите умения и способности. Всичко това наистина е полезно. Но предвид факта, че мозъкът ни е еволюирал за социални отношения, правилно би било да помислим за вътрешния си свят като за система от социално подобни взаимоотношения. С други думи да се замислим върху това – как се съотнасят помежду си различните части от личността ни и системите в мозъка ни.

За някои хора емоциите и спомените от преживяни събития са твърде силни и плашещи. Понякога те мислят, че чувствата им не са нормални, срамуват се и се боят другите да не узнаят какво изпитват. Някои пък вярват, че чувствата им могат да ги подлудят или да излязат извън контрол. За да се справят с тези страхове на „стария мозък/съзнание“, тези хора се опитват да избягват чувствата си или да ги потискат по различни болезнени начини, например с алкохол, наркотици или дори като прибягват до самонараняване. Доколкото ни е известно, само хората като вид са способни да бягат от вътрешните си чувства или да се опитват да ги овладеят по такъв начин. Изследванията обаче сочат, че това отбягване обикновено води до още по-големи проблеми. Развиването на състраданието към собствените си чувства е важна стъпка към работата с тях. Затова предизвикателството е да се изправим лице в лице със силата на чувствата в системите на „стария мозък/съзнание“.

Друга важна причина да се фокусираме върху състраданието към себе си е, че самокритиката и нетърпимостта към самите себе си, изглежда нарастват с тревожни темпове. Малцина са онези, които се чувстват добре и които са уверени, приемащи себе си и в мир с личността си. Почти винаги е налице чувство на неудовлетвореност, на безсилие или малоценност. Ако ви трябва сигурна рецепта за нещастие, фокусирайте се върху онези свои качества, които предизвикват критиката или антипатията ви. Предвид начина, по който нашите мисли, въображение и фантазии влияят на мозъка ни, можете да си представите какво се случва, когато се концентрираме върху нещата, които не харесваме в себе си. Факт е обаче, че хората постоянно го правят. Най-новите проучвания сочат, че типичната обща черта сред индивидите, страдащи от психични проблеми, е склонността към самокритика. Тя варира от леко разочарование, до откровена себе ненавист.

Същността на посланието е: можем да стимулираме в своя мозък онези модели, които ни подкрепят, насърчават и успокояват, за да правим всичко в своя полза, например, да променим мисленето си или да се преборим с проблемите си, преживявайки мозъчния модел на топлина, добронамереност и подкрепа като своя основна отправна позиция. Ако успеем, ще открием, че нещата стоят малко по-добре за самите нас.

И така, седмото предизвикателство се състои в това, да се научим да разбираме собствените си, понякога силни чувства и импулси, както и вътрешните взаимоотношения с различните аспекти на личността ни. Трябва да разберем, че когато се отнасяме критично към себе си, това често е резултат от разочарования и страх. Но, за да се държим добре със себе си, важни са не само мислите, но и чувствата. Предизвикателство е да си създадем подходящи и топли отношения с различните аспекти на своята личност, за да не се чувства никоя част от нас изолирана, забравена, пренебрегната, мразена или отбягвана.

Житейски трагедии. В известен смисъл осмото предизвикателство стои в основата на дистреса. Знаем, че животът е труден. От великите автори на гръцките трагедии и духовните мислители на древността, та до съвременните писатели и философи, големият въпрос неизменно е: „Защо животът е пълен с толкова много страдания?“ Тъкмо осъзнаем, че сме „тук“ и си мислим, че сме научили това, онова за живота, след което се налага да свикнем и с идеята за остаряването, смъртта и изчезването ни от този свят.

Вече стана дума, че срещата със смъртта може да бъде по-лека, ако сме обградени от обич, ако се чувстваме част от потока на живота, вместо самотни и отчуждени от него; по-лесно е и ако обръщаме поглед назад към живота си с нежност и добронамереност към себе си, вместо със сурова самокритика и разочарование.

Една от първите стъпки към състраданието е да помислим за всеобхватността на човешката трагедия; осъзнаването й е истинско вдъхновение за състраданието. Звучи може би странно, но много хора за първи път се докосват до състраданието чрез гнева си и чрез чувството си за неправда в житейските страдания. За съжаление някои остават на този етап и се въртят в цикъла на гнева, вместо да разберат, че чувствата им са зов за състрадание.

Някои страдания са просто плод на компромисите, които възникват вследствие на еволюцията. Формата на скелета първоначално е еволюирал в морето, поради което той не е толкова добре пригоден за изправен вървеж. Затова имаме проблеми с коленете, таза и гръбнака – заради тежестта на тялото, която те трябва да понесат. Безброй жени са умрели при раждане, защото физическите изисквания на изправения вървеж усложняват формата на родовия канал, поради което бебетата трудно излизат навън. Болестотворните вируси, паразити и бактерии също еволюират в форми, които взаимодействат с нашето собствено развитие. Те могат да причинят както леки неразположения, така и трагични последствия и смърт. Вирусите могат да ослепят, да осакатят, дори да убият човека в собствения си стремеж да оцелеят и да се репродуцират. Специалистите говорят за момента, в които следващия вирус ще атакува, и за всичките страдания и мъки, които той ще причини – а не дали изобщо ще се случи такова събитие.

Телата ни функционират, благодарение на градивните единици, създадени от гените. Но се случват грешки и гените също могат да причинят страдание. Съществуват множество генетични заболявания, които водят до ранна смърт или до живот, изпълнен с болка и страдание.

Ние, хората сме трагичен вид, от части тъкмо защото притежаваме този удивителен „нов мозък/съзнание“. Не винаги си даваме сметка за начина, по който човешката склонност към жестокост, войни и насилие уж в името на решаването на сложни проблеми, но пораждащи толкова много страдания е свързана с еволюцията и социалната ориентация на нашия мозък. Човешката история изобилства от примери за лидери, вдъхновили последователите си за ужасни злодеяния; а последните са се подчинили, защото и за тях, както и за нас „защитата на племето“ и сляпото следване на водача са могъщи импулси. Тези открития далеч не са нови. Векове наред хората са се опитвали да ги проумеят и да намерят смисъл в тях. Не са малко онези, които вярват, че светът е създаден от един великодушен Бог и че ще дойде ден, когато на страданието ще бъде сложен край. Те приемат, че Бог има своите собствени мотиви, непонятни за човешкия разум, затова няма и смисъл да се опитваме да ги разберем – трябва просто да понасяме страданията, докато всичко ни се изясни.

От гледна точка на еволюцията, ние притежаваме изумителни, изключителни, фантастични тела. Но ако тези тела действителни са били измислени от Бога или друго същество, трябва да признаем, че изпълнението определено е кошмарно! Не само че тялото ни е зле конструирано в редица отношения (не забравяйте високия процент при раждане заради начина, по който изправения вървеж е изкривил родовия канал), но също такава е и конструкцията на мозъка. Ако има архитект, защо Той е създал система, в която компетенциите на „новия мозък/съзнание“ подхранват „стария“ в неговите мотиви, емоции, трибализъм и какво ли още не? Защо е създал тяло, което да е толкова уязвимо за вируси, паразити и генетични грешки?

Според някои психолози нашият изключителен, страстен стремеж към удоволствия, комфорт, бързи коли и хубави къщи се дължи до някъде на факта, че съзнанието ни не е осмислило трагичността на живота. В основата на будизма стои разбирането, че всички неща са ефимерни, включително, разбира се, самият живот, а болката и трагедията са неизбежни. Потокът на живота във вселената е болезнен. Споменахме вече, че 99% от формите на живот, които някога са съществували на тази планета, са изчезнали. Следователно всичко отминава, всичко се променя. Идеята на будизма е не само да отбележи тази трагична житейска посока и да представи един безстрастен подход на примирението, а да подчертае дълбоко, почувствано със сърцето осъзнаване на страданието, което изпитваме в резултат на пребиваването си тук, събудени за кратко в потока на живота. Състраданието идва от разбирането, че живота е трагедия – едно разбиране, което стои в основата на голяма част от обучението по състрадание.

Съществува и често пренебрегваното страдание в резултат на социалните сравнения, самокритиката и общата неспособност да се отнасяме добре към самите себе си. Знаем, че живеем в един труден и болезнен свят, и тези ни мисли, чувства и страхове не спират да тиктакат някъде далече в съзнанието ни.

Човекът е трагично същество, защото започва да умира в деня, в който се е родил. Защото е уязвим за толкова много генетични и заразни болести. Защото притежава два типа мозък, които с общи сили могат да го подлудят и да го накарат да извърши чудовищни неправди. Защото иска и до болка копнее за връзка със себеподобните си. Ако открито признаем това ние ще направим крачка не към отчаянието, а към състраданието. Ако животът действително е такъв, как можем да научим мозъка си да ни носи повече смисъл и истинска радост.