// Вие четете...

Управлението

Противоречието на лихвата.

„Няма печалба без загуба.“

Държавната парично кредитна система и лихвения процент. В случай на преход на банковата система в собственост на държавата за банките е възможно запазване на правата за взимане на лихви при даване на заеми. Подсъдната и безразсъдната банкова лихва се появява само в тоя случай, когато тя попада в джобовете на частни лица — при лихварите. Но тя може да има право на съществуване в онзи случай, когато тя принадлежи на цялото общество. Тогава лихвата може да се насочва от държавата, действаща от името и по поръчение на обществото за инвестиции, социални програми, изплащане на допълнителни заплати на бюджетните служители, повишаване на пенсиите и т.н. При такава схема диспропорция в националното стопанство не възниква, понеже лихвените доходи отиват за повишаване на платежоспособното търсене и равновесието между такова търсене и предлагането на стоки и услуги се възстановява.

И така, въпроса за отмяна на лихвата може и е необходимо да се поставя в онзи случай, когато банковата (паричната) система остава в ръцете на частни структури (лихварите). При държавен статут на парично кредитните институти въпросът за отмяна на лихвата губи своята актуалност.

Резюмирайки, може да кажем, че най-ефективен способ за борба с „изкривяванията“ в националното стопанство, предизвикани от лихвата, по наше мнение, се явява преминаването на цялата банкова система в държавна собственост. В този случай лихвите по кредитите ще престанат да бъдат „вирус“, дестабилизиращ и убиващ стопанството. Тя ще бъде „обезвредена“ и ще може да бъде ползвана като ефективен инструмент за управление на националното стопанство.

Заедно с това, което е радващо, че все по често такива „метежни“ изводи идват в главите и на други хора, естествено не отнасящи се към гилдията на „професионалните икономисти“.

Ето какво, по конкретно, пише в статията „Нужна ли е лихвата?“ Андрей Максън: „… противоречието на лихвата… води до дефицит на парична маса у населението, към увеличаване на техните дългове към банките и, в крайна сметка, към преразпределение на собствеността в полза на финансовата олигархия. Този прост принцип на лихварството, известен още от древността се споменава още в библията. И, въпреки това, аз не се изказвам за отмяна на лихвата. Защо? Работата е там, че лихвеният процент се явява регулатор на инфлацията, регулатор на развитието на икономиката. Разбира се, той работи като спирачка, но и спирачката е необходима понякога. Понякога е нужно да се намали предлагането на пари в пазарната икономика и ставката на ЦБ може да преодолее това. Самото противоречие на лихвата, водещо до хроничен дефицит на пари у населението, може да бъде разрешено за сметка на държавните разходи — пари в икономиката може да вкарва държавата. За това е необходимо просто да се върне на държавата възможността за парични емисии, която днес е изключение поради «независимостта» на централните банки“.

Единствения коментар, който бихме искали да направим по повод на дадения цитат: под управлението на държавата трябва да се намира не само паричната емисия на централната банка (наличните пари), но така също и паричната емисия на безналичните пари, осъществявана от банките на второ ниво. Ние тях съзнателно не наричаме „търговски банки“, понеже получените печалби във вид на лихвени проценти не трябва да се разглеждат като цел и критерий за оценка на работата на такива банки. Лихвеният процент в тяхната работа — не е цел, а средство осигуряващо ефективно използуване на финансовите средства от получателите на кредити.

Изводът за допустимост на умерена лихва в условията на държавна парично кредитна система не се явява абстрактен. Ние имаме пред очите си живия опит на Съветския съюз, в който имаше държавна банкова система. Държавните банки давали на предприятията от народното стопанство кредити, взимайки при това макар и малка, но все пак, лихва. Взимането на такава лихва имало смисъл. По конкретно, тя била някаква „ваксина“ за кредитополучателите, която предотвратявала развиването на тунеядски настроения у предприятията и стимулирала най-ефективното използуване на средствата.

Ето какво по повод заплащането на кредита в условията на социалистическата икономика е казано в Болшая Советская Енциклопедия (статията „същност и функции на кредита“): „За ползуването на заемни средства държавата определя в планов ред заплащане под формата на лихва. Размерите на лихвените процентни ставки са диференцирани по отрасли на народното стопанство, по видове заеми и по срокове за използуването им. Средната процентна ставка по всички заеми на Госбанк на СССР през 1975 г. — е 2.2%“.

Днес авторите, които призовават за изучаване на съветския опит на организиране и управление в сферата на стопанството и паричното обръщение, рискуват да ги нарекат „ретроградни“, „изостанали хора“, „врагове на пазара“ и т.н. Така че изводът е за необходимостта на възстановяване на държавния статут на парично кредитната система на страната, а „професионалните икономисти“ може да оценят това като предизвикателство срещу идеологията mainsream.

Но за обосновка на това, че ефективна икономика е възможна при държавна парично кредитна система и използуване на умерена лихва в кредитните операции, може да минем без да се обръщаме към опита на СССР. Пред очите ни имаме опита на Китай. Няма да се задълбочаваме по повод на това, какъв строй изгражда Китай (социализъм или капитализъм). Главното е, че Китай има банкова система, намираща се предимно в ръцете на държавата.

Банковата система на Китай. Там има три много големи държавни банки, които имат неофициалното име „политически“. Това са Държавната банка за развитие, Експортно импортната банка на Китай и Селскостопанската банка на Китай. Те осъществяват кредитирането на проектите, включени в държавните програми. Има още няколко големи специализирани държавни банки, а също и много „обикновени“ търговски банки, в които държавата има различни дялове (части, акции). От специализираните банки най-голяма се явява Търговско промишлената банка на Китай. По показател активи, депозити, чиста печалба през 2008 г. тя станала най-голямата банка в света (макар в много западни рейтинги да не е включена). Други големи специализирани банки са: Строителна банка на Китай, Банка на Китай, „Цзяотун“, „Чжаошан“. Като цяло, по оценки, 90 — 95% от целия банков сектор на китайската икономика се намира в ръцете на държавата. В днешно време се провежда акциониране на китайските банки, също така са отслабени ограниченията за присъствие на чужди банки на китайския пазар. Обаче, по оценки, в скоро време дялът на държавата в капитала на банковия сектор съществено не е намалял.

Ежегодно банките от всички нива в Китай предоставят кредити за стотици милиони долари с много ниска лихва или дори с отрицателна лихва (ако вземем реалната ставка, отчитайки инфлационния ръст на цените). Очаква се, че банките ще предоставят кредити на реалния сектор за сума над един трилион долара.

В периода 1993 1996 г. страната преживяла висока инфлация, която на годишна база се изчислявала на 15 — 20%. Въпреки това, банките давали кредити на предприятията от реалния сектор с лихва 10 — 11% на година, тоест реалната процентна ставка имала отрицателни стойности. По депозити през тези години банките плащали 8 — 20%. Защо китайската икономика претърпяла този експеримент („меко кацане“)? Защото, за сметка на кредитите, които донесли загуби на редица китайски банки, успели рязко да повишат производството на стоки и увеличат постъпленията от данъци в държавната бюджетна система. Увеличаването на предлагането на стоки намалило инфлацията, а допълнителните бюджетни доходи позволили да се компенсират загубите на редица китайски банки, които по това време били на 100% държавни.

Паричната емисия не се обвързва със златно валутните резерви, а се привързва към потребностите на реалния сектор в икономиката. Тоест кредитирането се осъществява за финансирането на проекти, осигуряващи увеличаване на предлагането на стоки и услуги. Това означава, че Китай има действително суверенна парично кредитна система. Показателят за монетизация на китайската икономика (отношението на паричния агрегат М2 към БВП) е един от най-високите в света — 150% (срещу 40% за Русия).

При това никаква особено забележима инфлация в Китай няма, а темповете на нарастване на БВП в продължение на много години подред са най-високите в света. Именно наличието на суверенна парично кредитна система в Китай е позволило на тази страна даже в условията на днешната криза да демонстрира добра икономическа динамика.

Разбира се, силната зависимост на Китай от експорта (особено отчитайки, че по-голямата част от експорта отива за пазарите в САЩ) създава рискове за дестабилизация на китайската икономика. Ясно е, че ръководството на страната прекрасно осъзнава това. В условията на започналата криза в икономическата политика на страната се извършиха значителни промени: взеха курс към развиване на вътрешния пазар. А той, както е известно, има грамаден потенциал, все пак страната има 1,5 милиарда жители!

През март 2009 г. в Китай се състоя поредната 2-ра сесия на Всекитайското събрание на народните представители (ВСНП), на която е била огласена програма за борба с кризата и преориентация на икономиката към вътрешния пазар. Изключителен акцент се поставя на разширяването на съвкупното вътрешно търсене за сметка на: увеличаване на частта на държавата в общонационалните разходи; общото повишаване на жизненото равнище на населението; увеличаване на дотациите за селяните и градското население с ниски доходи; осигуряване на увеличаване на търсенето в сферата на услугите за сметка на развиване на търговска мрежа и мрежи за комунално битово обслужване на населението в градските микрорайони и на село; продължаване на политиката на автомобилизация и т.н. като цяло за борба с кризата и разширяване на вътрешното потребление правителството на Китай е планирало да отдели за периода 2008 — 2010 г. около 4 трилиона юана. Пресметнато в долари това е примерно толкова, колкото американските власти през 2008 г. са заделили по „плана Полсън“ (700 млрд. дол.). първоначалните планове на китайското правителство по даване на кредити вече е значително преизпълнен. През 2009 г. обемат на дадените кредити е бил 9.59 трлн. юана (1,45 трлн. дол.), което два пъти превишава нивото от предната година. През 2010 г. обемът на кредитите малко намалял (7,95 трлн. юана или 1 трлн. дол.), но все пак това е много внушителен показател на фона на стагниращия Запад. Ние отбелязахме, че, например, ЕЦБ в края на 2011 — началото на 2012 г. в условията на дългова криза в ЕС е дала на банките чрез търгове кредити на сума около 1 трлн. евро.

Трябва да обърнем внимание, че американските парични власти през 2008 г. и европейските парични власти през 2011 — 1012 г. налели пари в банковия сектор, където те заседнали и до реалния сектор на икономиката почти не са достигнали. В случая с Китай кредитните ресурси на държавните банки били използвани за строителство на железни и автомобилни пътища, други обекти от инфраструктурата, за стимулиране на реалната икономика чрез увеличаване на потребителското търсене.

Безусловно, за това ще е нужно определени изменения в парично кредитната политика на Народната банка на Китай и банковата система на Китай. Но тези изменения, по наше мнение, още повече ще засилят суверенния характер на банковата система, ще позволят да се отдалечи от политиката на натрупване от Народната банка на Китай на ненадеждната „зелена“ валута.

При желание, интересен опит в организирането на парично кредитно стопанство може да се открие даже в онези страни, които се намират в сферата на влияние на световните лихвари. Там има отделни „островчета“, над които това влияние не се разпространява, или, най-малкото, то е отслабено. Първо, може да е доста полезен опитът за използването на така наречените „местни“ пари, емитирани от муниципалитетите и общините (ние вече говорихме за тях) — особено в условията на криза, когато възниква дефицит на законни платежни средства. Второ, в някои страни от „златния милиард“ и периферията на световния капитализъм има „държавни банки“, които позволяват достатъчно ефективно да се решават отделни локални социално икономически проблеми.

Банка на Северна. Дакота Даже в САЩ — цитаделата на световния капитализъм, намираща се под контрола на ФРС, има банка, която принадлежи на държавата и се отличава доста на фона на хилядите частни търговски банки. Тя се нарича Банка на Северна Дакота (Banc of Northern Dacota — BND). Банка на Северна Дакота (БСД) е била учредена през 1919 г. от законодателното събрание на щата с цел да освободи фермерите и бизнесмените от щата от кредитното менгеме на частните банки. По закона на щата съкровищницата на Северна Дакота разполага с финансовите средства от бюджета на щата на сметки в БСД, при това банката изплаща определени депозитни проценти на съкровищницата. БСД дава с ниска лихва кредити на бизнеса, на фермерите, на правителството на щата. Важно е да подчертаем, че БСД не просто преразпределя бюджетните средства на щата, а създава нови пари (тоест действа депозитно кредитен мултипликатор), което позволява на правителството на щата да има достатъчно количество пари за финансиране на различни проекти и програми. По такъв начин, икономиката на Северна Дакота има определен имунитет против парично кредитните манипулации на Федералния резерв. Само три щата през 2008 г. не са имали дефицит в своите бюджети и Северна Дакота е единия от тях. Излишъкът в бюджета възлязъл на 1,2 млрд. дол. И още нещо: част от печалбите на БСД се зачисляват в хазната под формата на данъци и дивиденти.

Днес болшинството щати намаляват своите бюджети с големи дефицити. Някои се намират на границата на банкрута. Ето, например, властите на Калифорния в условията на днешната криза обявиха за фактически дефолт и бяха принудени да отидат към решителни съкращения на бюджетните разходи, което удари по гражданите на най-населения щат на Америка. Щатът преди кризата живеел основно за сметка на ипотечния бум — данъци, които се взимали при извършване на операции с недвижими имоти. На границата на банкрута се оказали също и щатите Невада, Ню Мексико и Масачусетс, които също живеели за сметка на ипотечната пирамида. В тежко положение се оказали щатите, които живеели за сметка на данъци от банките и финансовите корпорации. Например, рязко нарастнал дефицита на бюджета на щата Ню Йорк, на чиято територия са регистрирани всички основни играчи на Уолстриит. Арнолд Шварценегер, губернатор на Калифорния реагирал на финансовата криза в своя щат по такъв начин: „… ние не можем да напечатаме свои собствени пари. Ние можем да похарчим толкова, колкото имаме“. Примерът на щата Северна Дакота показва, че властите на щата могат при необходимост „да напечатат свои собствени пари“. Предполагаме, че опитът на Северна Дакота ще се окаже доста подходящ за много субекти в Руската Федерация, които днес се намират в също такова тежко финансово положение, както Калифорния или щата Ню Йорк.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар