„В мътна вода не можеш да се огледаш.“

Метода на изучаване на дзен с помощта на коана тръгва от Китай, от сунските наставници на XII век. Скоро след като пренесли дзен в Япония през XIII век се е провела систематизация на метода.

В началото коан бил разделен на три групи: интуитивен, действен и окончателен или праджня. По-късно в XVII век, Хакуин и неговите последователи разширили тази класификация до пет или шест групи, като по същество били съхранени предишните три. Не обръщайки внимание на допълненията към тази схема, всички последователи на школата на Риндзай изучават дзен в съответствие с нея. Това изучаване повече или по-малко е стереотипно, затова се появили признаци за упадък.

Типичните и класически примери на обучение на коан дават Буко Кокуши, живял в Китай от 1226 до 1286 г и Хакуин, живял в Япония от 1685 до 1768 г. Примери за стигане до дзен в системата на коан, доколкото са ни известни по писмени източници, дават Риндзай в Китай и Банкей в Япония.

Праджня по принцип се отнася към “знанието”, макар че термина “интуиция” би бил по-точен. Работата е там, че даже в интуицията обекта си остава пред нас, ние го възприемаме, чувстваме, виждаме. Съхранява се дихотомията на субекта и обекта. В праджнята тази дихотомия не съществува. Праджнята изобщо не се касае до крайните обекти, като такива; тоталността на обектите тук върви към самосъзнание. Тази тоталност не се явява ограничена. Безкрайната тоталност лежи зад пределите на обичайното човешко постижение.

Праджнята е именно такава “непостижима”, тя е тотална интуиция на безкрайното. Тя е невъзможна в нашия всекидневен опит, ограничен от крайните обекти или събития. Затова праджнята има място само там, където крайните чувствени и интелектуални обекти се отъждествяват със самата безкрайност. Вместо да говорим за безкрайното, виждащо себе си в себе си, трябва да доближим нашия човешки опит по-близо до разглеждането на безкрайното, принадлежащо на дихотомичния свят на субекта и обекта. От гледна точка на вечността той се постига от праджнята. Говорейки символично, крайното вижда себе си тогава, когато е отразено в огледалото на безкрайното. Интелекта ни съобщава за края на обекта, но това противоречи на праджнята, обявявайки го за безкрайно, на лежащите от тази страна на относителното.

Онтологично това означава, че всички крайни обекти или същности са възможни в силата на лежащото в основата им безкрайно. Или, че обектите относително, а затова и ограничено, влизат в полето на безкрайното, което, ако не го е имало, те са нямали за какво да се прикрепят.

Това напомня за посланието на апостол Павел в което той казва: “Сега гледаме, като през мъгливо стъкло, гадателно, именно тогава е лице в лице, сега зная отчасти, а тогава ще узная, подобно на това, както съм узнат”. “Преди” или “сега” се отнася към релативния и крайния времеви поток, а “тогава” – това е вечност, праджня – интуиция. В нея или във “видението” виждам Бога така, както той се вижда, а не през “замъглено стъкло”, не чрез фрагментарните му “облици”, или пък стоя “лице в лице” – вече, защото се явявам такъв, какъвто е той. Огледалното знание, разкриващо се заедно с пробиването на дъното на несъзнателното, не е нещо по различно от праджня – интуицията.

Първичната воля от която е произлязло всяко същество не е сляпа и не е несъзнателна. Така изглежда само поради силата на нашето неведение, което затъмнява огледалото, заставяйки ни да забравим дори за неговото съществуване. Тази слепота е от наша страна, не от страната на волята, която също толкова първично и фундаментално се явява, както поетична, така и волева. Волята е праджня плюс каруна, мъдрост плюс любов.