„Дойдоха като ангели, отидоха си като дяволи.“

През царуването на Ирод Ерусалим не само бе много разхубавен, но към световното му укрепление бяха издигнати допълнително кули, стени и крепости и се смяташе за явно непревземаем. Онзи, който сега публично би предсказал разрушаването му, щеше да бъде сметнат за умопобъркан паникьор, както Ной в своето време, но Христос бе казал: “Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат”. Гневът се изля върху Ерусалим поради греховете му; упоритото му неверие го докара до неизбежната участ.

Чрез пророк Михей Господ бе обявил: “Слушайте, прочее, това, първенци на Якововия дом и началници на израилевия дом, които се гнусите от правосъдие и извръщате всяка правота, които градите Сион с кръв и Ерусалим с беззаконие, на които първенците съдят за подкупи, свещениците му учат за заплата и пророците му чародействат за пари и пак се облягат на Господа и казват: “Не е ли Господ всред нас? Никакво зло няма да ни сполети”.

Тези думи вярно описват покварените и фарисейски самодоволни жители на Ерусалим. Те претендираха, че строго спазват предписанията на Божия закон, а престъпваха всичките му принципи. Мразеха Христос, защото Неговата чистота и святост разкриваха тяхното нечестие; и Го обвиняваха, че е причина за всичките сполетели ги нещастия в резултат на греховете им. Макар да знаеха, че е безгрешен, те заявяваха, че смъртта Му е необходима за спасяването на нацията. “Ако Го оставим така – казваха еврейските водачи, – всички ще повярват в Него; и римляните като дойдат, ще отнемат и страната ни, и народа ни”. Надяваха се, че ако Христос бъде пожертван, те отново ще станат силен и обединен народ. Ето как разсъждаваха и бяха единодушни за решението на първосвещеника, че е по-добре един човек да умре, отколкото цял народ да загине.

Така еврейските водачи изграждаха “Сион с кръв и Ерусалим с беззаконие”. Но макар и убийци на своя Спасител, защото укоряваше греховете им, те бяха уверени в собствената си правда, смятаха се за покровителстван от Бога народ и очакваха Господ да ги избави от неприятелите им. “Затова – продължава пророкът – поради вас Сион ще се изоре като нива, Ерусалим ще стане грамади развалини и хълмът на дома Господен – като високи места на лес”.

Почти четиридесет години, след като участта на Ерусалим бе обявена от самия Христос, Господ отлагаше Своите присъди над града и народа. Чудно бе Божието дълго търпение към тези, които отхвърлиха евангелието Му и убиха Неговия Син. Притчата за не плодното дърво представяше Божието отношение към еврейската нация. Заповедта бе издадена: “Отсечи я, защо да запразня земята”, но Божественото състрадание я беше пощадило още известно време. Сред евреите все още имаше твърде много хора, не познаващи характера и делото на Христос. А децата нямаха същите благоприятни случаи да приемат светлината, която родителите им бяха отхвърлили. Чрез проповядването на апостолите и на техните последователи Бог щеше да направи тя да огрее и тях и да им даде да видят как пророчеството е било изпълнено не само с раждането и живота на Христос, но и с Неговата смърт и възкресение. Децата не трябва да бъдат осъждани заради греховете на родителите си. Но ако, познавайки цялата светлина, дадена на родителите им, те отхвърлеха допълнителната, подарена им специално, ставаха съучастници в родителския грях и превишаваха мярката на своето нечестие.

Дългото търпение на Бога към Ерусалим само затвърди евреите в упорито не покаяние. В омразата и жестокостта си към учениците на Исус те отхвърлиха и последното предложение на милост. Ето защо Бог оттегли от тях закрилата Си и престана да ограничава мощта на Сатана и неговите ангели. Нацията бе оставена под контрола на избрания от тях водач. Нейните чада бяха отблъснали Христовата благодат, която би им осигурила възможност, би им дала сила да победят злите си наклонности, а сега те бяха победени от тях. Сатана бе възбудил най-свирепите и най-долните страсти на душата. Хората престанаха да разсъждават; бяха обезумели, управлявани от собствените си прищевки и сляпа страст. Проявяваха сатанинска жестокост. В семейството и сред народа, в средите на най-висшите, както и сред най-низшите класи владееше подозрение, завист, омраза, борба, бунт, несъгласие, убийства. Никъде нямаше сигурност. Приятели и роднини се предаваха един друг. Родители убиваха децата си и деца убиваха родителите си. Не обуздаваните им страсти ги правеха тирани. Евреите бяха послушали фалшиви свидетели, за да осъдят невинния Божи Син. Сега фалшиви обвинения правеха несигурен собствения им живот. Чрез делата си те отдавна казваха: “Махнете отпред нас Светия Израилев”. Желанието им бе изпълнено. Страхът от Бога не ги безпокоеше повече. Сатаната бе застанал начело на нацията и най-висшите граждански и религиозни власти му се подчиняваха.

Водачите на опозиционните фракции се обединяваха понякога, за да ограбват и измъчват своите нещастни жертви, а после отново се нахвърляха един срещу друг и се избиваха безмилостно. Даже светостта на храма не можеше да задържи ужасната им ярост и жестокост. Богомолците биваха убивани пред олтара и светилището се оскверняваше от телата им. И въпреки това в своята слепота и богохулна надменност подстрекателите на това пъклено дело заявяваха публично, че не се страхуват от унищожаването на Ерусалим, защото той бил собственост на Бога. За да утвърдят още повече мощта си, те подкупваха лъжливи пророци да обявяват, даже по времето, когато римските легиони обсаждаха храма, че народът трябва да чака избавление от Бога. До последния момент множествата твърдо вярваха, че Всевишният ще се намеси, за да осъди техните противници. Но Израил беше отхвърлил Божествената закрила и сега бе без нея. Нещастен Ерусалим! Разкъсван от вътрешни раздори, улиците му обагрени от кръвта на чадата му, избиващи се едни други, докато чужди войски събаряха укрепленията и избиваха войниците му!

Всички предсказания на Христос за разрушаването на Ерусалим се изпълниха до последната буква. Евреите преживяха истинността на предупредителните Му думи: “…с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери”.

Появяваха се знамения и чудеса, предричащи бедствия и гибел. Посред нощ над храма и олтара изгря неестествена светлина. При залез върху облаците се изобразяваха военни колесници и войници, приготовляващи се за бой. Свещениците, служещи нощем в светилището, се ужасяваха от тайнствени звуци; земята трепереше и множество гласове се чуваше да казват: “Да се махнем оттук.” Голямата източна порта, която бе толкова тежка, че двадесет мъже едва можеха да я затворят, и която бе осигурена с огромни железни прътове, закрепени дълбоко в солидния каменен праг, в полунощ се отвори сама.

В продължение на седем години един човек вървеше нагоре-надолу по улиците на Ерусалим, известявайки събитията, които щяха да се стоварят над града. Ден и нощ пееше той неспокойната погребална песен: “Глас от изток! Глас от запад! Глас от четирите ветрища! Глас срещу Ерусалим и глас срещу храма! Глас срещу младоженци и невести! Глас против целия народ!”. Това странно същество бе хвърлено в затвор и бичувано, но стон не излезе от устата му. На оскърбленията и мъченията той отговаряше само: “Горко, горко на Ерусалим!” “Горко, горко на неговите жители!” Предупредителният му вик не престана, докато не бе убит при обсадата, която бе предрекъл.

Нито един християнин не загина при разрушаването на Ерусалим. Христос бе предупредил учениците Си и всички, които вярваха на Неговите думи, бдяха за обещания знак: “А когато видите Ерусалим, че е заобиколен от войски – бе казал Исус, – това да знаете, че е наближило запустяването му. Тогава ония, които са в Юдея, нека бягат в планините, и които са сред града, да излязат вън…”. Римляните под водителството на Цестий бяха обсадили града, но когато всичко изглеждаше готово за бърза атака, те неочаквано вдигнаха обсадата. Обградените, изгубили надежда за успешна отбрана, бяха вече готови да се предадат, когато римският генерал оттегли войските си, без да има ни най-малка видима причина. Но милостивото провидение на Бога ръководеше събитията за доброто на Неговия собствен народ. Обещаният знак бе даден на очакващите християни и сега всички, пожелали да послушат предупреждението на Спасителя, имаха благоприятен случай да се спасят. Събитията бяха ръководени така, че нито евреи, нито римляни можеха да попречат на бягството на християните. При отстъплението на Цестий евреите, излизайки от Ерусалим, се втурнаха да преследват армията му. И докато двете армии бяха заети с това, християните имаха възможността да напуснат града. В същото време стената също бе очистена от врагове, които биха могли да се опитат да ги спрат. По време на обсадата евреите се бяха събрали в Ерусалим, за да отпразнуват празника Шатро разпъване и така християните по цялата страна имаха възможност да избягат необезпокоявани, без бавене, на сигурно място – градът Пела в страната Пирея отвъд Йордан.

Еврейските сили, преследващи Цестий и армията му, нападнаха в тил с настървение, застрашаващо римската войска с пълно унищожение. С големи усилия римляните успяха да се оттеглят. Евреите почти нямаха загуби и се завърнаха триумфално в Ерусалим с богата плячка. Но този явен успех им донесе само зло. Обхвана ги дух на упорита съпротива срещу римляните, което скоро докара неизразими нещастия над обречения град.

Ужасни бяха бедствията, връхлетели Ерусалим при възобновяването на обсадата. Градът бе обкръжен от Тит по време на Пасхата, когато вътре се бяха събрали милиони евреи. Запасите им от храна, ако бяха съхранявани грижливо, биха стигнали за години, но те бяха унищожени предварително от ревността и отмъстителността на враждуващите групи. И сега пред всички се изправи призракът на ужасен глад. Една мяра жито се продаваше за един талант. Болките от глада бяха толкова свирепи, че хората гризяха кожата на коланите и сандалите си, както и покритията на щитовете си. Мнозина се промъкваха нощем вън от градските стени, за да събират диви растения, макар повечето от тях да биваха залавяни и убивани при жестоки мъчения. А на благополучно завърналите се често пъти им ограбваха събраното с такъв голям риск. Властващите налагаха над изнемогващите от глад хора най-безчовечни изтезания, за да им отнемат и последните оскъдни, скътани някак запаси. И тези жестокости се вършеха обикновено от добре нахранени хора, които просто искаха да се осигурят с храна за в бъдеще.

Хиляди загиваха от глад и епидемии. Естествените човешки чувства сякаш бяха изчезнали. Съпрузи ограбваха съпругите си и жени – мъжете си. Виждаха се деца да измъкват храната от устата на родителите си. Въпросът на пророка: “Може ли жена да забрави сучещото си дете…?”, получи отговор отвътре стените на този осъден град: “Ръцете на милозливите жени свариха чадата им; те им станаха храна при разорението на дъщерята на людете Ми”. Отново се изпълни предупредителното пророчество, дадено преди четиринадесет столетия: “Жената между вас, която е изтънчена и изнежена, която не би дръзнала да тури на земята стъпалото на ногата си по причина на изтънченост и изнеженост, ще гледа с немилостиво око на мъжа, който почива на пазухата й, на сина си, на дъщеря си и… на чадата, които е родила; защото ще ги яде тайно поради лишението от всичко при обсадата и притеснението, с което неприятелят ти ще те притесни в градовете ти”.