// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Славянските религиозни схващания.

„Днешния ден е ученик на вчерашния.“

Сега би следвало да се запитаме как се е отразило разделението на славянския свят на три клона върху мировозрението на славяните. Нарасналият напоследък интерес към старо славянската езическа идеология е напълно обясним, като имаме предвид твърде оскъдните данни в историческите извори и особено в южно славянските извори по този въпрос. Това обстоятелство е довело до твърде различни и противоречиви тълкувания за характера на южно славянската религия и дори до склонността към нейното пълно отричане. Но определянето на характера и обема на славянските религиозни схващания според степента на запазените извори (което отчетливо се проявява у Луи Леже), е явно неприемлив метод за тяхното изследване.

Правилната постановка и изходна база за проучването на тези проблеми бяха дадени в забележителното (но не безупречно) изследване на руския фолклорист Александър Фаминцин. В него между другото той достига до следните изводи:

1. „Че най-древните митически основи у източните славяни, тоест у русите, българите и сърбите били общи”.

2. Че славянската „религиозна система е израснала и се развила от общи основи с религиите на другите арийски народи”.

Заради справедливостта, бихме казали, за безспорността на тези положения съдим предимно по характера на последните изследвания в областта на славянската митология, както и на някои по-ранни. Затова ако можем да говорим за известни постижения в областта на славянската митология, то този успех се дължи предимно на общо възприетата вече предпоставка за единството на славянската и индоевропейската религиозна система.

Що се отнася до югоизточните славяни, въпреки изключителните трудности, които срещат изследователите поради посочените причини, може да се счита за безспорно установен фактът, че и южните славяни, като съставна част на славянския свят, са имали стройна система от религиозни представи, сходна или почти напълно сходна с религиозната система на руските или източните славяни. Тук ние не засягаме странния и на пръв поглед трудно обясним факт за различията между западно славянската и източно славянската система. За нас е важен фактът, че тези божества, които знаем у източните славяни, са установени по научен път и в южните. Това са Перун, Дажбог, Сварог. Волос (Велес), Хоре, Стрибог, Лада и дори по-късният Троян.

От само себе си се разбира, че установяването на единна религиозна система у източните и южните славяни не ни дава основание да очакваме някакви съществени различия между тях за разглеждания период (VI—VII век), въпреки че такива различия биха могли да се предполагат по чисто теоретически съображения (имайки предвид някои примери от античната и западно славянската религия). Бихме могли да очакваме у различните славянски племена или племенни обединения:

1. предпочитание в почитането на едно или друго божество (племенно божество);

2. различия в култа;

3. местни племенни култове, липсващи в другите племена или по-слабо застъпени.

Доколкото ни е известно, в научната литература липсва едно обобщено разглеждане на основните отлики между източно и южно славянската религия. Въпреки че са изказани отделни мнения по този въпрос, но в по-голямата си част според нас са неубедителни поради оскъден материал, едностранчив подход, субективна преценка или влияние на по-късните народни вярвания, които макар и да имат за изходна точка старото славянско езичество, не са идентични с него и имат съществени отличия.

Ето някои по-характерни мнения: акад. Николай Державин (опирайки се на А. Фаминцин и на Н. Map) счита, че върховното небесно божество у южните славяни е носило името Бог. Но ако това предположение е правдиво, то ще трябва да се отнесе и за всички славяни, така както смята А. Фаминцин. Според Н. Державин у източните славяни слънчеви божества са Хоре, Дажбог и Ярило.

Според Сергей Токарев и Анатоли Сахаров „славяните не са имали общи богове”; общо славянски е бил само Перун, Дажбог — южно славянски, а останалите — руски. Но това схващане е закъснял отзвук на стари разбирания и не е съобразено с новите научни постижения.

Преди известно време Иван Венедиков разви схващането, че самодивите в славянските вярвания „не са донесени от тяхната славянска родина, а са се породили у южните славяни” след заселването им на Балканския полуостров. Вярата в самодивите Ив. Венедиков извежда от античния култ към Трите нимфи и този на Артемида (Диана). От южните славяни вярата във вили и самодиви е минала у чехи и руси.

Това мнение се нуждае от известно до уточнение:

1. Вярата във водни и горски женски духове (полубожества) има индоевропейски произход, а конкретно у славяните е засвидетелствана от изворите още през VI век, когато е много трудно да се говори за антични заемки.

2. Вярата във вилите е била общо славянска. Това е отразено в древната руска литература, където вилите се споменават не само в съчинения, минали в Русия от България, но и в чисто руски литературни паметници наред с чисто руски божества. Така в едно руско съчинение от XIV век се казва: „И словеньскыи языкъ (кланяется) виламъ, и Мокошьи, Дивѣ, Перуну. . . упираемъ и берегынямъ, и Переплуту, и верьтячеся пьютъ ему въ розѣхъ”. На друго място се говори за обреди, извършвани в чест на вилите: „Требы кладомыя виламъ”. От тези места става ясно, че вилите са били древно славянски божества, които са били почитани според изискванията на езическата религия. Това положение отдавна е доказано по убедителен начин както в историческата наука, така и във фолклористиката и лингвистиката.

3. Много по-късно названието вили изчезва у източните славяни и се замества с това на русалките, които обикновено се считат за източно славянски паралели на вилите и самодивите. В действителност не вилите, а русалките (тоест тяхното название) имат южно славянски произход. Както се приема от всички учени тяхното название произлиза от древните празници русалии, заимствали от славяните от античния свят. У източните славяни русалките, като заместници на вилите, се явяват много по-късно: за първи път те се споменават в началото на XVIII век у В. Татишчев.

Недоразумението в разгледания случай се дължи на това, че с много по-късен, а именно фолклорен материал, се правят изводи, отнасящи се за древната езическа религия. Както се изтъкна по-горе, този метод в случая е неприложим или трябва да се прилага с голяма предпазливост, като се държи сметка за по-късното развитие (или по-точно деформиране) на древния митически образ: митологическото същество в условията на християнската епоха постепенно губи характера си на езическо божество, придобива нови черти и се превръща в персонаж на народния епос и фолклор.

От приведените примери става ясно, че оскъдните извори не ни дават възможност да установим някакви различия в основната религиозна система на източните и южните славяни за периода VI—VII век. Дори и да е имало такива, тяхното установяване е въпрос на бъдещето. Използването на по-късните народни полуезически, полухристиянски вярвания е много рисковано и тяхното разглеждане би ни отвело твърде далеч от нашия проблем.

Най-безопасният път за установяване на различията между източните и южните славяни през ранното средновековие е уточняването на тези култове и божества, които не се отнасят към основния славянски пантеон, и ги намираме само у източните славяни. Те са споменати в един от най-важните извори за славянската религия — руската летопис „Повесть временных лет”, в състава на горе наречените „Владимирови божества”. В 980 г. киевският княз Владимир I решава да укрепи залязващата езическа религия „и постави кумиры на холму внѣ двора теремнаго: Перуна древяна, а главу его сребрену, а усъ златъ, и Хърса, Дажьбога, и Стрибога и Симарьгла, и Мокошь. И жряху имъ, наричюще я богы”.

От всички тези божества само Симаргъл и Мокош не влизат в основния славянски пантеон и нямаме никакви сведения за тях у южните славяни. От друга страна, включването им в пантеона на общо руските божества говори за широкото разпространение на техния култ у източните славяни много преди X в. Следователно можем да се присъединим към общото мнение, че това са само руски божества.

Какви са тези божества и кога са проникнали сред източните славяни? Още през 1933 г. съветската ориенталистка Камила Тревер установи, че под Симаргъл (Симарьглъ) трябва да виждаме древно иранското божество Сенмурв. Това божество, с тяло на птица и глава на куче, в зороастрийската религия охранява митическото Дърво на живота (Хаома), от което произлизат семената на всички растения.

Образът на Сенмурв бил широко разпространен в Близкия изток през древността и ранното средновековие, по-специално сред кавказките народи (кюрди, арменци) както и в Северното Причерноморие (скити) — с това се очертава и пътят на проникването му сред източните славяни. Но през ранното средновековие срещаме и видоизмененията на името, които го доближават постепенно до руското Симаргъл — а именно Симург в персийския епос от X в. „Шах-наме” („Книга за царете”) и „птица Симир” — в кюрдския епос.

В изобразителното изкуство освен в Предния изток, Сенмурв е застъпен и в скитското изкуство от VI—V век пр. н.е. Особено интересно е изображението на Сенмурв на една керамична чинийка от Гньоздово (край Смоленск), намерена сред славянски материали от IX век от н.е.

Б. Рибаков, както и останалите съветски учени, напълно приема изводите на К. Тревер и смята, че култът към Симаргъл е бил широко разпространен в Русия чак до XI век, а в XII—XIII век е бил почитан под името Переплут.

Но в случая нас ни интересува времето, когато Сенмурв – Симаргъл е проникнал в руска среда. Като се има предвид древният произход на този култ и широкото му разпространение в Източното и Северното Причерноморие, както и ранните ирано-славянски езикови връзки, то неговото проникване сред източните славяни трябва да се отнесе не по-късно от епохата на славянското разселване.

Към същия период трябва да отнесем и появата на култа към богинята Мокош (Мокошь), известен само сред източните славяни. Но за разлика от Симаргъл тя е намерила много по-широко разпространение сред руския народ и е била почитана под името Мокуша почти до наши дни. От фолклорния материал се вижда, че Мокош има отношение към женското домакинство и по-специално към предачеството.

Произходът на името и култа е неясен, но мнозина предполагат, че те имат северен, не руски произход — от финските или балтийски племена, към които насочват определени етимологически паралели.

Друго женско божество от чужд произход, намерило прием сред източните славяни през същия период, е така наречената Велика богиня (или Велика майка). В древността нейният култ е бил твърде разпространен в Предна Азия и Източна Европа, а тя е била почитана под името Кибела (Фригия), Табити и Анахита (Скития) и (според Херодот) Хестия (в Гърция). Нейното почитане в Русия бе убедително доказано през 1926 г. от проф. Василий Городцов по материали на руската народна бродерия. В нея Великата богиня е изобразена „дори в най-малките детайли”, според добре известната иконография, характерна за скитско-сарматския свят: богинята стои изправена между двама конника, с вдигнати в знак на почит ръце. Тази сцена в различни варианти е известна само в руското народно творчество и широко разпространена, особено в северно руските области.

Как са наричали русите тази богиня, не е известно, но В. Городцов е склонен да вижда в нея „Небесната царица”, с което название по-късно била наречена Богородица и отъждествена с нея.

Интересно е, че в паметниците от подобен род В. Городцов вижда ключа за произхода на руските славяни, както и за руската прародина: 1. поради древния произход на този култ, и 2. поради отсъствието му в другите славяни. Този негов възглед заслужава най-голямо внимание. Но струва ни се, че той изпада в крайност, когато отнася проникването на този култ у източните славяни именно към 107 г. от н.е., когато даките били разгромени от император Траян и една част от тях се изтеглила на север и чиято иконография според него е най-близко до руската. Изглежда, че преминаването на този култ у източните славяни трябва да се свърже по-скоро със скитско-сарматския свят в началния момент на източно славянското разселване и много преди VI век, в което ни убеждава архаичността на руските изображения.

Тук могат да бъдат повдигнати два въпроса:

1. Дали древните славяни не са имали подобна женска богиня, както и останалите народи в древността? Не е ли това споменаваната в западните славяни богиня Жива. се пита Б. Рибаков. Това е напълно възможно. Но изобразената в руските шевици е именно Великата богиня на скитско-сарматския свят и ние не знаем какво е нейното отношение към предполагаемата славянска богиня.

2. Южните славяни не са ли заварили този култ в Балканския полуостров? За това нямаме никакви сведения. „Движението на хуните унищожило напълно по бреговете на Дунав култа на богинята с двамата конника. Поне нито един от изследователите не посочва релефи с дунавски конници по-късни от IV век. Това още веднъж ни принуждава да ги поставим във връзка с градовете от римската епоха, а не със селото”. В българското изобразително изкуство и народните вярвания не са запазени никакви следи от почитането на тази богиня.

По такъв начин може да се приеме, че не славянските божества Симаргъл, Мокош и Великата богиня са били почитани само от източните славяни още през епохата на славянското разселване.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар