// Вие четете...

Роли в живота

План за световно католическо господство.

„Когато живота постави човека на колене, той се озовава в удобно положение за молитва.“

Кому са нужни свещените войни? Средновековен мрак тегне над Европа. Навред насилия и глад, неправди и жестокости. Горчив е селският живот. Превърнал се е в черно крепостническо тегло от безправие, данъци и ангарии. Господарите са алчни и безмилостни. Не се задоволяват вече с прости кожени и ленени одежди, нито с грубо изковани меч и щит. Те желаят да блеснат с богатство и мощ. Така съседите ще ги зачитат повече, а простите селяци, смирени и наплашени, покорно ще изпълняват многобройните задължения.

В ламтежа си за плячка и земя сеньорите се вплитат в кървави войни. Те поддържат многобройни рицари – васали, на които в награда раздават имения с крепостни селяни. Но Западна Европа отдавна е разпределена между феодалната знат. Няма земя без господар.

Гладът за земя разпалва свирепи междуособици.

По закон бащиният имот винаги се наследява от най-стария син. По-младите не получават нищо. Те стават „без земни“, „нямащи“, „голтаци“ и поемат пътя на грабежа и войната. Смъртта е техен занаят. Шайките им върлуват из Фландрия, Франция, Лотарингия, Германия. Всяват ужас сред селското население. Държат сеньорите и манастирите в страх. Кошмар са за градовете и търговските кервани.

Разбойничество, насилия, невежество и суеверия. Такава е Европа през XI век, навлизаща в разцвета на феодализма.

По-рано всеки селянин е могъл да си издяла рало, да изкове плуг и брадва, да изтъче плат. Разбира се, съвсем грубо. Обаче нуждите на обществото растат. Трябва да се произвежда повече и по-добре. От селяните – земеделци се отделят занаятчиите — ковачи, тъкачи, дърводелци. От земеделието се раждат занаятите.

Занаятчиите, както и селяните, отначало са крепостни. Но не понасят крепостния гнет. Бягат, крият се от господарите си. След години намират убежища покрай стените на укрепените манастири, по кръстопътищата, по удобните морски и речни пристани. Никнат нови поселища, чисто занаятчийски. Година след година те се разрастват. Приемат нови бегълци от господарските имения. Стават многолюдни и шумни. Яки каменни стени ги пазят от произвола на сеньорите и от разбойнически нападения. Появяват се средновековните градове — центрове на занаяти и търговия.

Стопанството е все още натурално. Търговията се върши вещ срещу вещ. Един рицарски шлем струва шест крави или пък двадесет и четири прасета, броня — дванадесет крави или четиридесет и осем прасета и т.н. За да си набави скъпо сукно или добро оръжие, човек трябва да подкара към града цяло стадо крави и прасета. Трудно и неудобно!… Ето защо хората отново се досещат за златото. За жълтия „благороден“ метал, с който се мери стойността на всеки продукт. Парите се възраждат от вековното забвение. Те изгонват от пазара като разменна единица прасетата и кравите. С това нанасят силен удар върху затвореното натурално стопанство.

Търговията се засилва. От френските градове Арл, Авиньон, Марсилия и Лион, от Венеция, Генуа и Бари към далечната Александрия потеглят морски кервани. Венеция поддържа търговски посолства в Кайро, Алеп и Дамаск. А на търговците от италианския град Амалфи египетският султан предоставя цял квартал в Ерусалим. Връзките между Европа и арабските страни се разширяват. Те рушат натуралната затвореност. Несметни печалби се стичат в касите на търговци, корабопритежатели и банкери. Злато, злато!… То ляга в основата на зараждащите се парично-стокови отношения. С магическа сила направлява човешките страсти и съдби. Владее духовете на крале и сеньори, рицари, търговци и духовници. Смущава съня им. Прави помислите дръзки и ръката по-твърда в престъпленията.

Новата жажда за злато подсилва стария глад за земя.

Крепител на жестокия феодален ред в Западна Европа е католическата църква. Тя е и най-големият феодален господар. А най-богатият е и най-алчен. Папи, кардинали и архиепископи са здраво в плен на златния призрак. Приходите от църковния десятък и щедрите дарения още повече разпалват алчността им, ламтежа за пълно господство над християнските имоти и души. Какво да се направи, та световните богатства като река да потекат към Рим?… Как господарите да държат по-здраво в подчинение селяните? Как да се сдобият свирепите рицари-разбойници с богатства и земи, без да пострадат имуществата на сеньорите и църквата?… А и какво да се направи, та да не се повтаря ужасът на селските въстания в Нормандия, Бретан, Саксония и Англия?…

Грижи и тревоги мъчат „светата“ църква, когато пламват упорити войни за изгонване на арабите от Испания. В помощ на своите събратя от Леон и Кастилия, Каталония и Арагон прииждат много сеньори от север. Жажда за грабеж довежда тук през 1063–1064 година рицарите на Гийом, херцог Аквитански. След десет години по същия път потегля баронът на Шампан Еблем дьо Руси. Нищо че арабите унищожават войската му. Миражът на богатствата в Испания си остава неудържимо привлекателен. Ето защо, когато Алфонсо VI, кралят на Кастилия, обсажда Толедо, помагат му хиляди рицари от Германия и Франция. Но и тях ги постига същата злощастна съдба. Тогава през 1087 година нова грамадна армия прекосява Пиренеите. Водят я херцог Йод Бургундски и граф Реймонд Тулузки.

Реконкистата в Испания е предисловие на бъдещите кръстоносни походи. Под това име са известни войните на европейските феодали за изтласкване на арабите от Пиренейския полуостров. Реконкистата е прогресивно явление, защото е спомогнала за обединението на Испания. Тя постепенно навежда папата към спасителната мисъл: походи в чужди земи!… Ето къде е спасението от анархията! Ето как „безземните“ рицари-разбойници ще се сдобият с плячка и ще се умирят!… Затова папа Александър II обявява опрощение на греховете и вечно блаженство всекиму, който препаше меч за „делото на кръста“ в Испания.

Но в Испания алчните „рицари на кръста“ не получават това, за което са отишли. Испанската знат не е съгласна да дели облагите от Реконкистата. Гладът за злато и земя остава все така остър.

Сега погледите се обръщат на Изток! Морските кервани са разнесли славата на изящните източни стоки. Огромните печалби от задморската търговия са сигурно доказателство за богатствата на цветущите източни страни.

На Изток!…

През 1073 година на папския престол се възкачва Григорий VII. И веднага той създава план за световно господство на католическата църква. Този план минава през обединяване на разпилените и враждуващи феодални сили, през заздравяване властта на господарите над селяните и закрепване властта на църквата над господарите. Над бъдещата световна държава властно ще се издига „светият“ престол. Нему трябва да се подчинят владетелите от Испания до Киевска Русия, от Англия до Арабския Изток.

Разбира се, много владетели се противопоставят на властолюбивите папски претенции. Но най-голяма пречка за римския първосвещеник е Източната Римска империя — Византия, която не признава върховенството му. Войнственият папа мечтае да я покори. Война? Това би било неразумно. Най-напред — дипломатически постъпки. На византийския император Михаил VII Дука папата предлага съюз, който „да възобнови древното, от бога установено съгласие между римската и константинополската църкви“. Но зад изкусно подбраните думи императорът съзира завоевателните намерения на папата. Предложението е отхвърлено.

Тогава „божият наместник на земята“ решава да направи друго. Не помага ли хитростта, ще успее силата. Към крале, херцози, графове и „сиятелни“ князе, към всички „верни на свети Петър“ летят папски послания за „помощ“ на братята гърци-християни срещу неверниците селджуци. „Бийте се смело, за да спечелите в небесата слава, която ще надмине всички ваши очаквания. Вам се предоставя случай с малко труд да придобиете вечно блаженство!…“ От „верните на свети Петър“ може да се премълчи, че не небесната слава, а съкровищата и земите на Ромейската империя и източните страни привличат католическия първопастир.

И така за феодалите пътят е намерен. Под предлог, че воюват за „делото на кръста“ — да заграбят плячка и земи извън Европа. Но селяните?… Тяхното метежно непокорство, техните страшни бунтове?…

На помощ идва християнската легенда за „гроба господен“. Някога преди много векове богочовекът Исус Христос с чудеса и проповеди отворил очите на тъмните езичници за истинската вяра. Посочил им пътя към спасението и вечното блаженство. Осъден на смърт от римския управител на Палестина Пилат Понтийски, божият син бил разпънат на кръст. Погребали го в Ерусалим, където той възкръснал и се възнесъл на небето…

Никой не допуска, че всичко това е измислено от църковните отци, за да държат в подчинение умовете и сърцата на вярващите. Всички християни почитат Ерусалим като място на „гроба господен“, а Палестина — като „света земя“. Всяка година много богомолци посещават светите места. Поклонници стават влиятелни сеньори и рицари-голтаци, много бедняци и селяни, висши духовници. Покрай религиозните подвизи и изкупление за извършени грехове на Изток знатните поклонници смятат, че ще се сдобият със злато и сребро, с предмети, каквито на Запад не се произвеждат. А селяните и бедняците се надяват да намерят избавление от тежкия гнет.

Най-напред „светата земя“ е била в границите на Византия. Сетне я завладяват арабите, а от 1071 година — турците селджуци. Те, както и арабите, не пречели на християните. Никой не забранявал на поклонниците да се кланят по „светите места“. Но църквата знае как да използва поклонничеството за свои цели. Хиляди монаси и свещеници разпространяват слухове за мъки и теглила, причинени на поклонниците от „безбожните“ селджуци. Няма значение, че това са лъжи. За папата е важно невежите селяни да обърнат погледите си на Изток и да забравят всяка мисъл за бунт.

Пътят е добре налучкан. Многолюдни сборища жадно попиват разказите за страданията на бедните поклонници. Много хора вече тръпнат от възмущение и желание за мъст над „ругателите на гроба господен“. Папа Григорий VII може да бъде доволен. Но германският плен през 1085 година го откъсва от бурните земни дела.

Новият римски първосвещеник Урбан II се запретва да осъществи плановете на своя предшественик. Той също предлага църковна уния (политически или църковен съюз, обединение) на Византия. Император Алексий Комнин отказва. Ясно! На братята-гърци трябва да се „помогне“ с оръжие. Католическият свят кипи в подготовка да го стори. Поклонниците разказват за приказното великолепие на Константинопол, за златокуполните му храмове и величествени дворци, за чудния разкош на източните градове. Странствуващи певци и разказвачи редят примамващи слова за земния рай на изобилието и охолството. По сборища и стъгди, по градски площади и панаири монаси разплакват слушателите с измислени описания на страшните бедствия и мъченичества, на които са подложени християните — поклонници на Изток.

Многолетните усилия на църквата дават обилни плодове. Миражът на златото и „гроба господен“ обединява сеньори, рицари и селяни в едно. Общото движение на Изток трябва да сломи ромейското упорство, да отвлече метежните сили далеч от господарите и църквата. От него ще се роди така желаното и дълго подготвяно световно католическо господство.

А и сам бог сякаш дава знамение на своите католически чада. Селджукската държава е в упадък. Притиснат от нашествениците — нормани, печенеги и турци, византийският император Алексий Комнин е принуден да моли за помощ: „Ние се отдаваме във вашите ръце…“

Дали точно такива са посланията на императора, или така ги преправят алчните сеньори и прелати (прелат – лице, което заема високо положение в църковната йерархия като кардинал, архиепископ, епископ, абат и др.), никой не се пита. Те наливат масло в огъня на пламналата алчност.

Свещена война за „гроба господен“! Идеята за кръстоносен поход е узряла. Западна Европа, алчна и жестока, суеверна и невежа, е готова да потегли, подведена от църквата, на бой за „делото на кръста“. За кръв, богатства, приключения и плячка!

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар