// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Раждане на идеята за общославянското единство.

„Решителността е спътник на истинския мъж.“

Разселване на източните славяни. Друго много важно обстоятелство е фактът, че почти веднага след прекратяването на антската активност в Долно дунавските земи, източните славяни започват своето разселване в Източно европейската равнина — на север, изток и югоизток от основната антска територия. Това движение е отразено в археологическите паметници и е засвидетелствувано още за втората половина на VI век.

Оказва се, че след като векове наред източните славяни са живеели на територията между Западен Буг, Днестър, Припят и Днепър (южната граница е била подвижна и е съвпадала предимно с южния дял на лесостепната зона) и след като движението на юг е било преустановено и временно заетите територии северно от дунавските устия и по Черно море били освободени, веднага след това, още през втората половина на VI век, те започнали своето продължително и трайно разселване в противоположна посока. В разстояние на три века (VI—IX век) територията на източните славяни се увеличила повече от три пъти, като на север те достигнали до средното течение на река Волхов.

Това разселване на една огромна територия изключва някакво значително източно славянско заселване в Долно дунавските земи. Подобно заселване би довело до сериозни етнически и политически промени в този район на Европа, резултатите от които биха били твърде различни от тези, които са ни известни. От друга страна, поради племенното родство между южните и източните славяни и единството на славянската материална култура през този период досега не са посочени никакви убедителни доводи от археологическо, етнографско, топонимическо, лингвистическо или антропологическо естество.

Тук се поставя въпросът, каква е била съдбата на антите в Долно дунавските земи през втората половина на VI век, когато те окончателно се оттеглят от този район. За съжаление за този период не разполагаме с никакви конкретни сведения, с изключение на три кратки съобщения, които биха ни позволили да направим някои заключения.

Първото съобщение е на Менандър и се отнася за периода между 558 и 562 г.: „Когато вождовете на антите изпаднали в бедствено положение и въпреки очакванията си западнали, аварите почнали веднага да опустошават и ограбват земята им. И тъй антите, измъчвани от нападенията на неприятелите, проводили пратеничество при тях, за водител на което избрали Мезамир, син на Идариз, брат на Келагаст, да молят за откуп на някои пленници от своето племе. Пратеникът Мезамир, който бил бъбрив и самохвалко, като дошъл при аварите, изрекъл надменни и дори дръзки думи. Когато Мезамир говорел по-високомерно, отколкото подобавало на пратеник, известният котрагир, приятел на аварите, който бил заклет враг на антите, казал на хагана: „Този човек има най-голямо влияние всред антите и е в състояние да се противопостави на всякакви неприятели. Ето защо трябва да бъде убит, за да може след това да се нападне без страх тази неприятелска земя.” Аварите го послушали и като пренебрегнали дължимата към пратениците почит и не зачели ни най-малко правото, погубили Мезамир. Оттогава те почнали по-често, отколкото преди това да разоряват земята на антите и не преставали да пленяват, да отвличат и да грабят.

От този откъс се вижда, че антите първи от славяните приели удара на аварите, което ги довело действително до бедствено положение. При това тук не става дума за един-единствен аварски поход, а за продължителен период на ограбване и опустошаване на антските земи. Естествено е да се предполага, че най-много пострадали южните анти от причерноморските степи и Долно дунавските земи. Трябва да се предполага, че северните анти от лесостепната и гористата област били по-слабо засегнати, тъй като се намирали настрана от основния аварски удар. Преобладаващо е мнението, че южните анти се изтеглили на север по времето и вследствие на аварското нашествие. С аварските набези трябва да свържем и началото на източно славянското разселване на североизток.

Следващото съобщение за антите намираме у Михаил Сириец и се отнася към 586 г., когато натискът на аварите върху антите по отслабнал. През тази година склавините извършили едно от големите си нашествия на Балканския полуостров, за втори път обсаждали Солун и в движението си на юг достигнали до Коринт. „Тогава ромеите подбудили народа на антите да нападне страната на склавините, която те завладели и опустошили; ограбили богатствата и я опожарили. Тяхната (на склавините) страна лежи на запад от реката наричана Донабис (Дунав).”

От това кратко съобщение става ясно, че през този период антите вече не са взимали участие в балканските походи, а също така, че те вече са се били оттеглили от Долно дунавските земи.

Последното сведение за антите намираме у Теофилакт Симокатис и се отнася към 602 г. То също е свързано с борбите на антите с аварите. През тази година византийският пълководец Петър предприел поход северно от Дунав срещу склавините и аварите, които действали съвместно. „А хаганът (аварският), като узнал за нападението на ромеите, изпратил Апсих с войски, за да унищожи племето анти, което било съюзник на ромеите.”

Как е завършил този поход срещу антите, не е известно, но обикновено се приема, че той е бил катастрофален за тях.

Походът на аварите естествено не е могъл да доведе до унищожаването на източните славяни, но той е довел до разпадането на антския племенен съюз, а заедно с това и до изчезването на названието „анти”. Сведението на Теофилакт от 602 г. е последното споменаване на антите в историческите извори. Следователно през този период антите били окончателно изтласкани от причерноморските степи и Долно дунавските земи, за да ги видим няколко века по-късно в Средното и Северно Приднепровие и Илменското езеро под друго име.

По такъв начин движението на антите към Долно дунавските земи е първият крупен факт в историята на българо-pycката взаимност, отразен в изворите. Той се отнася към периода, когато източните и южните славяни напуснали своята прародина в търсене на нови поселения за своето многобройно и все по-нарастващо население. Посоката на това движение била обусловена от мястото, което тези славяни заемали в своята прародина, а самото разселване — от задачите, които стояли пред младите славянски народи. Това е началният период на тяхното постепенно консолидиране и организиране, което неминуемо е трябвало да приеме и съответни външни форми — все по-стабилна политическа организация върху своя определена територия.

Следователно задачите, поставени от историческото развитие през този период, не излизали извън рамките на отделната славянска народност, но били строго ограничени в нея. Или, с други думи, през този период ние не виждаме някакви действия или задачи, поставени за разрешаването в името на някаква общославянска идея или цел. Жестоката и неравна борба на славянските народи през този период била подчинена на желязната необходимост да се търсят нови поселения и тази борба ту ги обединявала, ту ги хвърляла едни против други в зависимост от конкретната обстановка или задачите на момента. Но в хаоса на събитията сред неимоверни трудности в борбите срещу многобройни и силни неприятели ние видяхме, че тия откъслечни факти са подчинени на общата цел на епохата — консолидация и организиране на отделните славянски народи, намиращи се в стадия на своето младенческо развитие, но на които историческата съдба бе поднесла тежка задача — да изградят формите на своето бъдещо състояние. Това младенческо, недоразвито състояние и тези неотложни исторически задачи породили свещения национален егоизъм, тоест негативната страна на тази центростремителна сила, която първоначално сплотявала обществото, но по-късно станала язвата за бъдещото славянство.

И когато тази центростремителна сила изживяла времето си, когато настъпил първият разцвет на славянската култура и се родила идеята за общославянското единство, българският и руският народ били първите, които положили основите на тази нова славянска култура и общославянска идея.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар