// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Руско-българските връзки през IX—X век. Част 2

„Каквато е мисълта, такава е и речта.“

Редица изследователи привеждат убедителни доводи, от които се вижда, че новгородското население произхожда от южните източно славянски племена.

Така още П. Шафарик, изхождайки от названието на новгородското население — словене, свързва произхода на илменските славяни с древното славянско население от Долно дунавските земи: „Вероятно тези илменски словене са съставлявали само част, откъсната от великия някога клон със същото име.” След преселването през VI век на техните „роднини” в Дакия, Мизия и Панония пространството между последните и илменските славяни било заето от други славяни (кривичи, полочани, радимичи и др.). Привеждайки словенската топонимия от Новгородската област, Белорусия и Западна Украйна (Волиния) П. Шафарик посочва и пътя, по който са се движели илменските славяни на север. Според него „тези последните били потомци на тези славяни, за които споменава още Птолемей, наричайки ги Stlavani/(Stavani?) и Suoveni”.

След него руският учен Ст. Шевирьов като изследва езика на населението на гр. Кирилов и близко лежащото с. Талиц (на североизток от Новгород, в днешна Вологодска област) стига до извода, че техните жители са преселници от Южна Русия. П. Лавровски, изследвайки грамотите на Новгород, отбелязва редица южни особености.

С южно руския бит и с южно руския език свързва илменските славяни и руският учен Н. Костомаров. Неговите изводи, основани на лични наблюдения, са твърде показателни и трябва да се имат предвид при разрешаването на въпроса за произхода на илменските славяни. В заключение на своите обширни наблюдения и разсъждения той пише: „Част от южно руското племе, откъснато по силата на неизвестни нам обстоятелства, се е оттеглило на север и се е въдворило там със своето наречие и зачатъците на своя обществен живот, формирали се още в предишната им родина”.

Н. Барсов също счита новгородските славяни за късни пришълци в илменския район, дошли от юг от „славянското Поднепровие”.

Особено голямо значение имат доводите и разсъжденията на бележития руски езиковед А. Шахматов, който е добре запознат с езиковата страна на въпроса. Той доказва убедително, че западно славянските елементи в езика на новгородското население са резултат на външни и по-късни влияния, а самите новгородски славяни според него са дошли от юг, от района на средния Днепър. Но А. Шахматов неоснователно смята, че Новгородските славяни произхождат от земите на северите, живеещи източно от Киев. Когато илменските славяни се преселват на север, северската област още не е била заселена от славяни: движението на източните славяни на изток от река Днепър и на север от река Припят е станало приблизително по едно и също време (VII—VIII век).

Б. Рибаков също счита новгородските славяни за преселници от юг, като поставя това събитие към средата на I хилядолетие от н.е. Според него „славянските колонисти дошли някъде от юг, като донесли със себе си южните названия на езерата: „Плесо“ и „Ильмен“”.

Следователно езиковите данни и изследванията на учените недвусмислено сочат, че новгородските славяни имат южноруски произход.

Друг е въпросът, кой точно район са заемали илменските славяни в Южна Русия преди своето преселване на север. По този въпрос могат да се изкажат различни мнения. Но изхождайки от тяхното племенно название „словени”, считаме че първоначално те са заемали най-югозападния край на източно славянската територия и са влизали в тесен контакт с южните (българските) славяни по време на нашествията им на Балканския полуостров. Възможно е също така, те да са взимали участие в тези нашествия. В подкрепа на мнението, че новгородските славяни първоначално са заемали посочената територия (някъде в Западна Волиния или Галиция) говори и приведената по-горе от П. Шафарик словенска топонимия във Волиния, Белорусия и Новгородската област; тоест тази топонимия посочва пътя на движението на словените на север. При това свое движение не е изключено словените да са увлякли със себе си и част от българските славяни (които се наричали също „словене” или „склавини” според византийските автори). Това, разбира се, е само едно предположение, което е много трудно да се докаже. Тук ние имаме предвид само легендарното предание на летописеца от XVII век. Но ако не друго, то те са отнесли със себе си спомена за тях (българските словени) и тяхното име.

В това отношение голям интерес представляват и разсъжденията на съветския археолог Иван Ляпушкин, чиито наблюдения и заключения обикновено се отличават със своята прецизност и критичност. „Ние не сме склонни да твърдим, — пише той, — че приднепровските славяни са само анти. Не е изключено отвъд Дунав да са проникнали и някои групи славяни — склавини, и тяхната по-нататъшна съдба би могла да се слее със съдбата на антската група славяни, която през втората половина на VI — началото на VII век се оказала очевидно в твърде трудно положение (под натиска на аварите, а след това на хуно-българите). Славянското население, обитаващо левия бряг на Дунав и лежащите на север и изток от него райони, било принудено да се оттегли в по-безопасните от номадите райони. Такъв район бил преди всичко лесостепният, простиращ се като широка полоса от Дунав към Днепър. Нея очевидно започнали, както показват археологическите паметници от VI—VII век, да заемат славяните (склавини и анти) както тези, които не успели да достигнат до Балканите, така и тези, които обитавали по-северните райони и не искали да се покорят на аварите и хуно-българите”.

За съжаление тези разсъждения на изтъкнатия археолог не могат да бъдат подкрепени с никакви достоверни материали. Ние не разполагаме с никакви сигурни данни, че склавините са се изселили на север или североизток от река Днестър. Това са само вероятни предположения от редица наблюдения, които могат да бъдат приети само на доверие.

Но в случая за нас е важно да отбележим, че насоката на мисълта на руския летописец и „баснословец” от XVII век, с чиито „писания” и „басни” никой не желае да се занимава, върви в унисон или се доближава с тази на редица изтъкнати учени от XIX и XX век. Разликата е тази, че всеки се изразява с езика на своето време. Различават се и по изходната точка, от която тръгват — едните от анализа на конкретния материал, с който разполагат, другият — с древната летописна традиция и преданието. Следователно смятаме, че и тук сме се домогнали до рационалното историческо зърно, съдържащо се според нас в почти всички исторически предания и легенди.

И така, какви са илменските славяни, откъде идват и какво е отношението им към дунавските българи? Безспорно е, че те са източни славяни и че идват от юг; много е възможно да са поддържали тесен контакт с южните славяни (склавините); не е изключено да са погълнали част от българските славяни. В края на XV век в Новгородската област е имало две села с названието Болгары. Дали това название трябва да се свърже с дунавските или волжските българи, е трудно да се каже. Но крайният отговор около произхода на илменските славяни принадлежи на бъдещото.

През 1042 г. грузинският писател Георги Мтацминдели написал съчинение, посветено на обсадата на Цариград през м. август 626 г. от аварите и славяните. В него между другото се казва: „На осмата година от царуването на Фока на престола встъпил Ираклий то избора на всички князе и народа. Страната била многократно съкрушена от персите и скитите, които са руси. . . Хаганът-скит напълнил своите лодки-моноксили с войни, самият взел също множество войни и, въоръжавайки се, атакувал града откъм сушата, желаейки да разруши укрепленията на града със стенобитни машини, поставени срещу градските стени. . . Цялото море около града се изпълнило с вражески лодки, всяка една от които била издълбана от едно цяло дълго дърво и която на техния варварски език се наричало ‘моноксвило’”.

От приведените места някои автори правят извода, че „в обсадата на Цариград през 626 г. взели участие и източни славяни от северната гориста полоса на Източна Европа”. Но от изворите, посветени на обсадата, в които събитията са описани доста подробно, е добре известно, че против Цариград са действали (освен персите) предимно авари и български славяни (οἱ Σκλὰβοι), както и прабългари и гепиди под общото ръководство на аварския хаган. Описанието на Г. Мтацминдели се доближава твърде много до това на анонимното „Слово за обсадата на Цариград”. Но изглежда, че авторът е използвал някое друго византийско съчинение, където аварите са наречени с етнонима „скити”. Както е добре известно, византийските писатели дават това название на почти всички народи, населяващи земите на север и североизток от Дунав, тоест в пределите на древна Скигия. Това название се дава често и на източните славяни, но през X век по-специално русите са известни у тях с названието „тавроскити” (οἱ Ταυροσκύϑαι).

Малко по-късно Константин Манасис (втората половина на XII век) в своята „Хроника”, описвайки обсадата на Цариград през 626 г., сравнява персите със скитите и тавроскитите. В този случай авторът по всяка вероятност има предвид русите. Следователно отъждествяването на скитите с русите у Г. Мтацминдели е станало под влияние на византийската литература. През XII век русите са били добре известни в Грузия като многочислен народ, обитаващ земите на север от Черно море. От друга страна, Грузия като православна страна е била под силното влияние на византийската култура и литература. Ето защо отъждествяването на скити с руси е напълно обяснимо за грузинския писател от XI век.

От друга страна, трябва винаги да се има предвид, че източните славяни стават известни с названието руси едва през X век. Преди това то е давано на други народи, живеещи в Северното Причерноморие. Но от самия текст на грузинския автор става веднага ясно, че под скити-руси в случая трябва да се разбират аварите. Това личи твърдо добре от обстоятелството, че аварите, главните участници и организатори на обсадата, не са споменати със собственото си название. А определянето на аварския хаган като „скит” изключва всякаква възможност да се виждат в случая руси.

Ако текстът на грузинския автор нищо не говори в полза на руското участие в обсадата на Цариград, по-голямо внимание заслужават разсъжденията на руския учен Е. Тевяшов. Но в случая той се позовава на един от главните византийски извори за обсадата, съчинението на Георги Писидийски „Аварската война”. На едно място в поемата се говори, че „славяните се съединили с хуните, скита с българина и мидянина със скита”. Е. Тевяшов правилно отбелязва, че под „хуни” тук се разбират авари, под „мидяни” — перси. Но „на славянина, живеещ по Дунав, Георги Писидийски противопоставя „скита”, тоест източните и руските славяни.

Външно погледнато неговото разсъждение е твърде логично: всички участници в похода лесно се установяват под античните названия. Само мястото на „скитите” остава незаето. И неговото място авторът иска да запълни с източните славяни. В своя полза той привежда известните примери, когато последните действително са наричани „скити”. Но в своите разсъждения авторът е изпуснал най-важното: за VII век нямаме никакви сведения за действия на източните славяни на юг от Дунав. Византийските писатели не говорят нищо за тях. От друга страна, названието скити се дава на русите едва през X век. Дори и да са участвали в обсадата на Цариград, това е много трудно да се докаже по този начин. Всички участници в обсадата са добре известни от историческите извори.

Названието „скити” в съчинението на Георги Писидийски има в случая повече значение на литературен шаблон за по-добро построяване на фразата в духа и стила на цветистата византийска риторика. В случая без „скити” и „хуни” не би могло да се мине. Самият Е. Тевяшов не е убеден в своето твърдение и го изказва като предположение. Следователно участието на източните славяни в обсадата на Цариград не може да се счита нито за доказано нито за предполагаемо.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар