// Вие четете...

Човешката душа

Природа на съзнанието.

„Една добра дума е по-добра от голям подарък.“

Осъзнаването на болката. Новият тип съзнание и подсъзнание са подплатени и оцветени от настроенията и чувствата на „стария мозък/съзнание“. Знаем, че животните са способни да изпитват тревожност, гняв и подтиснатост, но не го съзнават, не знаят, че живеят с такива настроения. Когато ние изпитваме болка остро съзнаваме състоянието си и това допълнително добавя страх и депресия. Едно от свойствата на морфина, които го правят толкова ефективен е, че променя начина по който преживяваме болката и съпровождащите я чувства.

Да вземем депресията. Тя е състояние на съзнанието при което системите в мозъка ни, които регулират положителните емоции, отслабват, а тези, които регулират отрицателните, се усилват. Възможно е този мозъчен модел да е еволюирал, за да помогне на животните да се справят с обкръжаващите ги заплахи; той им казва: „Скрий се в дъното на пещерата и стой там, докато опасността не отмине“. Но да дадеш самосъзнание на мозък, който може да изпада в такова състояние, означава само да добавиш още едно измерение към страданието.

Разбира се еволюцията не го е направила нарочно, само и само да ни затрудни допълнително. Еволюиралите способности на „новия мозък/съзнание“ ни дават редица преимущества, за да можем да се справим със заплахите и взаимоотношенията си с другите хора, но еволюцията не може да контролира начина, по който се използват тези способности, нито недостатъците, които произтичат от тях.

Когато изпаднем в депресия, ние преживяваме света под угасналите светлини на положителните емоции и надигналите се вихри на отрицателни чувства като страх и ужас. Без да разбираме, че съзнанието ни е блокирано в една стара програма за самозащита, ние започваме да се тюхкаме, колко зле се чувстваме, да размишляваме над безсилието си и мрачното бъдеще, да се отдаваме на непоносими мисли и драматични образи за самите себе си. И така само отблъскваме положителните емоции още по-надалеч.

Понякога е полезно да осъзнаем, че вероятно в резултат на стреса, на липсата на социална подкрепа или по някаква друга причина „старият ни мозък/съзнание“ задейства механизмите, които според него са напълно разумни защитни модели. Той не знае нищо за новия ни самосъзнателен мозък и просто изпълнява собствените си програми, изключвайки системите за положителни емоции и задействайки тези за поведение при надвиснала заплаха. Както ще видим по нататък, да бъдем състрадателни да отстъпим от тези емоционални състояния на депресия, тревожност или желание за отмъщение, без нито да ги патологизираме, нито да им се поддаваме. Вместо това можем да помогнем на мислите си просто да регистрират тези често „нормални, макар не желани“ аспекти на съзнанието, като същевременно положим усилия да ги насочим към приемането на доволството и благополучието.

За някои хора това може да означава взимането на лекарства, които да променят химичните нива в мозъка им и да помогнат за създаването на ново „състояние на съзнанието“; за други може да означава психотерапия и промяна на начина на мислене; за трети – промяна в начина на живот или на социалното поведение. Въпросът е, че макар самосъзнанието да е неделимо от състоянието на мозъка това все пак са две различни неща.

Самотата. Еволюционните психолози изтъкват още един недостатък на самосъзнанието. В крайна сметка всеки човек живее в собствената си индивидуална, отделена от всичко останало глава. Ние не само съзнаваме себе си, но съзнаваме, че сме сами. Можем да се обръщаме към другите хора, да ги докосваме, да разговаряме с тях, да добием представа какво мислят те за света и за нас. Но в друг един смисъл ние сме абсолютно сами. Раждаме се и умираме сами. Същевременно копнеем за връзка с другите. Обичаме да градим екипи, да свирим в оркестри, да работим заедно по проекти; да бъдем „ние“, а не просто „аз“.

Много от духовните традиции говорят за това чувство за откъснатост и самота, за копнежа ни за свързаност с другите хора. Според някои от тях става дума за копнежа ни да възстановим отношенията си с Бога. В други – да надмогнем Аза, да преодолеем границите на егото и да изпитаме безмерно чувство на свързаност. Чувството за откъснатост и самота е цената, която плащаме за способността на мозъка да породи чувство за индивидуален Аз.

Някои вярват, че като обучаваме съзнанието си по специален начин можем да получим прозрения за „природата на Аза“. Възможно е да започнем да гледаме на съзнанието като на илюзия, която отделният ни Аз е развил, за да смогне за насочването и регулирането на системите на „стария мозък/съзнание“ гарантиращ оцеляването и възпроизвеждането на гените.

Когато отстъпите назад от чувството, че сте „отделен Аз“ и осъзнаете, че сте хранилище на страсти и чувства, обладаващи човешкия род от милиони години насам, и че в определен смисъл те живеят чрез вас, но вие и те не сте едно и също нещо, ще можете да прозрете по нов начин природата на съзнанието си.

Да се върнем на основния въпрос, проклятието на Аза. Ние хората можем да оформяме, изграждаме, смесваме, усилваме, потискаме и усложняваме чувствата си – щастие, тревожност, гняв, ревност, депресия и прочие по начин, по който животните никога не биха могли; и всичко това благодарение на способността на „новия ни мозък/съзнание“. Самосъзнанието ни може да бъде оцветено от емоции и настроения, породени от моделите на „стария мозък/съзнание“.

Можем да размишляваме и да съжаляваме за миналото, да изпитваме срам и вина, да се фокусираме върху своите негативни аспекти. Можем също така да ги „задържим“ в съзнанието си и по този начин да стимулираме негативните емоции. Но това изобщо не напомня на състрадание и грижа. Предизвикателството тук е да научим съзнанието ни и да разберем, че начинът, по който мислим за себе си, независимо дали сме строги или снизходителни, играе важна роля и ще се отрази и на нашето тяло и емоции. Можем да осъзнаем, че дълбоко в нас се таи чувство за самотност. Разбира се понякога копнеем за уединение и се възползваме от него, но друг е въпросът, когато сами сме го избрали. Копнежът за единение е един от основните мотиви хората да търсят основен смисъл: те искат да се свържат с нещо по-голямо и по-значимо от тях самите.

Започвайки да развиваме състрадание, ние правим основното допускане, че ако се научим да концентрираме вниманието, мислите и поведението си върху състраданието, ако си представим, че самите ние сме състрадателни същества и мислим състрадателно за другите ще стимулираме конкретни системи в мозъка си. В днешно време са налице редица доказателства, че това е именно така.

Оказва се, че ако накараме тези системи на състраданието в мозъка ни да заработят, те ще породят чувство на покой и единение, ще усилят прозренията ни за природата на Аза и за ролята ни в „потока на живота“. Нещо повече: физиологичните промени в организма ни ще повлияят на имунната ни система, а също и на другите ни системи, свързани със здравето. Това разбира се никак не е лесно. Ето го и истинското предизвикателство: да развием в себе си състрадателна, грижовна ориентация, която да стимулира съзнанието и тялото ни по определен начин; в противовес на гнева, фустрацията, разочарованието и критичността, която мнозина от нас в това вечно забързано, страдащо от липса на време, обсебено от конкуренцията общество, което постоянно ни кара да се фокусираме върху различни външни цели. Да, колкото повече мислим по въпроса, толкова повече ще се убеждаваме, че „ефективността“ на съвременното общество не ни се отразява добре.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар