// Вие четете...

Управлението

Порочния кръг на Запада.

„Алчните хора имат дълги ръце.“

Секретът за „дълговото процъфтяване“ на Запада — военната сила. Да се върнем към официалната статистика за външния дълг на САЩ. Основната част на този дълг се пада на задълженията на съкровищницата на САЩ от разполагането на своите облигации. Тези облигации съкровищницата продава както на резиденти (американски граждани), така и на не резиденти за това, че да може да покрие дефицитите във федералния бюджет (тоест превишението на разходите над приходите в бюджета; годишните дефицити вече надхвърлят 1 трилион долара). В последно време „съзнателността“ на американските инвеститори рязко се разклати, станало трудно да се продава на резидентите съкровищни облигации, затова съкровищницата намерила опора в „по-сговорливите“ не резиденти. На чужденците днес се пада повече от половината задължения на съкровищницата по нейните облигации.

В края на октомври 2010 г., по данни на ФРС на САЩ, извън пределите на САЩ са били разположени съкровищни книжа на стойност 4,3 трлн. дол. Главни кредитори на американската хазна били следните държави (в скоби е дадена сумата на дълга в млрд. дол. към края на октомври 2010 г.): Китай (906,8), Япония (877,4), Великобритания (477,6), Бразилия (177,6), Хонконг (139,2), Русия (131,6), Тайван (131,2), Канада (125,2). Книжата на американската хазна са купували на първо място паричните власти (ЦБ и съкровищниците) на чужди страни (почти 2/3), а останалите — неамерикански частни банки и други не държавни институти.

Както виждаме, „помощ“ на американския капитализъм в поддържането на високи стандарти на „паразитно“ потребление оказват много страни, в които нивото на средните доходи на човек от населението е много по-ниско от това в САЩ. Умилителна картинка на любов към „по-големия брат“! Много трогателно изглежда също и „помощта“ на Америка от страна на тези страни които самите са затънали в дългове. Нашите „рекордьори“ по относително ниво на външна задлъжнялост — Швейцария, Люксембург, Ирландия — също се оказват в списъка на тези страни, които с всички сили се стараят да „помогнат“ на чичо Сам, да запушва дупки в дефицита на федералния бюджет. Дори държави „лилипути“ са имали пакети американски съкровищни книжа на доста солидни суми (в млрд. дол.): Швейцария (101,3), Люксембург (78,5), Ирландия (41,4).

Освен съкровищните облигации източници на външен дълг за САЩ се явяват настанените сред чужденци американски корпоративни ценни книжа — акции и облигации. По настояще тази част на външния дълг възлиза на 6 трлн. дол. Притежателите на тези ценни книжа се явяват почти всичките частни физически и юридически лица от други държави.

Ние дадохме за пример на държава с бързо растящ външен дълг — САЩ. Подобна картинка съществува и в други държави на Запада. В някои страни — в още по-хипертрофиран вид. Да си спомним за Люксембург и Ирландия. Външните дългове на тези страни превишават не само техния БВП, но и националното им богатство. Те приличат на някакви „оазиси на паразитизма“. Смятаме, че такива „оазиси“ не биха могли да се появят на света под действието на „законите на пазара“. Съдейки по всичко, тези „оазиси“ са творение на световната финансова олигархия.

Разбира се, признак за „паразитизма“ на западния капитализъм се явява не само растящият външен дълг. Много страни от Запада в продължение на десетилетия и даже столетия са изнасяли зад граница капитали, придобивали или създавали там активи, които давали и продължават да дават добри проценти и дивиденти на собствениците им. Доходите от задгранични активи позволяват на западните инвеститори да „отрязват купоните“ (да живеят от рента, от дивиденти) и да водят паразитен живот. Подобен род финансова поддръжка на много страни на Запад се изчислява на десетки милиарди долари на година. Такива държави даже наричат „държави – рентиерки“. На първо място това са бившите колониални държави — Франция, Белгия, Холандия, Великобритания. В този разред „държави – рентиерки“ влязоха и САЩ.

В съзнанието на повечето обикновени граждани (а и на някои икономисти също така) се е сформирала представата, че най-големите длъжници са развиващите се страни, а също (от известно време насам) и страните с „преходни икономики“ (така започнаха да наричат бившите социалистически страни). СМИ постоянно тръбят: за ръста на външния дълг на тези страни; за това, че в тези страни възникват проблеми с погасяването на дълга; за това, че западните кредити се ограбват от тези „диви“ „туземци“; за това, че благодетелният Запад идва да помогне на страните длъжници и реструктурира дълговете им (или даже ги отписва) и т.н. Подобен род „шумови“ ефекти са необходими за това, че по всякакъв начин да отвлекат общественото внимание от реалните, а не от измислените проблеми на световната икономика — огромния и бързо растящ външен дълг на западните държави.

За „камшика“, „морков“ и „средствата за масова информация (СМИ).

Така, сега нека да видим някои резултати и да направим някои изводи.

Първо, външната задлъжнялост на страните от Запада през 21-ви век е станала източник на високото ниво на потребление в тези страни. За сметка на „кредитиране“ на „икономически развитите“ страни от „икономически по-малко развитите“ страни се осигурява паразитното съществуване на „златния милиард“. Това „кредитиране“ не се вписва в „каноните“ на икономическите учебници — то е без лимитно, безлихвено и безсрочно.

Второ, описвайки оформилата се в света ситуация, отношенията между Запада и останалия свят, по-правилно би било да говорим не за „задлъжнялост“, „дълг“, „финансови задължения“ на Запада, а да използуваме някаква друга дума. Думите „дълг“, „финансови задължения“ и т.н. са термини от областта на цивилизованите кредитни отношения, когато едната страна дава, а другата връща. Но в нашия случай другата страна нищо не смята да връща. В икономическата теория има много красива дума — „трансфер“, тоест еднопосочно прехвърляне на нещо.

Ако се опитаме да опишем онова, което римляните са правили след завземането на други страни с използуване на лексика от съвременните учебници по икономика, то би следвало да се изразим така: „римляните са осъществявали трансфер на богатства от другите страни“. А ето грубите историци от миналото наричали всичко с една дума — „грабеж“. Дай им свобода на такива „писатели“, те и днешните отношения между Запада и останалия свят ще нарекат „грабеж“. А в нашите учебници по икономика ви обясняват, че това е „трансфер“. А „най-напредничавите“ учебници ще кажат, че това даже не е „трансфер“, а „улица с двупосочно движение“. Та нали ресурсите Западът взема не „безвъзмездно“, а срещу „дълг“, тоест по едната страна на улицата се движат природни ресурси, стоки, други богатства, а в насрещната лента — „задължения“. И ви обясняват, че такъв обмен е „важна форма на международните търговско икономически и валутно кредитни отношения“, които способствуват „прогреса на цялото човечество“.

Трето, за да може да се продължи практиката на такова необичайно (без лимитно, безсрочно и безлихвено) кредитиране на Запада от останалия свят Западът е принуден да прибягва все по-активно към различни „не икономически“ средства. Основното сред тях е военно силовия натиск. Неговото предназначение е, от една страна, да предотврати исканията от страна на най-нетърпеливите кредитори за изплащане на натрупалите се дългове. От друга страна, да оказва на тези кредитори натиск, та те да продължават да „кредитират“ Запада. Тук му е мястото да кажем, че именно на такива принципи е осъществявал изграждането на отношенията си със съседните страни Хитлер в навечерието на Втората световна война. В някои учебници по история пишат, че Хитлер е „грабил“ Европа, за да може добре да се подготви за война. Но в действителност при Хитлер всичко било цивилизовано: той получавал от другите страни суровини, стоки, техника, продоволствие на основата на „доброволни“ двустранни търговско кредитни съглашения (клирингови спогодби). А фактически това е било банален грабеж, или, както казахме по-горе, — „трансфер“ на ресурси. „Трансфер“, подкрепен с такова „не икономическо“ средство като десетки пехотни и бронетанкови дивизии.

Четвърто, Западът разбира, че ефективността на военно силовият натиск се повишава, когато го допълват с други средства. По-рано говореха, че за ефективното управление на хората трябва да се използуват два инструмента: камшик и морков. При изграждане на своите отношения с останалия свят Западът действително използува камшик (военна сила). Крайно рядко — морков. Но в неговия арсенал има още и трети инструмент — СМИ (средствата за масова информация), които формират съзнанието на „управляемия обект“. Тази тема е обширна и крайно актуална, но излиза извън рамките на темата. Ние само ще обърнем внимание на една „мантра“, постоянно и монотонно звучаща в западните СМИ: целият свят е длъжник на Запада. Казано с други думи, Западът се опитва да сформира в останалия свят „комплекс за вина“ и „комплекс за отговорност“. През 19-ти век в северноамериканските щати бившите роби, получили свобода след гражданската война, започнали да се трудят на същите плантации, но вече не като „живо имущество“ на плантаторите, а в качеството на длъжници. И тук белите плантатори направили откритие: ако по-рано „живото имущество“ се бунтувало и работело как да е, то „свободните“ длъжници неочаквано започнали да работят изправно. На вчерашните роби неочаквано бързо успели да внушат: няма нищо по-свято, отколкото погасяването на дълга към своя господар.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар