// Вие четете...

Чувства и власт

Причини за появата на инфлационна спирала.

„С думи се не плаща дълг.“

Макар периоди на инфлация да са наблюдавани и преди в историята, например в течение на един цял век след откриването от конкистадорите на златните и сребърните залежи в Централна и Южна Америка, явлението хипер инфлация се заражда и достига своя зенит през двайсти век. Дотогава, докато парите запазват златното си покритие или някаква, макар и частична, връзка със златния или сребърния стандарт, хипер инфлация не възниква, понеже паричната маса в обръщение зависи от броя на монетите, които могат да се отсекат, или от запасите на благородни метали в хазната. Инфлация се появява за пръв път, когато засиленият приток на злато и сребро довежда до рязко увеличение на броя на монетите в обръщение; дори и тогава обаче крайният брой на тези монети не може да превишава количеството наличен метал, който би могъл да се използва за тяхната направа.

За разлика от една банкнота, която има само номинална, но не и абсолютна стойност, дори в най-дребната медна монета се съдържа известно количество метал, който сам по себе си струва нещо. Ако не става повече за размяна, монетата винаги може да се претопи и металът да се използва за някаква друга цел. С настъпването на ерата на книжните пари правителствата изведнъж се озовават в един свят на непознати преди икономически възможности. Докато изобщо разполагат с нужната хартия, мастила и печатарски машини, те могат да печатат колкото си поискат банкноти. Както всъщност и правят.

Всяко правителство разполага по принцип с три източника на пари за покриване на държавните разходи: от данъци, от заеми и от печатане на банкноти. Ако правителството няма кого или какво да облага с данъци, а и не се ползва с особено доверие сред потенциалните кредитори, остава третият начин — чрез печатане на все повече пари. Увеличаването на паричната маса води до обезценяване на парите в обръщение; това обезценяване на свой ред подтиква правителството да печата още повече пари, за да посрещне нарастващите си разходи. При изключителни обстоятелства — във време на война или в периоди на сериозен упадък, както в Боливия по време на кокаиновата икономика — това на пръв поглед невинно увлечение на правителството може лесно да прерасне в паричен потоп, който да хвърли страната в неконтролируема инфлационна спирала.

Първата страна през двайсти век, видяла как националната икономика се срива пред очите й, е Русия; това се случва непосредствено след революцията, довела комунистите на власт. Тогава комунистическият режим съзнателно довежда собствената си валута до пълен крах, като отпечатва и пуска в обръщение огромни количества банкноти; за кратко време всеки получава толкова, от колкото му се струва, че има нужда. Твърде скоро обаче 10 000 нови рубли имат покупателната сила на една царска рубла. Опиянени от властта, някои комунистически функционери сякаш са решили, че като предизвикат пълния срив на финансовата система, те само ще ускорят възцаряването на новото общество без пари и пазари. Идеята е, след като гражданите окончателно откажат да приемат напълно обезценените рубли, да се въведе система от купони, с които всеки индивид да получава полагащите му се храна, дрехи, дом и така нататък. Само след няколко години обаче на съветското ръководство става болезнено ясно, че новата държава се нуждае от пари, за да функционира; така през 1921 г. правителството предприема серия мерки за създаване на една нова финансова система.

След поражението си в Първата световна война Германия и разчленената на части Австро-унгарска империя са следващите две държави, чиято валута бива погълната от вихъра на хипер инфлацията. Отслабената австрийска крона първа започва да губи рязко стойността си. От довоенното си ниво от 4,9 за долар кроната се срива на 70 000 за долар до 1922 г., когато австрийското правителство най-после успява да я овладее. Инфлацията в Австрия обаче се оказва само прелюдия към сгромолясването на германската и унгарската валута.

След края на войната правителствата на държавите победителки Англия и Франция си поставят за цел да изстискат колкото е възможно повече пари във вид на репарации от Германия, която трябва да понесе цялата отговорност за разпалването на конфликта. По силата на Версайския договор, който Сенатът на САЩ отказва да ратифицира, но който е приет въодушевено от всички европейски държави, Германия се съгласява да заплати на практика всички разходи по водене на войната; сметката й е представена официално чак през април 1921 г. Въпреки възраженията на Съединените щати Съюзниците изискват от Германия репарации в размер на 132 милиарда златни марки — сума, равна на 33 милиарда тогавашни долара и два пъти по-голяма от годишния национален доход на Германия. За да събере толкова пари, германското правителство трябва, след като покрие основните нужди на своя народ, да събере излишък в размер на 33 милиарда долара. По силата на допълнителни рестриктивни клаузи в договора германската държава не може да продава продукцията си на справедливи пазарни цени, за да генерира нужните средства за репарациите. Правителството се вижда принудено да печата банкноти без златно покритие, за да посрещне вътрешните си нужди, в резултат на което през 1922 г. книжните пари започват стремително да се обезценяват. Когато се оказва, че Германия не е в състояние да изплаща задълженията си по мирния договор, френските войски окупират индустриалната област Рур, в която се намират основните мини и главните железопътни линии на страната.

Още през първите три месеца, след като Германия получава сметката за дължимите суми, цените в страната започват стремително да нарастват, като до края на 1921 г. са вече тридесет и пет пъти по-високи от довоенните. До края на следващата година някогашните цени са надхвърлени 1475-кратно, а много скоро обезценяването на националната валута започва да се изчислява в милиони, милиарди и трилиони пъти. Лихварите вече искат лихва от 35% на ден. В самия край на войната един долар се разменя приблизително за четири марки; през юни 1922 г. обменният курс достига 393 марки за долар; на 1 януари 1923 г. марката върви по 17 892 за долар, а към 15 ноември същата година, когато инфлацията достига своя връх, вече са необходими 4,2 трилиона (4 200 000 000 000) марки, за да се купи един долар. Един цент се равнява на 42 милиарда марки! Стока, която в края на войната е струвала една марка, през 1923 г. има цена 726 милиарда. Правителството на Ваймарската република издава книжни пари с такава скорост, че не остава време да се отпечатат купюрите и от двете страни. Понякога забавяния по пътя от печатницата до банката водят до пълното обезценяване на банкнотите още преди да са влезли в обръщение; в такива случаи от Министерството на финансите просто им допечатват още нули и ги пускат като банкноти с по-висока номинална стойност. Работниците получават заплати всеки ден, но ако поради закъснение не успеят да си напазаруват вечерта преди затваряне на магазините, на следващия ден с банкнотите могат само да си запалят печката. Инфлацията напълно се е изплъзнала от контрола на правителството, банките и индустрията, а що се отнася до обикновените хора — нейните основни жертви, те са напълно безпомощни и изобщо не разбират какво става. В опит да спаси икономиката от банкрут германското правителство раздава кредити на предприятията в размер на 497 милиарда марки. Медицинските списания съобщават за появата на нов вид болест, наречена „нулев удар“ — резултат от шока и напрежението при разчитане на нулите върху банкнотите и пресмятане на сумите при пазаруване с тях. Тези нули се превръщат в символ на финансовия колапс на Германия, на срутването на капиталовите пазари и всичките останали опустошителни последици от инфлацията. Със своята чудовищно отслабена валута Германия се превръща в рай за търсачите на изгодни сделки, за всеки с долари, лири или някаква друга твърда валута в джоба. Германското правителство се вижда принудено да приеме закон, забраняващ на чужденците да купуват и изнасят от страната съкровищата на националните музеи и колекции от картини.

Инфлацията причинява неописуеми жертви сред населението на страната. Раждаемостта спада, докато смъртността нараства тревожно — особено детската смъртност, която се покачва с 21%; нараства също така и относителният брой на самоубийствата сред пълнолетното население. Хърбърт Уелс определя инфлацията в Германия като „икономически погром“, особено над средните класи, хората с професии и всички, издържащи се от фиксирани доходи. Някои по-цинично настроени наблюдатели отбелязват, че не е изключено хипер инфлацията да е била предизвикана от германските власти в желанието им да провокират обществено недоволство и да предизвикат намаляване на репарациите, наложени на страната.

Инфлацията продължава до 20 ноември 1923 г., когато марката достига курс 4,2 трилиона за долар; тогава правителството премахва всички нули и създава така наречената „рентна марка“, равняваща се на един трилион стари марки. Новата валутна единица е обезпечена със стойността на земята и се разменя спрямо долара по курс 4,2:1 — приблизително същия, както в началото на войната. Министърът на финансите Рудолф Хавенщайн умира още същия ден, изтощен от напрежение; неговият приемник поема новата национална валута заедно с длъжността. През 1924 г. по предложение на международна комисия за преоценка на наложените на Германия репарации Съединените щати отпускат на страната заем от 200 милиона долара, за да се върне към златния стандарт.

Икономическият срив на Германия представлява огромно финансово и психическо бреме за работническата класа и средните класи в страната; тъкмо това бреме повече от всеки друг фактор проправя пътя към политическия екстремизъм, който в крайна сметка довежда Адолф Хитлер на власт след още едно десетилетие.

С разпадането на Австро-унгарската империя в резултат от Първата световна война всяка от съществуващите или новопоявили се държави в нейната област на влияние създава своя собствена валута; във всяка от тези държави обаче се появяват проблеми, сходни с тези на Германия. Всички победени държави — Австрия, Унгария, Чехословакия, Полша, България, и Гърция — са засегнати от хипер инфлация и националните им валути рухват една след друга. Този всеобщ финансов колапс, последван от световната криза през 30-те години, на свой ред също предизвиква възникване на екстремистки движения вляво или вдясно, в резултат от които в засегнатите страни се установяват различни форми на диктаторски режими.

При наличие на регионални икономически проблеми и обстоятелства се появява хипер инфлация, която като чума опустошава засегнатата страна, преди да се прехвърли на съседните. Националните валути на Франция, Белгия, Италия и Испания губят около 80% от довоенната си покупателна сила. Инфлационният натиск върху британската лира стерлинга довежда до трикратно увеличение на цените, което Великобритания успява да овладее само чрез временно възстановяване на златния стандарт през 1919—1925 г. Това довежда до икономическа депресия, в резултат на което златният стандарт за британската валута е отменен отново, този път завинаги.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар