„Който не се е изгубил през нощта, няма да се изгуби и през деня.“

Определяне и удържане на направленията на местността.

Направлението на движение, а също така и направлението към местен предмет се определя като се указва величината на магнитния азимут или хоризонталния ъгъл, измерен от начално направление към някакъв отдалечен ориентир.
Магнитен азимут, това е хоризонтален ъгъл, измерван по посока на хода на часовниковата стрелка от северното направление на магнитния меридиан до направлението към предмета. Неговото значение може да бъде от 0 до 360º.
Магнитния азимут се определя с помощта на компас в следния порядък. Отпуска се стопора на магнитната стрелка и се завърта компаса в хоризонтална плоскост до този момент, докато северния край на стрелката не се установи срещу нулевото деление на скалата. След това, не изменяйки положението на компаса се установява визирното приспособление така, че визирната линия да съвпадне с направлението към предмета. Отчетът по скалата срещу мушката ще съответства на величината на определяния магнитен азимут по направлението към местния предмет. На рис. 9.11 магнитния азимут към единично дърво е равен на 330º.
Азимутът от точката на стоене към местния предмет се нарича прав магнитен азимут. В някои случаи, например, за откриване на обратния път се използва обратен азимут, който се отличава от правия на 180º. На рис. 9.11 обратния азимут (от единичното дърво към точката на стоене) е равен на 150º.
За определяне на направление на местността по зададен магнитен азимут е необходимо да се установи на скалата на компаса срещу мушката отчет, равен на значението на зададения магнитен азимут. След това се отпуска стопорът на магнитната стрелка, компасът се завърта в хоризонтална плоскост така, че северния край на магнитната стрелка да се установи срещу нулевото деление на скалата. Не променяйки положението на компаса, откриваме на местността по линията на визиране някакъв забележим ориентир. Направлението към ориентира ще е и направлението, съответстващ на зададения азимут.
Удържане на направлението на движението. Важно значение при ориентирането има умението за праволинейно движение, особено в закрита местност. Тъй като крачката с единият крак при човека е по-малка от крачката с другия крак, човек незабелязано се отклонява в страни, ако не се следва направлението на движение.
За удържане на направлението на движение без компас преди всичко се използват линейни ориентири (просеки, ручеи, край на гора и т.п.). На открита или полузакрита местност за тази цел се използват точкови ориентири (постройки от кулообразен тип, отделни постройки, открояващи се форми на релефа и други), които са видни от далече. За да се излезе точно при избрания или указания местен предмет (ориентир) в полузакрита местност, където той може да бъде изгубен от поглед, в изходната точка в створ с отдалечения ориентир се набелязва втори ориентир, които ще се вижда по целия участък на движение, като движението се извършва към него. Достигайки до него, отново се набелязва нов ориентир по направлението на движение. Такива ориентири се наричат промеждутъчни.
Лесно се удържа направлението на движение по небесните светила: през деня – по Слънцето, а през нощта – по Луната и ярките съзвездия. Те служат като спомагателни ориентири. Трябва обаче да се помни, че Слънцето и Луната се преместват по небосвода за един час на 15º, и тази особеност трябва да се отчита при продължително движение в закрита местност. Като спомагателни ориентири могат да служат планинските върхове и други забележими местни предмети, разположени по маршрута на движение или в страни от него и добре видими отдалече.
За да бъде намерен обратния път при необходимост по маршрута на движение се отбелязват и се запомнят отделни, най-забележимите предмети или се правят отметки на разклоненията, на местата на пресичане на просеките в гората, шубраците.