// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Руско-българската етническа граница.

„Далечният роднина е близък приятел.“

По-неясен е въпросът с руско-българската етническа граница в пространството източно от Карпатите. Неяснотата произтича от липсата на преки сведения за живота на българското население в този район. Що се отнася до източно славянското население, може да се счита за общоприето схващането, че южната и югозападна граница на основната руска етническа територия съвпада с южната граница на лесостепната зона; или по-конкретно от Днепър в западна посока върви по течението на река Рос (Рось) или немного южно от нея, приблизително по 49 паралел; излизайки на река Южен Буг границата завива леко на югозапад и опира на река Днестър в района на притока ѝ Ушица; оттук границата върви нагоре по река Днестър.

Това е древната югозападна граница на източните славяни до края на X век, когато започва постепенното им разселване в югозападна посока. Но трябва да се има предвид, че тази граница представлява по-точно една значителна по своята ширина полоса със сравнително рядко население. Точната граница на малките поселения (от селски тип) не може да се определи, но от писмените данни се вижда, че за периода до края на X век границата на известните руски посоления не е минавала южно от линията на градовете Пшемисъл — Теребовъл, или с други думи през този период руски поселения по Днестър не са известни. По такъв начин река Днестър е текла през средата на граничната полоса, отделяща източните славяни от останалите още от най-дълбока древност.

През XI—XII век картата на основната руска територия в този район се променя. Басейна на Горен Днестър (северно от река Ушица) се заселва с руско население, като южната граница опира на река Прут в горното ѝ течение. По реката Днестър и южно от нея възникват руски поселения, по-значителни от които са Галич, Бакста, Кучелмин и най-южното Коломия (Коломыя) на река Прут. Южно от Кучелмин и Коломия, по израза на руските летописци, започва „поле”, тоест степната зона, населена с рядко номадско не руско население.

От казаното дотук би трябвало да направим извода, че границата между източните и българските славяни източно от Карпатите за периода VII—X век е представлявала една доста широка полоса със сравнително рядко население в района на Горен Прут и Днестър (или територията на днешна Северна Буковина, влизаща в днешна Черновицка област на Украинската ССР). Както ще видим по-долу, това положение се потвърждава с данни от различен характер.

Тук трябва веднага да се изтъкне, че става дума за югозападната безспорна граница на основната руска територия, запазила се в общи линии през цялото средновековие. Но от историята е добре известно, че тази трайна етническа граница неведнъж е била нарушавана от постоянния и естествен стремеж на източно славянското население да излезе на плодородните и топли долини на долно дунавския басейн и Северното Причерноморие. Близостта на източното славянство до Черно море и Дунав и неговите непрекъснати етнически, културни и икономически връзки го свързвали трайно с морето и неговите обитатели. Но този естествен стремеж в течение на вековете е бил постоянно осуетяван от неблагоприятните условия за славянството, които възниквали в черноморските степи.

Както видяхме, първото значително движение на източните славяни на юг се отнася към VI век, когато част от антите временно се установили около дунавските устия. Този опит се оказал неуспешен и през втората половина на века, подложени на силния натиск на аварите, те били принудени да се изтеглят на север, тоест северно от Горен Днестър и река Рос, в своята древна прародина.

Тук би могло да се направи предположението, че част от източните славяни са могли да останат в земите край Дунав и Черно море, заемани от тях през VI век. Такова предположение естествено би могло да се направи от чисто теоретически съображения, но конкретно в нашия случай то трудно може да се приеме и още по-малко да се обоснове, понеже против него говорят редица обстоятелства: на първо място казаното по-горе за територията на източните славяни и по-специално за югозападната им етническа граница през IX—Х век: второ, обстоятелството, че източните славяни не са оставили на територията западно от река Днестър никакви следи от своето пребиваване (топонимически, археологически и др.) отнасящи се към VI век, или поне такива, каквито биха могли да им бъдат приписани с положителност; това говори за кратковременното пребиваване на антите в Долно дунавските земи; трето, земите западно от Днестър до X век носят подчертано славяно-български характер, за което свидетелствуват най-добре данните на езика и древната топонимия последните антропологически изследвания, данните на археологията.

Наред с това трябва да се изтъкне и едно друго обстоятелство, че през този период (VII—X век) етническите, политическите и културните центрове на новата славянобългарска държава се намирали далече, на юг от Дунав, както и обстоятелството, че ние не знаем почти нищо за историята на българските земи северно от тази река. От друга страна, територията между Карпатите и Днестър е играела важна роля в целокупния икономико-политико-културен живот на източното славянство: през тази територия текат пълноводни реки, които свързват здраво русите с дунавско-черноморския басейн.

Ролята на тези земи в историята на източното славянство започва да се долавя определено още през IX—X век когато се създава и укрепва могъщата руска държава и чийто център гр. Киев се намира съвсем наблизо до дунавско-черноморския басейн и е тясно свързан с него чрез пълноводния Днепър. Тези няколко обстоятелства очертават тенденциите в етническата история на територията между Карпатите и Днестър, която с няколко думи може да се изрази в постепенното намаляване и угасване на българския етнос, от една страна, и, от друга, с второто значително движение на източните славяни на юг от основната им етническа територия през периода X—XII век.

Ако за периода до края на X век югозападната руска етническа граница е горното течение на река Днестър, то може ли да се твърди, че това е и североизточната граница на българския етнос? За по-ранния период (примерно VI—IX век) можем да приемем без голям риск, че в този район славянобългарите са достигали до Горен Прут, като имаме предвид, че по същото време съседната територия западно от Карпатите е била българска не само в етническо, но и в политическо отношение. За това ни дава право и обстоятелството, че тези земи са древните склавински (славянобългарски) територии. Източно от Прут тази граница е излизала на река Днестър в района на днешен гр. Могилев — Подолски, след което е вървяла надолу по течението на същата река до вливането ѝ в Черно море. Следователно в българската етническа зона са влизали цяла днешна румънска Молдова и Бесарабия.

За това че през този период българската етническа територия е достигала почти до Галиция, говорят и следните наблюдения на А. Соболовски: „Отсъствието на преходни диалекти между мало-руските (украинските), от една страна, и полските от друга — е факт не лишен от значение. Той показва, че русите в пределите на Галиция и в областта на Карпатските планини се появили относително късно. . . Но любопитно: между малоруските диалекти в Галиция и българските, които някога са се чували в днешна Бесарабия и Молдавия, е имало преходни диалекти и те са отразени поне в два паметника — в Галицкото Евангелие от 1283 г., руско по своите езикови черти, и в Евангелието от XIII век в Народната библиотека в София, средно-българско по своята езикова окраска”.

Тук бихме могли да приведем и сведението на Константин Багренородни, според което през средата на X век „от източната страна с турките (маджарите) граничат българите”. Това свидетелство недвусмислено говори, че дори и през X век земите около източните Карпати са били български.

Но наред с това трябва да се има предвид, че българското население между Карпатите и Днестър е било изоставено на произвола на съдбата и никога не е било включвано в територията на славянобългарската държава дори в периода на нейния най-голям разцвет (IX век). В историята на „Отвъд дунавска България” земите източно от Карпатите имат по-различна съдба от тези западно от планините. Трансилвания и Закарпатието били естествено защитени от три страни от карпатския хребет, давали идеални условия за спокоен икономически живот на уседналото славяно-българско население, били богати на полезни изкопаеми (солни залежи) и минерални извори; затова те така привличали вниманието на близки и далечни народи (маджари, власи, руси, немци и др.) след падането на българското владичество. Територията на изток от Карпатите напротив, не притежавала тези предимства, но решаващо значение в случая имало нейната пълна незащитеност и безпомощност пред номадските народи (маджари, печенези, узи, кумани, татари), които на вълни прииждали от изток и не позволявали изграждането на каквато и да било трайна гражданска и политическа власт. Българската държава не е разполагала със сили и едва ли е проявявала амбицията да отбранява и устройва тази огромна територия.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар