// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Разделяне на славянската етническа общност.

„Ако родината е силна, душата е пълна с радост.“

През 6-то столетие, когато, както е прието да се казва, славяните излизат на историческата сцена, тоест стават добре известни на тогавашните писатели и хронисти, разпадането на славянската етническа общност (но не и културна) било вече свършен факт. Кога се е извършил този процес е трудно да се определи поради липсата на по-ранни сведения и поради възможността за различен подход към него. Но несъмнено е, че това е станало преди VI в. Тук биха могли да се приведат доводи от различно естество, но в това най-добре ни убеждават византийските автори от същото столетие.

Добре е известно, че византийските автори от VI в., познавайки отблизо славяните, говорят за еднаквостта на бита, езика, религията, обичаите и външния вид на склавините и антите. На това основание Прокопий ги нарича общо „този народ” (τὸν λεὼν τοῦτον), както и поради обстоятелството, че „първоначално дори и името на склавините и антите било едно и също, защото в старо време едните и другите били наричани спори”. Но на същото това място, малко по-горе, Прокопий ги нарича общо „тези народи склавини и анти” (τὰ ἔϑνη ταῦα Σκλαβηνοὶ τε καὶ Ἄντας), без да смятаме, че това е противоречие.

Отделните названия на двете групи славяни говорят за едно трайно деление между тях. И няма да бъде пресилено, ако кажем, че това деление вече имало и етнически характер, а не е само резултат на „териториално разположение”, както смята И. Ляпушкин. В своя подкрепа той привежда думите на Йордан, че „техните имена се менят според разните родове и места”. Но той прави груба грешка, като поставя на една плоскост родовите и племенните названия с етническите названия склавини и анти. Това са названия от различен разред и е недопустимо тяхното смесване. Самият Йордан добре си дава сметка за това, като продължава горната си мисъл: „но те се наричат главно склавени и анти”. Йордан може би е знаел някои от тези племенни или местни названия, но не ги привежда, защото по това време славяните са били известни пред външния свят и се наричали не с родовите си и племенните си названия, а предимно като склавини и анти, което деление има етнически, а може би и политически смисъл.

Казаното по-горе се потвърждава и от следния факт, разказан от Прокопий: По време на голямата война между склавините и антите (през 40-те години на VI в.) един от склавините пленил ант, който нарекъл себе си Хилвуд (на името на византийския пълководец, вероятно също ант). Един от богатите анти научил това и като сметнал, че в случая се касае за византийския пълководец, заедно с един ромейски пленник „заплатили много пари на господаря на Хилвуд, откупили го и веднага заминали заедно с него. Когато пристигнали в своите места, купувачът го запитал, дали той е ромейският пълководец Хилвуд.” Последният отговорил, „че самият той е по род ант, че се сражавал заедно с единородците си против склавините, които тогава им били врагове, че бил заловен от едного от неприятелите, а сега, след като пристигнал в бащината си земя (τὰ πάτρια ἢϑη), и той самият ставал занапред свободен според закона. Разбира се, онзи, който дал злато за него, загубил ума и дума от яд, понеже му се осуетявала една голяма надежда”. Но ромейският пленник започнал да убеждава антите, че откупеният е действително пълководеца Хилвуд. „А когато мълвата се разнесла и стигнала до всички, събрали се по тоя повод почти всички анти и намерили, че работата е обща, и мислели, че ще получат големи облаги, понеже имали вече в свои ръце ромейския пълководец Хилвуд”.

Следователно „единородците” (τοῖς ὁμογενέσι) не са славяните въобще, а антите; „своите места”, „бащината земя” не е само родното село, нито пределите на славяните въобще, но именно антската земя, както това добре личи от текста. Самият израз в оригинала „τὰ πάτρια ἢϑη” отговаря именно на понятието „отечество”. Тези анти (както и склавините) имат своя система от закони, които никой не може да нарушава и които действат само в пределите на антите (в случая, че ант не може да държи в робство свой сънародник: но от гледна точка на антите това не се отнася за останалите славяни). Тези анти решават важните въпроси на свое общо събрание. От друга страна, всички тези основни положения се отнасят естествено и за склавините.

Коя е била тази антска, както и склавинска земя, се вижда от думите на Йордан, който посочва река Днестър като граница между двете славянски групи: „Склавените обитават от Новиодунум и така нареченото Мурсианско езеро чак до Данастър, и на север до Вистула. . . А антите, които са най-храбри от тях, живеят от Данастър чак до Данапър, гдето се извива Понтийското море”. Но Прокопий и някои други автори от този период поставят антите и склавините по Долния Дунав, като не определят точната граница между тях, макар че те са живеели до пределите на самата империя. Някои изследователи виждат в това противоречие и за да го отстранят „коригират” Йордан, като отместват западната граница на антите на запад от река Прут.

В действителност тук няма никакво противоречие: Йордан посочва основните, коренните земи на антите и склавините преди тяхното разселване на юг. При това тази граница той не я определя по лични наблюдения, а я знае от самите анти и склавини. Това говори, че още преди нашествията на Балканския полуостров антите и склавините са били вече добре оформени етнически групи и са знаели реката, която дели техните основни земи; докато Прокопий не знае тази граница в Дакия, понеже вероятно тя е била неустановена, подвижна, временна.

Византийските автори споменават на много места, че империята била опустошавана от склавини и анти, като често пъти ги споменават заедно. Но при конкретните нашествия и набези, описани у Прокопий, Менандър и Теофилакт Симокатис, които сведения предимно у Прокопий се отличават с голяма подробност, се вижда, че при всички тези случаи склавините и антите са действали винаги отделно, независимо един от друг, в различно време и в различни посоки. При това до средата на VI в. по-голяма активност са проявявали антите, като император Юстиниан I е бил принуден да им прави отстъпки и да лавира в политиката си с тях. От средата на VI в. склавините активизират своите набези, докато антите взимат все по-слабо участие в балканските походи и окончателно се оттеглят от долно дунавските земи.

Че делението между анти и склавини имало траен, а не временен или териториален характер, говори и голямата война, избухнала между тях в 40-те години на VI в. При това тук не става дума за обикновените междуособици на отделните племенни вождове, които били „несговорчиви помежду си”, а за значително военно стълкновение между антите и склавините поради някакви сериозни разногласия. Следователно етническата обособеност на двата славянски клона могла да намери израз, макар и временно, в тяхната политическа консолидация и конфронтация.

Във връзка с казаното дотук голямо значение има и преданието за Кий, основателя на гр. Киев, а по всяка вероятност и на Полянския племенен съюз в Средното Поднепровие, поместено в древната руска летопис. В него се казва, че Кий заедно със своя род ходил във Византия и отново се върнал в Киев:

„Аще бо бы перевозникъ Кий, то не бы ходилъ Царюгороду; но се Кий княжаше в родѣ своемь, приходившю ему ко царю, якоже сказають, яко велику честь приялъ от царя, при которомь приходивъ цари. Идущю же ему вспять, приде къ Дунаеви, и възлюби мѣсто, и сруби градокъ малъ, и хотяше сѣети с родомъ своимъ, и не даша ему ту близь живущии; еже и донынѣ наречють дунайци городище Киевець. Киеви же пришедшю въ свой градъ Киевъ, ту животъ свой сконча; и братъ его Щекъ и Хоривъ и сестра их Лыбедь ту скончашася”.

Пита се, кои са тези „живеещи наблизо” около Дунав, които не позволили на Кий да се засели в харесаното от него място? Тук едва ли става дума за византийците, които сами предложили поселения на антите, когато долно дунавските земи почнали да се изплъзват от тяхна власт. Ясно е, че тези „близко живеещи” са били склавините, които гледали на Кий и на неговия род (тоест антите) като на чужденци и съперници.

От всичко това се вижда, че през VI в. отделните етнически славянски групи вече са били добре обособени. Това добре са схващали византийските писатели от този период и те никога не са ги смесвали. Нещо повече, те дори не са имали едно общо название за всички славяни. Те са знаели и за съществуващите вътрешни родови и племенни названия, които са се променяли; но те не са се интересували от тези названия. Пред тях отделният славянин е изпъквал като склавинин или ант, факт който произтича от реалното положение на нещата. Те са знаели и са смятали за необходимо да съобщят за точната граница между едните и другите, която те са могли да научат единствено от самите славяни, което показва, че последните са имали ясно съзнание за своята етническа обособеност като анти и склавини.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар