// Вие четете...

Начини на манипулиране

Раждането за Федералния резерв.

„Богатството е път към безчестието.“

През 1913 г. под натиска на Нелсън Олдрич, споменатото протеже на Американския банков картел, президентът Удроу Уилсън подписва тихомълком и при доста загадъчни обстоятелства Акта за създаване на Федералния Резерв – един закон, който предавал властта над щатския долар в ръцете на най-могъщите частни банкери и щял да има широко въздействие с далечни перспективи във времето върху американските граждани, а в крайна сметка и върху целия свят. Така се стига до основаването на една нова, частна Централна банка на САЩ, банката на Федералния резерв, наричана съкратено ФЕД.

Едва ли някое друго историческо събитие е породило повече неразрешими въпроси и е допринесло за по-голяма неяснота и объркване на тема пари от създаването на ФЕД. Изглежда, че даже за опитни юристи е непосилно да кажат с абсолютна точност, какво действително е залегнало във въпросния закон. Със сигурност се знае, че в САЩ един закон с подобна насоченост задължително е трябвало да бъде ратифициран от всичките 50 федерални щата поотделно. Като че ли е твърд факт и обстоятелството, че това и до ден-днешен не е станало. ФЕД се състои от Съвет на управителите (или „Борд на гуверньорите“), 12 регионални Федерални резервни банки, голям брой банки-членки и някои други институции. Тъй като банките-членки са същевременно и собственици на Федералния резерв, а Управителния съвет (Директориума) се назначава от президента на Съединените щати, федералната резервна система е с отчасти частна и отчасти държавна структура, следователно е всичко друго, но не и „Централна банка“!

Понеже за президента на САЩ би било неразумна стъпка да посочи председател на Управителния съвет, с който собствениците на ФЕД биха били несъгласни, на него не му остава нищо друго освен да утвърди на поста онзи, когото му предложат могъщите банкери. Понастоящем това е Бен Шалом Бернанке, това е човекът, наследил през 2006 г. Алан Грийнспан на поста директор на Емисионната банка на САЩ.

„През онази нощ лют студ беше сковал гарата на Ню Джърси. Първите за сезона снежинки танцуваха в светлината на уличните лампи. Ноемврийският вятър грубо блъскаше листовете от обшивката на покрива на гаровото хале, изтръгвайки протяжни жаловити стонове от носещите ребра. Наближаваше 22,00 часа и гарата беше почти празна. С изключение на няколко пътника, които бързаха да хванат последния влак, потеглящ към Юга. Обзавеждането му беше типичното за 1910 г., предимно вагони с разгъващи се облегалки на седалките, които лесно се превръщаха в спални с тесни горни и долни кушетки. Между двете половини на композицията беше сложен един вагон-ресторант. Той изпълняваше ролята на дискретна граница между двете пасажерски класи. По днешните стандарти всичко навяваше тъга и безрадостност.“

Така започва пресъздаването на събитията, довели до основаването на ФЕД в книгата на Едвард Грифин „Жалкото протеже от остров Джекил“. Тази интрига, наричана често пъти „заговор“, обаче много рядко се случва да бъде описана с толкова цветисто маниерен език и литературен стил, както в неговото произведение. Почти всички дописки и съобщения за ФЕД, които могат да бъдат открити, са или сухи и нищо не казващи, или сърдити и гневни. Но откъде извира гневът срещу въпросната институция?

„В своята нервна припряност да се качат на влака и да се спасят от ледения вятър, само отделни пътници успяваха да забележат ставащото в края на перона. При един от рядко използваните в толкова късен час входове можеше да се види зрелище, заслужаващо внимание. Към буферите на последния вагон беше фланцово закрепен някакъв друг дълъг вагон, който караше малобройната публика да спира и да се вторачва в него. Перилата от полиран месинг правеха контраста с блестящия му черен лак още по-силен. Щафнери с бели сака усърдно се занимаваха с рутинните си задължения. В допълнение наоколо се носеше невъзможният да остане неразпознат аромат на скъпи пури. Всички други вагони на влака имаха номера отпред и отзад, за да се различават по нещо, въпреки мрачната си навъсеност. Но този образец за красота нямаше нужда от номер. От двете му страни точно по средата беше поставена по една метална плочка, върху която беше гравирано само име: „Олдрич“.“

Сенатор Нелсън Олдрич обаче, не просто притежавал свой собствен железопътен вагон, но и е поканил в него „каймака на каймака“ на банкерското съсловие на САЩ. Когато вратите на обикновения състав на композицията били вече затворени и всички очаквали потеглянето ѝ, шестима мъже тайно, поединично и незабелязано се прокрадвали през перона и се качили при Олдрич в луксозния му вагон. Те заедно се отправили на юг, за да подготвят един комплот. Истинската цел на пътуването е остров Джекил. Заедно с Олдрич са:

Ейбрахам Пиат Андрю, директор на отдел в Държавната съкровищница на САЩ, който управлява златните наличности;

Франк А. Вандерлип, президент на „Нешънал сити банк ъв Ню Йорк“ и към датата на разказа също пълномощник на Уилям Рокфелер в инвестиционната банка „Кун & Льоб“;

Хенри П. Дейзисън, съсобственик на „Дж. П. Морган & компани“;

Чарлз Д. Нортън, президент на „Фърст нешънал банк ъв Ню Йорк“, притежавана от Дж. П. Морган;

Бенджамин Стронг, глава на управителното тяло на „Еанкърс тръст компани“, собственост на Дж. П. Морган;

Паул М. Варбург, акционер на „Кун & Льоб“ и към датата на разказа също пълномощник на европейските банки на фамилията Ротшилд и на немската „Варбург банк“.

Нямаше как да се провери, дали през онзи ден наистина е валял сняг и дали тази част от сюжета на Грифин не е плод на авторското му въображение, но със сигурност се потвърждава, че както списъкът на пътниците във вагона на Олдрич, така и целта на пътуването им и близостта на интересите им са коректни. Можете ли да си представите, какво означава това? Споменатите представители на клановете Ротшилд, Рокфелер, Морган и Варбург, взети заедно са олицетворявали около една трета от цялото богатство на света по онова време!

„Елитът на финансовия свят се беше отправил на едно дълго 800 мили пътешествие, което щеше първо да го отведе в Атланта, след това в Савана и накрая в малкото градче Брунсуик в щата Джорджия. Въпросният Брунсуик в действителност имаше облика на място, до което не си струва да се пътува. Разположен на Атлантическото крайбрежие, той бе преди всичко рибарско селище с малко, но оживено пристанище, в което се претоварваха памук и дървен материал. Тук живееха само няколко хиляди души. Но по онова време Морските острови („Сий айлъндс“), които прикриваха крайбрежието от Южна Каролина до Флорида, вече бяха оценени от истински големите богаташи и превърнати в любими зимни резиденции. Един от тези острови,намиращ се в непосредствена близост до градчето Брънсуик, съвсем наскоро бе станал притежание на Дж. П. Морган и неколцина негови бизнес-партньори. Те идваха тук през есента и зимата, за да ловуват патици и копитен едър дивеч, както и да избягат от суровия студ на Севера. Този остров се наричаше Джекил.“

Седмината господа прекарали заедно девет дни и водили дълги разговори в „Джекил айлънд клъб“, една сграда в стила на английските клубове за джентълмени, която Морган наредил да бъде построена в имението му. При обсъжданията се говорело единствено за Нов ред в международните финанси. Трябвало да се реши въпроса как евентуално да се изолира конкуренцията и паричната сфера изцяло да мине във властта на едрите банки. От 1900 г. до 1910 г. броят на банките в Съединените щати се увеличава повече от два пъти. Има над 20 000 малки банки, намиращи се предимно в Юга и Запада на страната, които разваляли плановете на величията от династиите в Ню Йорк сити. Те трябвало да изчезнат. Но как да бъдело осъществено това?

Е, отговорът се оказал лесен, чрез създаването на една мощна емисионна банка на САЩ, която изцяло да бъде частна собственост на банкерите. През нея те щели да управляват финансовите пазари с помощта на инструменти като лихвена политика, инфлация, внезапни краткотрайни високи конюнктури на борсите с последващи сривове и… посредством премахването на Златния стандарт! Европа вече им принадлежала. Америка била пазара на „стимулирания растеж“. Поради тази причина бъдещето щяло да бъде нейно. Следователно Америка им е необходима, тъй като голямата цел била да се притежава целия свят.

Ще имаме Световно управление независимо дали го искаме, или не. Единственият въпрос гласи: „Ще бъде ли установено то по пътя на войната или чрез доброволно съгласие? Паул Варбург

Дори и да не откриете историята в този ѝ вид на Интернет страницата на ФЕД, съществуват независимо от това много голям брой насочващи сведения, че събитията са се разиграли по начин, доста близък до описания. Този, който нарушава мълчанието, е Паул Варбург. През 1916 г. той дава на младия репортер на седмичника „Лесли’с уикли“ Б. Ч. Форбс, основал по-късно списанието „Форбс магазин“, едно интервю, в което на практика не посочва имената на участниците, но потвърждава самата среща. През 1930 г. Паул Варбург пише в своята студия от 1750 страници за Федералната резервна система („Нейното раждане и развитие – размишления и спомени“) следното по този въпрос:

„Резултатите от съвещанието бяха абсолютно поверителни. Не биваше да става публично достояние дори фактът, че изобщо се беше състояла подобна среща. Впрочем въпреки че минаха вече 18 години, аз не се чувствам достатъчно свободен, за да опиша тази крайно интересна конференция, във връзка с чието протичане сенатор Олдрич бе наложил печата на мълчанието върху всички участници.“

Ясно е, че не всички споменати господа ги е свързвало тясно приятелство. Но те са разбирали, че само обединени биха успели да изградят властта си и да я укрепят.

„Паул Мориц Варбург беше член на управата на инвестиционната банка „М. М. Варбург & Ко“ в Хамбург и Амстердам. Той бе пристигнал в Съединените щати само девет години преди срещата на остров Джекил. Но съвсем скоро след идването му, снабден със средства на клана Ротшилд, на него и брат му Феликс се беше удало да си купят дялове в нюйоркската инвестиционна банка „Кун, Дъоб & Ко“, оставайки в същото време съдружници на Варбург в Хамбург. За 20 години Паул успя да стане един от най-богатите хора в Америка с безспорното си господство върху железопътния транспорт на страната.“

В края на XIX и началото на XX век железниците са най-важното транспортно средство в САЩ. Железопътните компании за няколко години получават огромни печалби от собствената си стопанска дейност. Когато обаче след Първата световна война автомобилът се налага в живота, могъществото на релсовите крале бързо залязло. След тях петролните концерни на Рокфелер се превърнали в новия център на властта.

„Третият от братята, Макс Варбург, бил финансов съветник на немския кайзер и станал директор на Райхсбанката. Тя, разбира се, била Централна банка и един от моделите, които залегнали в конструкцията на Федералната резервна система. Между другото, няколко години по-късно Райхсбанката предизвикала в Германия хиперинфлация, която унищожила не само средната класа, но и цялата икономика.“

През онези девет дни на остров Джекил влиятелните банкери написали закон, който трябвало да им предостави пълна власт над Съединените щати. Нарекли го „Акт за Федералния резерв“. След това Олдрич се опитал „в боксьорски стил“ да го прокара в Конгреса. Но тъй като там явно имало все още достатъчно конгресмени със здрав разум и съвест, му било трудно да осигури мнозинство. След поуките, натрупани покрай „Банк ъв Ингланд“ и многобройните собствени опити да установят монетарна стабилност, американците били изключително предпазливи. Томас Джеферсън, президент на САЩ и автор на американската „Декларация за независимостта“, предупреждава още през XVIII век:

„Ако американският народ позволи някога на частните банки да контролират емисията на неговата валута, първо чрез инфлация и после чрез дефлация, тогава банките и компаниите от обкръжението им ще заграбят цялата собственост на хората, като един ден децата им ще се събудят без покрив над главите на континента, който бащите им са завоювали.“

Паул Варбург става неофициален говорител на Картела и заедно с Олдрич се заема с панаирджийска невъзмутимост да „бие барабана“, пропагандирайки една Централна банка по европейски образец. Три години по-късно Удроу Уилсън полага клетва като новоизбран президент. Банкерите финансирали предизборната му кампания, в замяна на което той трябвало да подпише в тяхна полза закона за Федералния резерв. Малко преди да го направи, Удроу Уилсън пише в „Новата свобода“ („Дъ ню фрийдъм“):

„Откакто съм политик, различни хора ми доверяват възгледите си предимно в частни срещи на четири очи. Някои от най-видните личности на САЩ в областта на търговията и индустрията изпитват страх от някого, от нещо. Те знаят, че някъде съществува една сила, която е толкова добре организирана, толкова тайнствена, толкова зорко бдяща, толкова свързана в същността си, толкова всеобхватна, толкова дълбоко проникваща, че предпочитат да произнасят обвиненията си само шепнешком.“

На 23 декември 1913 г., когато почти всички народни представители са вече в коледна ваканция и на практика не е бил останал никой, който да окаже съпротива, Удроу Уилсън, 28-и президент на Съединените щати, изненадващо одобрява един закон, който превръща народа му в роби на банковия елит.

Непосредствено преди самата Коледа на хората е наложено принудително и още нещо. Нещо, което до този момент американците не познавали – данък върху дохода! Тъй като този данък противоречи на конституцията на САЩ, следователно е незаконен и това обстоятелство съвсем открито се признава от някои представители на американските данъчни власти. Оттогава голям брой юристи са подавали жалби във Върховния съд на САЩ. Исковете на повечето от тях дори са удовлетворявани и те са освобождавани от него.

Няколко години след като Удроу Уилсън подписва Акта за Федералния резерв, той споделя дълбоко сломен и отчаян:

„Аз съм един безкрайно нещастен човек. В невежеството си съсипах моята страна. Една велика индустриална нация се контролира от своите кредитни институции. Нашата кредитна сфера представлява сдружение. Поради тази причина растежът на нашата нация и всички други дейности се намират в ръцете на тесен кръг хора. Ние сме едно от най-зле управляващите, най-силно контролирани и най-зависими правителства на цивилизования свят. Вече не сме управление на свободно изказаните мнения, на убежденията или на решенията на мнозинството, а сме администрация, провеждаща възгледите и принудата на малка група лица с власт.“

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар