// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Славянското културно единство и език.

„Каквато е мисълта, такава е и речта.“

Славянското културно единство. Разпадането на славянската общност, което в VI в. било вече факт, би трябвало да даде отражение и върху езика, върху материалната и духовна култура на славяните. За съжаление тази диференциация не винаги може да се долови поради оскъдните преки свидетелства, но преди всичко поради голямата културна близост между отделните славянски народностни групи. При това културната диференциация се явява като следствие и е много по-късна по време. През този период би трябвало да се очакват само нейните начални прояви, които независимо от тяхната специфика, ни най-малко не противоречат на славянското културно единство, характерно за ранното средновековие.

Съотношението на такива понятия като културна общност, местни културни различия, културна диференциация отразяват динамиката на културния процес на определена етническа общност в даден отрязък от време и макар по същество да са противоположни, те са неразривно свързани едно с друго и са немислими едно без друго. Работата се състои в това, че един културен кръг, колкото и да е проявен, обособен, индивидуализиран, съвсем не означава абсолютна еднозначност във всички свои части. Подобно състояние е немислимо и исторически невъзможно. Вътрешното културно деление по отделни белези обхваща различни райони, групи и подгрупи, а във вертикално отношение може да достигне до най-малката икономическа и социална единица на обществото.

Това именно единство или взаимно проникване на противоположности — от една страна, културната общност, от друга — културните деления, е главната пречка да се установи единомислие за характера и времетраенето на славянското културно единство: едни отдават по-голямо значение на общите белези, други на локалните различия. Постепенната промяна в съотношението между едните и другите също е причина за различен критерий, тъй като въпреки обособяването на отделните славянски народности и увеличаването на специфичните особености, те винаги запазват нещо общо.

Следователно понятията, с които боравим, са подвижни и не се поддават на строго определение, поради което и тук субективизмът не може да се избегне. Затова, без да се спираме повече на този въпрос, считаме за необходимо само да отбележим, че славянското културно единство е резултат на общия произход на славянските народи (а не е по-късно явление, както смятат някои и че това единство, въпреки нарастването на различията след разселването на славяните, се е запазило и през периода на консолидирането на славянските народности и образуването на славянските държави. От всичко това става ясно, че чисто археологическият подход към проблема, който си служи единствено с метода на сходствата и различията между отделните археологически комплекси, далеч не винаги може да има значение за етническата история на народите.

Древния общославянски език. При обособяването на отделните славянски групи и народности наред със самосъзнанието голямо значение имат и данните на езика. Дори някои изследователи (предимно езиковеди) им отделят първенствуващо, определящо значение. Процесът на етническото деление неминуемо е трябвало да се отрази и върху развоя на общославянския език — обособяването на отделните славянски групи и народности е довело до възникването на отделни диалекти, послужили като основа на бъдещите славянски езици.

Установяването на основните белези на древния общославянски език е един от забележителните успехи на славянското езикознание. Но какъвто и да е бил този език, едно е извън всяко съмнение — подобно на всички езици и древният общославянски език не е бил равностоен във всички сфери на своето географско разпространение; или изхождайки от казаното по-горе, той е бил немислим без своите местни говори и наречия. Подобно на всеки жив организъм и той е търпял промени в една или друга област, като тези промени имали различна съдба: едни са се разпространявали равномерно по цялата славянска общност, други са се ограничавали само в определен неин район.

Да се проследи развоят на общославянския език, неговата еволюция от общия към отделните славянски езици, е труден проблем, доколкото славянската езикова диференциация се е извършила много преди възникването на славянската писменост, т. е. преди появата на първите славянски езикови паметници. Но съвременното славянско езикознание смята, че се е домогнало поне до основните характерни моменти, до появата и развоя на основните езикови белези, които постепенно довели до формирането на съвременните славянски езици.

Първоначално тези промени обхващали повече (или няколко) славянски езикови групи, което било обусловено от славянската етническа общност. Но постепенно тези промени почнали да се ограничават все повече и повече в рамките на една езикова група. С натрупването на все повече такива устойчиви белези в определени райони на славянската територия може вече да се говори за наличието на устойчиви славянски диалекти, което е начален момент на славянската езикова диференциация. При това особено важно е да се има предвид, че тази езикова диференциация е по-късен резултат на етническата.

Естествено, че нас ни интересуват именно тези промени, които постепенно разграничили южните (по-специално българските) славяни от източните. Именно тези промени в значителна степен биха ни отговорили на въпроса за времето и характера на разпадането на славянската етническа общност.

Общоприето е мнението, формулирано още в началото на XIX в. от Йозеф Добровски, че първоначално славянският (така нареченият праславянски език) се е разделил на два клона: западен и източен, като в западния влизали днешните западни славяни, а в източния — южните и източните (поради което е наречен от някои изследователи югоизточен клон). По-късно източният клон се е разделил на две групи: източно славянска (руска) и южно славянска (български славяни, сърби, хървати, словени). Що се отнася до времето на езиковата диференциация, то още Ватрослав Ягич, Алексей Шахматов, Алексей Соболевски и редица други езиковеди посочват IV век от н.е. като начален период на обособяването. Съвременните слависти езиковеди, като Тадеуш Лер-Сплавински, Владимир Георгиев, Иван Леков, въз основа на допълнителни проучвания и проверки се спират на същия период, но дават по-широки граници, а именно периода между II и V век от н.е.

Съветският езиковед българист Самуил Бернщейн, който сравнително най-подробно се спира на интересуващите ни въпроси, определя периода на езиковата диференциация към I—II век от н.е., на която датировка обръщаме особено внимание. През същия период, тоест още в славянската прародина, се формират и славянските под диалекти и говори, от които по-късно се оформят съвременните славянски езици.

Според С. Бернщейн появата на най-древните славянски изоглоси, които делят славянския свят на източни (югоизточни) и западни славяни се отнася към II век пр. н.е. — II в. от н.е., тоест още преди разселването на славяните:

1. Западните славяни запазват праславянската двугласка тл, дл, която в югоизточните се опростява в л (срв. чеш. „jedle”, пол. „jodła”, срещу рус. и бълг. „ела”; аналогично „modlić”, „modliti se”, срещу „молити”, моля).

2. Западните славяни запазват кв, гв, докато югоизточните я изменят в цв, зв: („kvĕt”, „kwiat”, срещу „цвѣтъ”; „gwiazda”, срещу „звезда”).

3. При II и III палатализация заднонебната х се изменя у западните славяни в ш (š), а в югоизточните в с (срв. „šedy” (чеш.), „szady” (пол.), срещу „сѣдъ”, тоест беловлас).

След оформянето на двата славянски диалекта, източния (югоизточния) и западния, в славянския език започнали да настъпват изменения, в резултат на които всеки един диалект се разпаднал на два под диалекта: западният — на северен (лехитски) и южен (чешко-словашки) под диалект; източният диалект — на източен (руски) и южен (българо-сръбско-хърватско-словенски) под диалекти. Последният под диалект от своя страна се разпаднал на две групи: българска и сърбо-хърватско-словенска.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар