// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Руско-българските връзки през IX—X век. Част 3

„Човек без родина е като славей без песен.“

В историческата литература е известно мнението на акад. Н. Державин за Аспаруховите българи, които в своето движение на запад били погълнали значително количество източно славянско население. При това той е изпаднал в крайност, като счита, че „в преобладаващия си състав, ако не и изключително, дружинниците на Аспарух били бесарабски славяни, тоест руски тиверци и уличи. Потомците на измрелите древни прикавказки и приазовски български родове съставяли вероятно в дружината на Аспарух твърде незначителна прослойка от командните върхове. В действителност не българинът Аспарух, дошъл от Северното Прикавказие, бил създател на Първата славянска българска държава на полуострова, а местното славянско население и неговата армия, значително попълнена след идването на Аспарух около 660 г.”.

Малко по-късно Н. Державин достига до още по-голяма крайност, като счита, че целият прабългарски народ в Приазовието още преди движението на Аспаруховата дружина бил славянизиран. (В случая очевидно се има предвид ролята на източните славяни.) При изграждането на хипотезата си авторът явно е повлиян от енергичния опит на някои историци да отрекат ролята на варягите в образуването на Древно руската държава, като в това отношение бъде пионер на българска почва. Но в случая той е претърпял явен неуспех. Нямаме никакво основание да виждаме в лицето на Аспаруховата група славянизирани прабългари, доколкото последните идват от най-източния район на прабългарската територия („Велика България”), тоест от земи твърде отдалечени от славяните. Освен това в своето движение на запад Аспаруховите българи са минали далеч на юг от южната граница на източните славяни. По това време, пък и по-късно, тази граница е минавала по реките Рос и Ворскла (притоци на Днепър). Нямаме никакво основание да смятаме, че Аспаруховите българи са минали толкова на север. В такъв случай в своето движение на запад те би трябвало да направят един значителен по протяжността си полукръг. От друга страна, известно е, че отделни източно славянски ядра се явяват по Долен и Среден Дон едва към края на X век, към който период се отнасят и най-ранните славянски археологически паметници.

Според съветския учен С. Никитин предположенията на Н. Державин, „представляващи ярка илюстрация на антинаучната марксистка концепция за класовостта на езика, оставят съвършено неизяснен въпроса какво са представлявали от себе си „масовият български народ” и неговата върхушка преди времето когато едни се славянизирали, а други възприели източната култура”.

В историческата литература неведнъж са изказвани мнения за значителни сблъсквания на Аспаруховите българи с източните славяни по време на тяхното движение на запад. Особено голямо значение на това движение на източното славянство отдава руският учен Вл. Пархоменко. Според него около 679 г. азовските прабългари масово се устремяват на запад. „С тези свои придвижвания българите произвели сериозни пертурбации сред източното славянство в значителен мащаб”. Това движение повлияло на разселването на източните славяни и ускорило процеса на разделянето им на групи и на тяхното обособяване.

Това схващане на автора е явно пресилено. В случая той има предвид не само движението на уличите и тиверците в западна посока, но и някакви значителни размествания в недрата на цялото източно славянство, което е неубедително. Добре е известно, че прабългарите са имали тесен и продължителен контакт с източните славяни, като техните взаимоотношения са били ту мирни, ту враждебни. Но ние нямаме никакво основание да им приписваме такава съдбоносна роля в развитието на източното славянство.

Що се отнася до тиверците и уличите, най-южните източно славянски племена, живели до края на IX век по Среден Днепър, южно от Киев, от показанията на руските летописи ясно се вижда, че тяхното движение на запад към река Днестър е станало не през VII век, а в края на IX (за тиверците) и средата на X век (за уличите); и че причината за това движение съвсем не е преселването на Аспаруховите прабългари, а засилилият се военен натиск на новообразуваната Киевска държава.

За характера на движението на Аспаруховите българи можем да съдим по някои места от „Повесть временных лет”: „Словѣньску же языку, яко же рекохомъ, живущю на Дунай, придоша от скуфъ, рекше от козаръ, рекомии болгаре и сѣдоша по Дунаеви, и населници словѣномъ быша”.

По-друг характер носи сведението за движението на маджарите през 898 г.: „Идоша угри мимо Киевъ горою, еже ся зоветь нынѣ Угорьское, и пришедъше къ Днѣпру сташа вежами”.

От това съпоставяне може да се направи извод, че пътят на Аспаруховите прабългари е бил настрана от основната източно славянска територия. Следователно от всичко казано става ясно, че в своето движение към Дунав Аспаруховите прабългари не са имали значителни стълкновения с източните славяни и не са станали причина за някакви сериозни размествания сред тях. Биха могли да се допуснат известни частични сблъсквания с отделни племена, спуснали се на юг от основната източно славянска територия. Но това е само в областта на предположенията.

Спирайки се на взаимоотношенията между източните славяни и Аспаруховите прабългари трябва да се има предвид, че тук ние не засягаме това прабългарско население (кутригурите), което е обитавало продължително време територията източно от река Днестър. Макар те да са поддържали тесен контакт със своите сънародници в Дунавска България (западно от Днестър), те не са влизали в нейната територия и нямат отношение към нашата история. Тук трябва да отнесем и така наречените по-късно „черни българи”, които обитавали според едни Долен Днепър, а според други— Приазовието.

Към тези прабългари би трябвало да отнесем едно любопитно сведение в руската Никонова летопис (XVI век), отнасящо се за 864 г.: „Въ лѣто 6372. Убиенъ бысть отъ Болгаръ Осколдовъ сынъ”.

Тук става дума за Асколд, който според „Повесть временных лет” князувал заедно с Дир от 862 до 882 г. Двамата варяжки князе освободили южните (киевски) славяни от хазарите и започнали активни военни действия в южна посока. Резултат от тази политика е един от първите походи на русите срещу Цариград през 866 г. В своя натиск на юг, търсейки свободен достъп до черноморското крайбрежие, киевските руси (тоест варяги и славяни) вероятно срещнали съпротивата на черните българи по Долен Днепър. С тези събития би трябвало да се свърже и смъртта на Асколдовия син.

В историческата литература не веднаж е изказвано мнението, че това сведение на Никоновата летопис трябва да се отнесе към борбите на Асколд и Дир с дунавските българи. Но подобно тълкуване ни се струва трудно приемливо. Ако в случая действително става дума за дунавски българи, това събитие трябва да е станало някъде в района на дунавските устия. Но първите киевски князе едва ли са действали толкова далеч на югозапад. В случая трябва да виждаме военни стълкновения с черните българи, живеещи съвсем близо до киевските славяни и преграждащи им пътя по Днепър към Черно море. Все по това време (863 г.) Асколд и Дир воюват и със съседните на Киев източно славянски племена древляни и уличи. Това показва, че те все още не са имали възможност да осъществяват далечни военни мероприятия, настрана от басейна на река Днепър.

За времето на българо-византийските войни и по-точно за 774 г. (или 773 г.) разполагаме с едно сведение у Теофан Изповедник (началото на IX в.), често пъти тълкувано неправилно от някои изследователи.

Сведението гласи: „През тази година в месец май, индикт 12, Константин изпратил флота от 2000 хеландии срещу България и като се качил и той самият в червения хеландии (или червените хеландии, εἰς τὰ ῥούσια χελάνδια), потеглил за да влезе в реката Дунав. . . Но когато дошъл до Варна, той се уплашил и замислил да се завърне”.

Някои изследователи в израза „τὰ ῥούσια χελάνδια” виждат „руски кораби”. Така Ст. Станойевич въз основа на това сведение говори за някакъв съюз между българи и руси. Но от приведеното място у Теофан се вижда, че тълкуването на Ст. Станойевич е напълно произволно и противоречи на извора.

В действителност още през 1875 г. изтъкнатият руски учен А. Куник доказва убедително, че „под τὰ ῥούσια χελάνδια” трябва да се разбират „червени хеландии” поради това, че те са съставяли императорската флотилия. Освен това през VIII век русите не са могли да имат такива големи кораби и те никога не са носили названието хеландии. Наред с това А. Куник привежда редица места от византийските извори, в които прилагателното „ῥούσιος” е употребено в смисъл на „червен цвят”.

Тук трябва да се добави, че през този период източните славяни не са наричани с етнонима руси и нямаме никакви сведения за проява на подобна военна активност у тях. Но от самия извор много ясно се вижда, че в случая имаме работа с византийски кораби, които пътували от Цариград в северна посока и са стигнали само до Варна. Мнението на някои изследователи, че тук става дума за руски кораби, действуващи по Дунав, е едно досадно недоглеждане.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар