// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Разпространение на археологическите видове при славяните.

„За да предвидиш бъдещето, трябва да познаваш миналото.“

Хипотезата „антските древности”. Накрая би трябвало да се спрем на един твърде смел, но не особено сполучлив опит, да бъдат намерени източно славянските археологически паметници, разграничаващи ги от останалия славянски свят. Става дума за една твърде разнообразна група вещи (украшения, части на облеклото), които проф. Александър Спицин нарече „антски древности”. На времето си тази хипотеза намери широк отзвук сред съветските археолози, но напоследък е подхвърлена на сериозна и основателна критика и кръгът на нейните привърженици все повече се стеснява. Причината е, че тази хипотеза се натъква на непреодолими затруднения: първо, тези „антски древности” са твърде чужди на славянската материална култура през този период (VI—VII век) и те биха поставили антите в изключително положение спрямо останалия славянски свят; второ, тези вещи са разпространени в една територия североизточно от Средния Днепър към изворите на Дон, където по това време не е имало никакви славяни, не е открита никаква славянска керамика или други славянски предмети.

Чувствайки явното противоречие в теорията на А. Спицин, но воден от желанието на всяка цена да запази „антските древности” за източните славяни, акад. Борис Рибаков създава нова, още по-изкуствена хипотеза: тези древности не са принадлежали на всички анти, а само на едно антско племе, наречено от него „древните руси”. На това основание той прекръства „антските древности” на А. Спицин в „руски древности” („древности русов”). Но с това тази теория става още по-неприемлива поради същите съображения. Много е трудно, или по-скоро е невъзможно да се допусне, че тези „руски древности” са били разпространени само в едно племе на славянската общност (за което племе не знаем абсолютно нищо и което в действителност никога не е съществувало), без да намерят разпространение и в останалите източно славянски племена. Такъв прецедент археологията не познава. Ето защо хипотезата на Б. Рибаков не е приета от съветската археологическа наука — едни археолози я критикуват като несъстоятелна, а други я заобикалят.

В състава на така наречените „антски древности” особено място в сферата на научната експлоатация заемат една категория фибули, известни в науката с названието „лъчеви” или „пръстовидни”. Тъй като два от центровете на тези фибули се намират в Средното Поднепровие и п-в Крим, а една лъчева фибула е открита в района на с. Новград (Русенско), то този факт според едно мнение е свързан с походите на антите на Балканския полуостров. Ако това обяснение е правдоподобно, то този вид фибули би имал за нас първостепенно значение, доколкото антите не са оставили никакви следи на Балканския полуостров.

В действителност при по-близкото запознаване с проблема за лъчевите фибули става ясно, че въпросът за техния произход и още повече за тяхната етническа принадлежност е твърде заплетен и все още е твърде далеч от своето окончателно разрешение. Трябва да се има предвид:

– че лъчевите фибули през V—VII век са разпространени на огромна територия в Европа — от Нормандския бряг и река Рейн до Азовско море и река Кубан;

– техните многобройни разновидности и варианти не са групирани географски, а зоните на тяхното разпространение се преплитат и проникват взаимно.

Това идва да ни подскаже, че различните варианти лъчеви фибули не са свързани с една определена народност, а са намерили разпространение сред всички народи, населявали този район на Европа през V—VII век. Това напълно съответства на една основна закономерност в разпространение на археологическите видове или група видове, според която даден археологически вид се разпространява в няколко съседни и дори по-отдалечени народи, като при това разпространение е трудно да се определи, къде първоначално се е зародил даден археологически вид. Тази закономерност се отнася може би най-много за нашия случай.

В западно европейската археологическа литература този тип фибули обикновено се свързва с разпространението на германските племена, доколкото такива са открити в огромно количество в техните земи и погребения — готи, гепиди, лангобарди и други. Но заедно с развитието на славянската археология стана ясно, че лъчевите фибули не принадлежат само на германските племена, но и на славянските и други народи, съседни на славяните (сармати, алани, авари и др.).

С това именно широко разпространение на лъчевите фибули се набелязват няколко обширни локални варианта, но не по вид. а по техника на изработката и материала. Това е на първо място обособяването на двете големи зони: западноевропейската и източноевропейската. Към първата зона се отнасят безспорно германските, които обикновено са сребърни и златни, с богата орнаментика, изпълнена с високо художествено майсторство; очертават се и основни специфични особености като богата инкрустация, стилизирани животни, лъчите са много на брой.

Източно европейските фибули (източно от Средния Дунав в Унгария) са бронзови, изработката е по-примитивна, украсата много по-опростена: вписани ромбове, повтарящи се очертания на стъпалната плоча, еднообразен растителен орнамент или концентрични кръгчета; лъчите са обикновено 5 или 7, понякога 3. Наред с това трябва да се отбележи, че и в източната зона (както и в нашите земи) се срещат множество преходни форми, свързващи ги със западните (сребърна направа, зооморфна украса).

Както се спомена, особено голямо разпространение на лъчеви фибули се забелязва в Средното Поднепровие (между устието на река Десна и праговете, тоест южно от източните славяни) и п-в Крим.

Фибулите от средно днепровската група по-рано се приписваха само на готите, доколкото същите форми намираме и в така наречената мазурска (или източно пруска) група, между долните течения на река Висла и Неман (тоест предишните местоживелища на готите). Но както се вижда, тези фибули не се срещат само в готските поселения и възможно е те да са намерили разпространение и сред южните източно славянски племена (но без да ги смятаме за специфично антски, за каквито ги приема А. Спицин). Това предположение може да се подкрепи и от последните разкопки в некрополите на южните славяни на територията на Румъния, които дадоха множество лъчеви фибули.

Има ли славянски фибули в българските земи? Тук се поставя един последен въпрос: възможно ли е даден тип фибули да бъде отнесен именно към антите, да се определи типично „антски” тип фибули? Тази неразрешима задача си е поставил, както видяхме, Б. Рибаков; той подрежда 14 основни типа лъчеви фибули по реда на тяхната (според него) еволюция от Средното Поднепровие, отнасящи се към периода III —VIII век. Към „антския” тип фибули той отнася № 6 от своята схема и близката до нея № 7 (както и № 8, според неговата карта). Според Б. Рибаков районът на „антските” фибули се простира южно от Киев по течението на река Днепър и долното течение на река Рос. на изток до Горен Донец и на североизток почти до река Сейм, или това е западната част от зоната на „антските древности” на А. Спицин, но която, както видяхме, лежи извън пределите на антите.

Както се вижда, Б. Рибаков подхожда твърде механично към поставената задача: вместо да приеме като най-вероятно проникването на различните видове средно днепровски фибули сред антите (които фибули по своя произход и местонахождение не са източно-славянски) и да свърже това обстоятелство с движението на антите на юг, той направо се стреми да установи един основен тип лъчеви фибули, принадлежащи изключително на антите. Тази упорита антска амбиция, основана на неправилна археологическа методология е причината за неуспеха на Б. Рибаков.

В случая за нас е важно да отбележим, че Йоахим Вернер, който дели лъчевите фибули на две големи групи, отнася въпросните „антски” фибули във II група, видове А, В, С, D и Е. От тях той публикува 45 екземпляра предимно от с. Пастирское (Кировоградска област) и Киевския район. В района на склавините този тип фибули почти липсва, ако изключим два екземпляра от с. Морещ (район Муреш, Трансилвания, Румъния). Въобще според справедливата констатация на Б. Рибаков, „антските древности” не се срещат западно от река Днестър. На територията на склавините се срещат, както ще видим, лъчеви фибули само от I група (според класификацията на Й. Вернер).

Но какви лъчеви фибули са известни в българските земи? Преди всичко трябва да отбележим тяхната сравнителна малобройност. От известните екземпляри в България, систематизирани от проф. Cr. Михайлов, към славянските фибули в най-добрия случай може да бъдат отнесени 16 броя, спадащи към различни видове. Но нито един от тях не се отнася към „антския” вид (или към II група според Й. Вернер). Не са намерени и на територията на Румъния, освен споменатите две, въпреки че през последните години са разкрити много славянски (склавински) погребения и са открити лъчеви фибули.

На първо място трябва да споменем три напълно еднакви лъчеви фибули от градището при с. Арчар (Видинско; № 5, 6, 7) и една от същия тип с неизвестен произход (№ 4, вероятно от същото находище). Подобни фибули не са известни от други места, но те могат да се сближат с някои аналогии, поставени от Й. Вернер в I: по един екземпляр от Смела (югоизточно от Киев), Добого (Западна Унгария) и Румънски Банат. Но екземплярът от Смела дава по-големи отлики.

Фибула от Македония (неизвестно местонахождение; № 8). Към този тип се отнасят две напълно еднакви фибули от Южна Румъния (местонахождението им е неизвестно). Към същия тип Й. Вернер и Йон Нестор отнасят и една фибула от Стара Загора, известна по една твърде неясна скица.

Фрагмент от долна част на фибула с човешка глава от околностите на Ямбол (№ 9). Като най-близки аналогии могат да се посочат: по един екземпляр от Източна Европа (неизвестно местонахождение), Кладово (Сърбия), Източна Прусия, Западна Унгария и Трансилвания (Вецел, район Хунедоара).

Фибула от с. Гиген (Плевенско; № 11), подобна на тези от Арчар. Но според Ст. Михайлов се отличава със своята решетъчна украса. Възможно е тази фибула да има известна близост с I, D (според Й. Вернер). Аналогии: по един екземпляр от Пленица (район Долж, югозападна Румъния), Пастирское (Украйна, Кировоград, обл.) и два от Източна Прусия.

Друг вид фибула е № 14, намерена при с. Новград (Русенско, долното течение на река Янтра). Ж. Въжарова неправилно смята, че тази фибула „се явява пълна аналогия с „лъчевите фибули”, които Б. Рибаков определя като „антски”. В действителност въпросната фибула у Б. Рибаков (на която се позовава авторката) няма нищо общо с екземпляра от с. Новград и при това не е лъчева, макар че е „антски тип”. Фибули от новградския тип източно от Днестър не са ни известни (с изключение на една близка аналогия от Керч), но в района на склавините можем да наброим най-малко пет: по една от градището на с. Стърмен (Русенско), езерото Тей (край Букурещ), с. Дамароая (край Букурещ), две от с. Морещ (Трансилвания, район Муреш); тук можем да прибавим и четири екземпляра от югоизточна Унгария. Трябва да се отбележи, че фибулите в Румъния са намерени заедно със славянска керамика.

Известна близост до новградския тип имат три почти напълно еднакви фибули от могилен гроб между гр. Троян и с. Кърнаре. Подобни фибули от други находища не са ни известни.

Останалите фибули от България са силно фрагментирани и за тях не може да бъдат направени задоволителни аналогии.

От краткия преглед се вижда, че на територията на България са разпространени определена група ромбовидни лъчеви фибули, които се отличават от тези от Приднепровието. Това е схванал добре и Ст. Михайлов. Същото се потвърждава и от таблиците на Й. Вернер и на Б. Рибаков. От образците, дадени от Б. Рибаков, към нашите фибули се приближават само № 4 и 5, произхождащи от Керч и отнасящи се към V век.

Фибулите в Румъния. Що се отнася до територията на Румъния голяма част от фибулите дават пълна или почти пълна аналогия с тези от България. Но археологическите проучвания през последните години дадоха много нови видове, неизвестни у нас. Това се дължи на недостатъчните проучвания на славянските некрополи у нас и на етническата пъстрота на населението на Дакия през този период. Въпреки това повечето от неспоменатите фибули се доближават до българските по своята форма и украса. Например тези от Морещ, Сърата-Монтеору, Гъмбаш, Круга-луй-Ференц. Особено внимание тук трябва да отделим на един вид, който се доближава много до новградските и троянските. Това е преди всичко една фибула от Сърата-Монтеору, намерена в славянските (склавински) погребения.

По такъв начин разгледаните видове лъчеви фибули на територията на България и Румъния представят една сравнително обособена група и могат да се смятат като характерни за южните славяни (склавините), въпреки че отделни екземпляри и аналогии се намират и извън склавинската територия. Тази група фибули (западно от Днестър в долно дунавските земи) се отличава забележимо от средно днепровските, въпреки отсъствието на рязко очертана граница. Това разграничение прави както Ст. Михайлов, така и Й. Нестор.

Наред с това трябва да се има предвид, че докато западно от Днестър лъчеви фибули са открити по цялата склавинска територия (макар и не всички да са свързани със склавините), то на територията източно от Днестър тези фибули са разпространени извън земите на източните славяни, макар и да обхващат плътно тяхната територия от юг и югоизток. Лъчевите фибули по Средното Поднепровие не принадлежат на източните славяни, но това не означава, че те не са могли да проникнат и на тяхна територия. Остава само да бъдат открити.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар