// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Славянобългарското население в Бесарабия.

„Без корен и тревичката не расте.“

Установявайки се по Днестър, и по-специално западно от тази река, в лицето на тиверците източните славяни за втори път (след VI век) влизат в тесен контакт със славянобългарското население в Бесарабия. Възможно е такъв контакт да е съществувал и по-рано, но това са били отношения на съседи, обитаващи различни територии.

Новото географско положение на тиверците и уличите, както видяхме, е дадено съвсем накратко в „Повесть временных лет”: „А улучи и тиверьци сѣдяху бо по Днѣстру, присѣдяху къ Дунаеви. Бѣ множьство ихъ; сѣдяху бо по Днѣстру оли до моря, и суть гради их и до сего дне”.

От посоченото място става ясно, че тиверците са живеели по Днестър, като тяхната територия погледната от далечния Киев (където е писал летописецът) се е намирала в близост до Дунав, но без да стигат до него („присѣдяху къ Дунаеви”), и в близост до морето („оли до моря” — „та дори до морето”), но не на самото море, а само спорадически са стигали до него.

Следователно от анализа на текста става ясно, че тиверците в края на IX и X век са живеели в Североизточна Бесарабия по Средното Поднестровие.

Разкопките на съветските археолози, извършени през последното десетилетие в този район, като че ли потвърждават с поразителна точност данните на летописа. Според единодушното мнение на съветските археолози новооткритите славянски поселения между река Днестър и нейния десен приток Ръут принадлежат на източните славяни и се отнасят към периода края на IX — началото на XII век. Това са около 20 източно славянски поселения, между които особено място заемат укрепените селища при днешните села Алчедар и Екимъуц на десния бряг на Днестър. Всички съветски археолози не без известно основание свързват източно славянските поселения по Средното Поднестровие с тиверците, доколкото в случая имаме пълно съвпадение по място и отчасти по време според данните на летописа. Докато тези поселения продължават своя живот до началото на XII век (когато те били разгромени от половците, тоест куманите), то последните данни за тиверците в летописа се отнасят към 944 г., когато участват в похода на княз Игор срещу Византия. Това ранно изчезване на тиверците и уличите от историческата сцена може да се обясни с постепенното разложение на родово общинният им бит и сливането им с останалото руско население.

Но наред с това тук трябва да се отбележи и фактът, че през XI и XII век в Бесарабия и румънска Молдова се забелязва частичен приток на руско население от основните райони на Киевска Русия. Според нас източно славянските поселения в североизточна Бесарабия би следвало да се свържат по-скоро с това придошло от север руско население отколкото с тиверците. За това най-добре говори характерът на тяхната материална култура, която е аналогична с тази на древно руската от X—XI век. От друга страна, руският летописец от края на XI век пише за тиверците и уличите в минало време: „Бѣ множьство их; … и суть гради их и до сего дне”. Този пасаж налага мисълта, че много време преди летописеца уличите и тиверците са напуснали своите последни местоживелища и са оставили градищата си пусти; тоест в края на XI век те са били само един далечен спомен. Но къде са могли да се изселят? Според едни в Галиция по Горен Днестър, която както видяхме едва в края на X и XI век се заселва с руско население и се оформя като руска територия. Това тяхно движение в северозападна посока под натиска на маджарите и печенегите към края на X век има своите сериозни основания, но трябва да се предположи, че една немалка част от тях са останали в североизточна Бесарабия, което явление е характерно при подобни преселения, и са се слели с идващото от Киевска Русия коренно руско население.

Следователно трябва да предположим, че към края на X век под натиска на все позасилващата се военно-политическа мощ на Киевска Русия и руската колонизация в басейна на Горен и Среден Днестър тиверците и уличите са се слели окончателно със своите сънародници, загубили са своята индивидуална обособеност, родово-племенното си устройство, а с това и племенното си название. Именно за това източно славянските поселения между река Ръут и Днестър могат само отчасти да се свържат с тях и в по-голяма степен с придошлото руско население от основната територия на Киевска Русия.

Наред с откриването на източно славянските поселения в Североизточна Бесарабия интензивните археологически проучвания разкриха и богатата славянобългарска материална култура (известна под названията балкано-дунавска култура или култура Дриду) на територията на цяла днешна Румъния и Южна Бесарабия от времето на разцвета на Първото българско царство (IX—X век). Разположението на тези поселения показва, че основните центрове на тази култура са били предимно във Влахия и Трансилвания. Но и територията на румънска Молдова и Южна Бесарабия е представена в достатъчен брой паметници. Най-северният пункт на тази култура е открит в Северна Буковина, на горното течение на река Прут (при с. Белая, укр. Біла, Черновицка област).

В Бесарабия най-северните славянобългарски поселения от този период са разположени в долината на река Бик (десен приток на Днестър, Средна Бесарабия). Преди всичко това са градищата и поселенията на южния бряг на езеро Бик (образувано от същата река близо до устието ѝ, при с. Калфа, Бендерски район), поселението при с. Ханска (Котовски район, в горното течение на река Ботна), Устие (район Булбоака, югозападно от Кишинев), Гура-Бъкулуй (северозападно от езеро Бик) и други в южна посока. Следователно границата, или по-точно, граничната полоса в Бесарабия между източните славяни и славянобългарското население трябва да се търси в района между реките Бик и Ръут. Но когато говорим за българо-руската етническа граница през X век, трябва да се има предвид, че става дума за една повече или по-малко широка територия, район в който са се срещали двете етнически групи. Обикновено подобна гранична територия е рядко населена, а много често съществува не заселен пограничен район, ако той е планински, горски или неблагоприятен за заседнал живот. Такава не заселена гранична територия между българи и руси несъмнено е съществувала през периода VII—IX век в района на Горен Прут и Днестър (Буковина). Но в края на IX и X век на територията на Бесарабия тази картина се променя. Колкото и да е било малочислено славянобългарското население в Северна Бесарабия, източните славяни несъмнено са заварили такова и са се заселили между него. Поради своята многочисленост и поради етническото си родство със завареното население източните славяни само са подсилили славянския характер на този район. Както видяхме руския летопис изрично подчертава многобройността на тиверците и уличите („Бѣ множьство их”). Според „Баварският географ” (от X век) тиверците имали 148 „града” (civitates), а „уличите, многоброен народ 318 града”.

Установявайки се на територията на Бесарабия и поглъщайки остатъците от славянобългарското население на заетия от тях район, тиверците започнали да играят за известно време ролята на съединително звено между българите и източните славяни. Ние не разполагаме с данни за конкретните прояви на тази взаимност, но от археологическите разкопки се установява, че тиверците възприемат редица белези от така наречената Балкано-Дунавска култура, а околното славянобългарско население приема някои елементи на източно славянската материална култура. Един от многобройните факти на това общуване са откритите нагръдни кръстове в поселенията на тиверците езичници. Този факт показва, че всред тях рано започва да се разпространява християнството именно под въздействието на славянобългарското население. По такъв начин се очертава пътят на най-ранното проникване на християнството в самата Русия, за наличието на което имаме положителни данни за периода на X век.

Въпреки че тиверците се установяват в Североизточна Бесарабия, все пак в своето движение и в своите походи на юг те безспорно са стигали до дунавските устия и до Черно море. Самият Днестър ги е свързвал здраво с долно дунавския район. Тук те са ловували, ловели са риба, влизали са в тесен контакт, в търговски обмен както с българското население, чиито селища били наредени като броеница по десния бряг на Днестър, но са достигали и до гръцките поселения в района на днепровския лиман. В района на днестърския лиман и в самия Белград (Белгород) те несъмнено са влезли в тесен контакт с местното българско население или са отсядали периодически в него. Наред с това поради своето важно стратегическо положение през X век градът станал един от междинните пунктове на руските търговци от Киев, пътуващи за Цариград.

За тиверците подобни преки сведения нямаме, но това може да се приеме с максимална вероятност. Именно на своята близост и на тесния си контакт с населението на Долно дунавските земи тиверците дължат прозвището си „толковины”, което им дава руският летописец. Това прозвище трябва да се схваща като „тълмачи, гадатели, преводачи”. Ролята си на такива „тълкуватели” или преводачи, или посредници тиверците играят по време на походите на Олег и Игор срещу Византия.

Но, от друга страна, в качеството си на какви, те участват в походите на киевските князе: на съюзници или на зависими? Може да се приеме и едното, и другото схващане. Възможно е като полузависими, като в тези походи те са преследвали и свои цели. Но за нас е важно да отбележим, че те не са били включени в състава на Киевска Русия и са запазили своята самостоятелност през целия X век както по отношение на Киев, така и по отношение на Долно дунавска България.

Следователно в резултат на постепенното отслабване на българския етнически елемент в Северна Бесарабия и придвижването тук на източно славянски племена през X век се наблюдава промяна на етническата граница между руси и българи. В най-североизточния район на българската етническа територия тази граница постепенно се измества на юг. През XI и XII век този процес се усилва, като разпространението на източно славянския елемент засяга и територията западно от реката Прут. Наред с това на тази територия се установява за известно време и руска политическа власт до самия дунавски бряг първоначално на киевските, а след разпадането на Киевска Русия (1132 г.) и на галицко-волинските князе.

Въпреки това, трябва да се има предвид, че придвижването на южно руско население в долно дунавския район не променило границите на основната руска етническа територия в тези земи, която продължавала да минава южно от река Рос и Горен Прут (Буковина). Русите между Карпатите и Днестър били само една съставна част от разнородното смесено население, което съжителствало с все още запазилите се като отделни островни групи останки от българската народност.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар