„Който служи на двама господари, мами единият от тях.“

Първи стъпки към евроатлантическите ценности.

На 19 февруари 1999 г. се прие декларация с република Македония двустранните документи да се подписват на „официалния за двете страни езици“. Даде се възможност да бъдат подписани цял пакет натрупали се поради „езиковия спор“ двустранни споразумения. С това разбира се „езиковия спор“ съвсем не бе решен, а бе използван само „практически подход“ за осъществяване на нормална дипломатическа дейност между двете страни.
В общи черти с Македония бе водена интензивна политика засягаща общите интереси на двете държави. България първа осъществи като дар снабдяването с оръжие и муниции на младата македонска армия. Югославската армия при обявяването на независимост на Македония беше прибрала цялото въоръжение от гарнизоните по Вардара. В периода на пълно ембарго по инициатива на Гърция (не приемаща названието Македония за скопската република) България остана единствена снабдителна артерия на младата държава. България беше активен партньор при сключване на споразумение за ж.п. връзка между Кюстендил и Скопие в рамките на коридор – 8. За да въведе Македония в международната търговия, България сключи със Скопие споразумение за зона на свободна търговия. Нищо от това обаче не доведе до промяна на поведението на Скопие към България – продължи наложената от сърбоманската власт фалшификация върху цялата история на Македония, запази се негативното отношение към българската народност. Дори в новата конституция на държавата е регламентирано присъствието в републиката на сърби, власи, албанци, гърци, но не и на българи. Яростно бе отхвърлено чрез съдебна процедура създаването в Охрид на българско сдружение „Радко“. С една дума, въпреки многото усилия и инициативи – салдото остана отрицателно за българската позиция.
Основният фактор, който определяше евроатлантическата интеграция на България обаче си оставаха страните членки на НАТО в Европейския съюз и преди всичко САЩ. Това накара правителството на Костов да постави на първо място международните отношения именно с тези държави. Никога след 1989 г. България не е имала толкова интензивни отношения със западноевропейските държави и САЩ. Тъкмо това обаче постави на втори план насъщните за народа социални и икономически проблеми породени от структурната реформа.
Правителството се надяваше, че те ще бъдат решени от реализиране на евроатлантическата интеграция, което в края на краищата се оказа политическо късогледство. Споменатият категоричен приоритет на правителството на ОДС изтика на заден план и отношенията ни с държавите от бившия Съветския съюз и Близкия изток, които са били винаги потенциален пазар на българското производство.
Безспорен успех за правителството Костов и за България бе реализиран при подготовката и провеждането на военната операция на НАТО в Югославия. Всъщност военните действия в западната ни съседка се оказаха най-голямото изпитание за българската вътрешна и външна политика след демократичните промени от 1989 г. Още през февруари 1999 г. България сключи с НАТО рамково споразумение за транзитно преминаване на логистична подкрепа за операцията „Съвместен бранител“. В хода на военната акция през пролетта на 1999 г. България не допусна да бъде включена в картата на конфликта и неутрализира успешно всички източници на заплаха за своята национална сигурност. В най-решаващия момент от конфликта, в началото на юни 1999 г., държавното ни ръководство отказа да даде въздушен коридор на руските войски преди сключване на споразумение за общо командване на Косовските умиротворителни сили. Впоследствие страната ни сама стана член на КФОР. Така България бе възприета като страна с европейски и атлантически ценности и фактор на сигурността и мира в Югоизточна Европа.
На Вашингтонската среща на най-високо ниво на НАТО през април 1999 г. България бе обявена за реален кандидат за членство в НАТО.
Пристъпи се към основно преустройство и съкращаване числения състав на въоръжените сили на България по последователно подготвения „план 2001″ и „план 2004″. Целта бе да се модернизират и съгласуват с нормите на НАТО въоръжените ни сили.
Още през 1998 г. започна постъпателно хармонизиране структурите на съдебната ни система с тази на Европейския съюз. В началото на 1999 г. България постигна второ място по изпълнение по този показател след Унгария. Премахнато беше смъртното наказание. Създадоха се условия за изпълнение на Шенгенските споразумения от България. Започна въвеждането на нови, отговарящи на високите изисквания документи за самоличност. Широко обемна административна акция, която в общи линии приключи на 31 декември 2001 г. Това даде възможност още на 1 декември 2000 г. Съветът на министрите на външните работи и правосъдието на страните от ЕС да реши единодушно България да бъде извадена от негативния Шенгенски списък. Това бе осъществено на практика през април 2001 г. – непосредствено преди парламентарните избори.
Междувременно през юли 1998 г. България излезе на общ регионален пазар – сключи споразумение за присъединяване към Централноевропейската асоциация за свободна търговия (ЦЕФТА). Формираха се и други регионални търговски споразумения на Балканите и около Черноморския басейн.
Постепенно стартираха и редица предприсъединителни фондове – социално-инвестиционни програми „Красива България“, мащабният проект с Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) за изграждане на модерна инфраструктура в земеделието. Страната ни се асоциира към програмите „Сократ“ и „Леонардо да Винчи“, с които се подпомага подготовката ни за приемане в ЕС. Една от първите сред кандидатките за членки, България получи достъп до средствата от програмата САПАРД. През юни 2000 г. започна да се прилага програмата за европейска безвъзмездна помощ ИСПА. Успешно завършихме преговорите за присъединяване към Европейския съюз по образование и обучение. Чрез проекти по програма ФАР се разработиха национални стандарти за професионално образование и обучение съответстващи на стандартите на ЕС.
С други думи в продължение на дълги месеци правителството Костов положи усилия за постепенно синхронизиране на държавния, обществен и икономически живот с изискванията на ЕС в областта на законодателството, съдопроизводството, образованието, администрацията, данъчната политика, околната среда, пенсионното дело, здравеопазването, вътрешната сигурност, отбраната, земеделието.