„Няма по-високомерен от богаташа, който е бил голтак.“

Банка за уреждане на международни плащания (клиринг). Банката за уреждане на международни плащания (BIZ) се определя също и като Централна банка на Централните банки. Тя е един от най-малко привличащите вниманието, но свръх ефективен властови инструмент на международните висши финансови кръгове.

Задача на BIZ (второто общоприето съкращение е BIS – англ.) според собствения ѝ статут е: „Оказване подкрепа на Централните банки и на финансовите институции в техния стремеж към валутна и финансова стабилност, благоприятстване на международното сътрудничество в тази сфера и изпълняване функциите на банка по отношение на Централните банки.“

Иначе казано, BIZ е допълваща институция, от която по същество не се нуждае никой, с изключение на нейните акционери, включващи в състава си Централни банки, банки и частни банкери. Това означава, че тя направлява дейността на националните банки, които от своя страна са длъжни да бъдат регулатори на частните банки. Независимо от огромния административен апарат, чиято издръжка струва много скъпо, с помощта на „институционалното разширение“ BIZи нейните собственици упражняват чудовищна по мащабите си власт върху икономическата политика на отделните страни-членки. За това, разбира се, отново са принудени да плащат техните граждани. Тя има възможност за енергична намеса по отношение на златните и валутни резерви на своите членове. Впрочем в BIZ членува всяка страна, която държи на участието си в международната търговия, независимо дали желае такъв статут или не.

Банката, чието седалище е в Базел, е създадена през 1930 г. от Централните банки на Белгия, Германия, Франция, Великобритания и Италия, съвместно с две групировки частни банки от Япония и Съединените Щати. Първоначално задачата ѝ е да следи Германия своевременно да извършва плащания по своите репарационни задължения. Но тъй като Германия прекратява плащанията още през 1931 г. заради световната икономическа криза, би трябвало BIZ на свой ред също да бъде закрита. Само че веднъж превърнали я вече в официално учреждение, основателите ѝ нямали никакво желание да се откажат от нея като от легална възможност за контрол и управление.

В банката са представени преди всичко водещи американски финансови институти, които са силно заинтересовани от сключването на сделки с Германия като банките „Морган“ („Джей Пи Морган Чейз & Ко“, „Морган Стаили“), „Чейз Нешънал банк“ на Рокфелер, групировката „Дилън-Рийд“ и банковата къща „Дж. Хенри Шродер“ от Ню Йорк. От немска страна в управителното тяло на BIZвлизали Курт фон Шрьодер, един от най-важните финансови благодетели на Хитлер, Ялмар Шахт (представител на Руския промишлен район и на Райхсбанката) и Херман Шмитц от името на „И Ге фарбен“.

BIZ имала репутацията на силно симпатизираща на нацизма и през 1938 г. след „присъединяването“ на Австрия към Германския райх приела на отговорно пазене австрийския златен резерв, а през 1939 г. след нацистката окупация на тъй наречената Остатъчна Чехия помогнала за „безкасовия превод“ на част от чешкото златно съкровище в полза на националсоциалистите. Лорд Монтагю Норман, един от нейните президенти и същевременно директор на „Банк ъв Ингланд“, не попречил на превода. През април 1939 г. американският адвокат Томас Мак’Китрик, който защищавал интересите на Рокфелер, бил удостоен с покана да стане президент в BIZ. По време на войната от 1939 до 1945 г. Банката за уреждане на международни плащания движела всички валутни сделки, необходими на Германския райх.

Усилията на министъра на финансите на САЩ Моргентау и на норвежкото правителство в емиграция да ликвидират BIZ през 1943 г. заради нейната приятелска благосклонност към националсоциализма останали безрезултатни. В аргументите си против Моргентау британският финансов експерт Кейнс изтъкнал между другото, че клиринговата банка щяла да бъде необходима за следвоенното „възстановяване“! (довеждането на света до пълна финансова зависимост остава актуална цел).

След Втората световна война тя продължила дейността си като правилникът й бил променен така, че всички европейски Централни банки, включително тези на социалистическите страни (без Съветския съюз и ГДР), станали нейни членове. Между 1962 г. и 1971 г. от първостепенна важност в работата на банката е координацията на реакциите при валутни кризи в тясно сътрудничество с Групата на Десетте (Г10), където са представени емисионните банки на десетте най-важни страни-членки на Международния валутен фонд и Швейцария, която тогава все още не членувала в него. От 1971 г. с отмяната на системата на твърди обменни курсове в полезрението влезли нови приоритетни интереси като европейските валутни пазари, банковия и застрахователния надзор.

В този смисъл BIZ, преобладаващата част от която е собственост на частни банкери, носи отговорността за установяване на правилата за контрол на банките (споразуменията „Базел II“и „Базел III“). Това превръща тържествените уверения на политиците, че ще бъдат въведени по-строги норми за банките във виц, защото чрез управителното тяло на BIZ те си ги създават сами.

Тъй като ѝ е разрешено да извършва своите международни сделки само в долари, при изравняването на сметки тя не приема нищо друго. Затова и без прибягване до едромащабни конспиративни теории банката може да бъде окачествена като послушен лакей или инструмент на банкерите, притежаващи федералния резерв и американския долар. Понеже от нея се вземат окончателните решения за потоците на международните плащания, клиринговата институция косвено определя и ценността на отделните валути.

Така например Интернет изданието на п-tV пише на 13 септември 2010 г.:

„Облекчение на борсите! В деня след последната дума на базелската Комисия за банков надзор относно новите регулационни предписания, обединени под името „Базел III“, акциите на европейските банки бележат отчетлив ръст. Търговците се радват, че витаещата около темата несигурност била престанала да бъде пазарен фактор. С най-голямо одобрение на пазара са посрещнати уговорените срокове за трансфер. Банките явно щели да разполагат с повече време от очакваното, за да изпълнят новите изисквания към капитала им. „Това са го прокарали самите банки“.

Международен валутен фонд (МВФ). Международният валутен фонд (МВФ) (на англ. IWF) е известен също под названието „Световен валутен фонд“ и е част от Организацията на обединените нации. Седалището му е във Вашингтон, САЩ, и е тясно обвързан с групировката, стояща зад Световната банка, чийто постоянен адрес също е там, а задачите ѝ са не по-малко интересни. Например една от публично декларираните цели на МВФ е „да се спомогне за съкращаване наполовина на процентния дял на бедните от световното население до 2015 г“. При една по-свободна интерпретация това би могло да означава, че до 2015 г. половината от населението на Земята трябва да изчезне!

В задачите на МВФ, чието могъщество изключително много нарасна след световната икономическа криза от 2007 г., официално влизат: благоприятстване на международното сътрудничество в областта на валутната политика, разширяване на световната търговия, стабилизиране на обменните курсове, отпускане на кредити, стриктен контрол на паричната политика и техническа помощ.

МВФ е учреден на 22 юли 1944 г. по време на конференцията в Бретън Уудс. По-нататък за тази конференция ще стане дума още няколко пъти, защото е оказала тежки последици върху световното стопанство и представлява основа за практическия успех на Новия световен ред.

През 2010 г. МВФ, който по принцип е изграден като акционерно дружество, е имал точно 187 страни-членки, чието право на глас се определя от дяловото им участие, Федерална република Германия влиза във фонда през 1952 г. Дотогава държавите с най-голяма тежест при гласуване са САЩ с 15,85%, Япония с 6,84%, Германия с 5,88%, Франция с 4,86%, Великобритания с 4,86% и Китай с 4,42%. Тъй като решенията в МВФ трябва да се вземат задължително с мнозинство от 85%, както Съединените щати с техните почти 16%, чието фиксиране е било много ловко уредено през 1944 г., така и страните от Европейския съюз със своите 30% разполагат дефакто с блокиращ минимум (или статут на „възпиращо малцинство“). Това означава, че държавите, преживели икономически бум и развиващите се страни са принудени винаги да правят това, което поискат богатите страни. Връх на споменатото дотук е обстоятелството, че САЩ са единственият член с право на вето!

През 2010 г. държавите от Г-20 (20-те водещи индустриални и бързо развиващи се страни) решиха на своята среща в Южна Корея да увеличат тежестта на гласовете на страните, извършили поврат в икономиката си. Като следствие Германия „доброволно“ преотстъпи влияние на Китай и Индия, а САЩ, разбира се, не направиха нищо подобно. Така от 2011 г. Китай логично се нареди на трето място след Съединените щати и Япония, изпреварвайки Германия, Великобритания, Франция, Италия, Русия, Индия и Бразилия. В 24-членното управително тяло на МВФ предстоеше Европа да се откаже от две места, нещо като своеобразна „концесия“, предоставяна от европейците на Китай и Индия, за да подкрепят създаването на една нова валута; на „световни пари“, които да бъдат въведени в обозримо бъдеще, за да подсилят устоите на Новия световен ред.

Срещу поемането на определени допълнителни задължения МВФ отпуска срочни кредити на държави, които страдат от икономически проблеми. Условия за получаване на кредит например са: съкращаване на държавните разходи, най-вече чрез намаляване на пенсиите, уволнение на служители или либерализиране на банковото дело. Една от предпоставките за заем от МВФ е съответната страна да няма право да обезпечава валутата си със злато! Основна „природна“ клауза, за която по-късно ще стане въпрос отново.

Налаганите на страните условия под формата на тъй наречените „програми за адаптиране на структурата“ могат да включват и приватизация на обществени активи като спестовни каси, електроцентрали и хидротехнически съоръжения, а МВФ определя коя фирма има право да „придобие“ въпросните блага в съответния момент. В струващия си да се види документален филм на Ервин Вагенхофер „Хайде да правим пари“. Джон Пъркинс разказва как преди време е работил за МВФ като поръчков „убиец на икономически „реалности“ (Economic hitman). Задачата му се състояла в това да открива за Световната банка или за някоя от сродните ѝ организации страни, разполагащи с големи ресурси, които представляват интерес за могъщи западни концерни.

След това той посредничел на избраната страна за получаване на кредит за инфраструктурни проекти, като например строеж на пътища, което щяло уж да доведе до видими подобрения и създаване на работни места. Само че парите никога не потичали директно към конкретната страна, а към фирмите, осъществяващи инфраструктурните проекти, тоест към западните корпорации, на които поръчките се възлагали от МВФ или Световната банка.

Обаче онова, което със сигурност оставало на държавата и на нейното преобладаващо бедно население, били задълженията по кредита, които те никога нямало да бъдат в състояние да изплатят. Джон Пъркинс продължава разказа си:

„И така, за да не издъхнат под бремето на дълга, те се виждаха принудени да предоставят своите ценни суровини при неизгодни условия. По този начин сме изградили цяла империя, понеже ние правим законите. Ние контролираме Световната банка и МВФ. До голяма степен под наш контрол е и OOH. A тъй като законите се пишат от нас, дейността на поръчковите убийци на икономики не е незаконна. Не е престъпление да се тласкат отделни страни към чудовищни дългове и след това да бъдат обирани до стотинка. Би трябвало да е забранено, но не е!“

Не значи ли това, че МВФ вероятно изобщо не е толкова „любещ и достоен за обич“, колкото внушават възвишените му цели? На практика фондът притежава повече власт над финансите и стопанствата на своите страни-членки от техните собствени емисионни банки, политически елит и народи. Дори „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ пише в своето електронно издание от 15 септември 2010 г. под надслов „Щом МВФ се появи…“:

„В историята на Фонда голям брой държави в продължение на много години са били негови клиенти. Най-често те са продължавали хлъзгането си по наклонената плоскост, минавайки без отчетлив преход от една адаптационна програма към друга. Това не говори в подкрепа на твърденията на икономистите от МВФ“

Един, добил широка известност пример за „успешна“ помощ от МВФ е случаят с Аржентина, която през 2001 г. след привеждане в изпълнение на изискванията на фонда просто не получи няколко твърдо одобрени кредита, изпадна в неплатежоспособност и преживя пълен крах. По този повод вестник „Швайцерише вохенцайтунг“ писа в броя си от 10 януари 2002 г.:

„Пред последните години Аржентина строго се придържаше към правилата на Международния валутен фонд в своето икономическо поведение. Тя точно спазваше графика на падежа на задълженията си, дори ако се налагаше за тази цел непрекъснато да взема нови и нови заеми. Това явно беше по вкуса на МВФ и задаващите тона на сделката „меродавни“ кръгове във Вашингтон, Буенос Айрес или Мадрид с радост следяха как перонистите продават държавните предприятия едно след друго и разхищават на безценица подземни богатства. Според международните предписания за либерализиране на икономиката Аржентина би могла да бъде посочена за еталон. Дори когато правителството на Менем открито се „въздържаше“ да използва постъпленията от продажбите на държавните предприятия и полезните изкопаеми за намаляване задлъжнялостта на страната, МВФ не промени политиката си. Държавата-клиент продължи да получава кредити, стегната в корсет от ограничения и интензивно обезкръвяване.“

През декември 2001 г. десетки хиляди аржентинци излязоха по улиците на много аржентински градове, удряйки с черпаци по празни тенджери, за да демонстрират против правителството, понеже държавата беше банкрутирала и станала неплатежоспособна. Който бе успял, вече бе изтеглил парите си и ги беше прехвърлил в чужбина. Страната потъна в хаос. Правителството се опита с нехристиянски методи да задържи поне малко пари в Аржентина. Беше въведен така нареченият „двор за добитък“, на всеки гражданин се разрешаваше да ползва само 1000 песос (което съответстваше на 1000 щатски долара) месечно от сметката си. Останалото се замразяваше. Освен това част от сумите, вложени в долари, подлежеше на превръщане обратно в национална валута. За една нощ болшинството аржентинци изгубиха цялото си благосъстояние. На 18 декември президентът Фернандо де ла Руа обяви извънредно положение. Протестите достигнаха връхната си точка в кървави улични битки с полицията. След четири дни (и голям брой убити) президентът беше свален.

„Падането на Фернандо де ла Руа“ – писа после икономистът от САЩ и щатен автор на статии в сп. „Л-Магазин“ Марк Вайсрот на 25 декември 2001 г. във „Вашингтон поуст“ – „едва ли би могло да е изненада за някого. Имплозията на Аржентина (буквално: „взрив под външен натиск“) категорично носи пръстовите отпечатъци на МВФ.“

За съжаление много от събитията, разиграли се в Аржентина преди банкрута на държавата, имат голяма прилика с гръцката криза от 2010 г. В този смисъл и в двете страни укриването на данъци и корупцията бяха важна предпоставка за лошото състояние на икономиката. Прилики се откриват и при валутните им системи. Като член на евро зоната Гърция няма право да води самостоятелна парична политика. През 1992 г. Аржентина беше „прикачила“ своята валута към американския долар и по този начин почти беше изтървала финансовите „юзди“ от ръцете си. И в аржентинския, и в гръцкия случай около три четвърти от кредиторите имаха чужд произход, а консолидиращите мерки за заздравяване на положението и при двата казуса бяха задавани от МВФ.

Принципът е прост и ефикасен. Даден народ бива принуден да поема огромни по размер задължения, докато се стигне дотам, че всички хора останат фактически без пари. След това се притиска държавата да съкрати разходите в социалната сфера и тези за заплати, като същевременно повиши данъците. За населението това означава по-ниски доходи при по-големи разходи, с други думи абсолютно сигурна сделка! По-късно, когато страната катастрофално се срине, лешоядите си поделят най-сочните късове от икономиката, а на народа оставят негодните за нищо остатъци. „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ писа в материала си от 15 септември 2010 г. по този въпрос следното:

„Със своята комбинация от неудържимо растящ държавен дълг и твърд обменен курс Аржентина се възприема от някои икономисти като „мене текел“ (арамейски: „злокобно старозаветно предизвестие за близка гибел“. По отношение на Гърция, която е подложена на сходен натиск във Валутния съюз, подобно на Аржентина в продължение на доста години тя изпитвала затруднения да съгласува бюджетната си политика с изискванията на гласувания там режим на обменни курсове, аргументира позицията си Дезмънд Лахман от „Американ ентърпрайз инститют“.В Аржентина МВФ отлагал изключително дълго време неизбежното, прекъсване обвързаността на долара с песото, докато не се натрупала непреодолима планина от задължения. Лахман препоръчва Гърция да се поучи от аржентинския опит и да напусне Валутния съюз, за да скъси колкото се може повече приспособителния период на рецесия, предшестващ по необходимост едно рестартиране на икономиката.“

С тези думи Дезмънд Лахман дава израз на мнение, което може да се приеме като единствено правилната крачка за Гърция, но което никога не би получило зелена светлина за дискусия в обществото или в медиите, защото би застрашило съществуването на Европейския съюз: отказ от еврото, повторно въвеждане на собствената национална валута и използването ѝ за ликвидиране на дълга. Вместо това гръцките политици бяха откровено принудени със сила да продадат народа и страната си на МВФ.

Нашият съвет е, че никога не би трябвало да се вярва на излиянията на средствата за масова информация и на политиците, а че човек във всяка ситуация е добре да си задава ключовия въпрос: „Кой има полза?“

В едно интервю за в. „Стандарт“ от 13 октомври 2010 г. Франц Хьорман (професор в Икономическия университет във Виена) заяви:

„Европейските страни спасиха не само и единствено гърците, а своите собствени банки, и то най-вече немските, които бяха раздали там абсурдни кредити. В контекста на събитията връзката между тях също е напълно абсурдна, ако човек се замисли над следното: държавата взема заеми от банки, за да плати лихвите по задължения, които вече има към тях, или за да спаси такива банки, които в момента я кредитират. Тук никой не би успял да се ориентира по-нататък, кой на кого е длъжник на практика и какво представляват дълговете по същество.“

Тогавашният германски Федерален президент Хорст Кьолер многократно беше критикувал в свои речи международната банкова система и постоянно боледуващите финансови пазари. На 22 май 2010 г. в едно интервю по Германското национално радио той разкри, че немският Бундесвер е в Афганистан, за да гарантира някакви икономически интереси на Германия. След това беше принуден да подаде оставка, защото без позволение бе направил крачка към „сивите кардинали“, недвусмислено скъсявайки разстоянието. Но успя, все пак, да запази живота си.

Между впрочем Кьолер знаеше по-добре от всеки друг за какво говори, тъй като бе лейтенант от резерва и икономист-стоковед дълги години и бе „водил преговори в качеството си на държавен секретар по финансите в правителството на Хелмут Кол (с прякор „шерпът на Кол“) в защита на всички финансови интереси на Федералната република с американците и руснаците, а от 2000 г. До 2004 г. заема длъжността директор на МВФ!

Той и до днес е член на Трилатералната комисия, важен властови инструмент на управляващите света фамилни кланове. Ако един човек като Кьолер започне да го „стяга яката“ от състоянието на световния финансов пазар (в чието създаване активно е участвал лично и е спечелил много), значи нещата действително стоят зле.