// Вие четете...

Роли в живота

Надпреварата за власт на вождовете.

„Жаждата за власт е най-ненаситната от всички страсти.“

Германия постепенно се превръща в утопична земя, в общество, основано на войната. Тя е обиталище на всички добродетели, които вече са отмрели в Галия. Самият Цезар не вижда в това нищо осъдително. „Германците не смятат за срамно разбойничеството, извършвано вън от пределите на чиято и да било държава“ (територията на дадено племе), тъй като те „твърдят, че разбойническите набези се извършват с цел младите хора да се обучават и да се намалява бездействието“. Дали всъщност подобен начин на живот не ги превръща в хищници? Според Цезар обаче у тях не се наблюдават вътрешни раздори, понеже техните вождове (princeps) раздават правосъдие и преодоляват местните конфликти, докато по време на война тази функция се поема от „магистрати“. Междувременно, именно чрез военни начинания, които носят плячка и откупи, германските вождове се борят за надмощие. Дали, обаче в това отношение, съобразяват ли се те непременно с идеала и не се ли сблъскват със сериозни препятствия?

Писани след „Германия”, „История” и „Анали” описват събитията през I в. от н.е. и от двете произведения са се съхранили само фрагменти, но в тях (редом с други факти) непрекъснато присъства случващото се в Германия. Нейните вождове и крале прибягват до споменатите вече в „Германия” институции и ценности, но този път можем да ги видим на живо благодарение на острия поглед на Тацит, който редом с поетичното си вдъхновение влага в написаното повече реализъм.

Между понятията, които Цезар и Тацит употребяват по отношение на властовите структури, съществува приблизително съответствие. В творчеството на последния местният вожд (princeps), натоварен с мисията да урежда споровете, е същият, който може да се отличи по време на народните събрания, единствено ако започне война, привличайки около себе си мнозина, на които да стане dux, като Тацит говори в същото време за съществуването на крале. Създава се впечатлението, че това не са три отделни власти, а по-скоро три етапа от една идеална възходяща линия.

На пръв поглед съществува отделен критерий за определянето на кралете и на военните вождове. „Кралете си те избират измежду най-знатните, а вождовете — измежду най-доблестните.“ Ала знатният произход и доблестта се съчетават най-често в едни и същи личности. Тацит незабавно обръща внимание на една обща черта между тези две власти: те не са нито неограничени, нито произволни, а почиват върху личния пример и убеждението. Същевременно всички те трябва да се съобразяват с периметъра, запазен за жреците, които следят за спазването на правилата и изпълняват функцията на авгури.

Дали обаче отзвукът от победата през 9 г. над римските легиони на Вар не печели за херуския военачалник Арминий невиждана дотогава власт?

Когато през 16 г. Рим решава да си отмъсти, Германик, близък роднина на Август и един от приемните синове на император Тиберий, застава начело на похода срещу Арминий и неговия чичо Ингвиомер. Той описва пред римските войници слабите страни на германските воини. Отбранителното им въоръжение е лошо: те нямат нито броня, нито шлем, а щитовете им са слаби. „А телата им, колкото и страшни на вид да са и могъщи при кратко усилие, са неиздръжливи на рани; германците, без да се боят от позор, без да мислят за своите вождове, ги изоставят и бягат…“ С други думи, не всеки ден те са на висотата на своя идеал, който е преди всичко идеал на техните вождове. Налага се Арминий „със слово, с пример в боя и с презрение към понесените рани“ да укрепва тяхната храброст. В битката срещу римляните Арминий и неговите бойци са изправени пред избора да съхранят свободата си или да умрат. Когато в крайна сметка попадат в обкръжение, Арминий с последни усилия и благодарение на бързия си кон успява да избяга. „Той зацапал лицето си с кръв, за да не бъде разпознат. Според някои хавките, които се сражавали в спомагателните римски части, все пак го познали, но му позволили да се изплъзне. Същата доблест или хитрост позволили и на Ингвиомер да се спаси. Всички останали били избити.“

През XIX в. в Германия Арминий се ползва със завидна слава под името Херман. Така по време на войните през 1813 и 1870 г. срещу Франция на Наполеон I и Наполеон III той се превръща в символична фигура: Версенжеторикс, само че като победител… Струва си да бъде прочетен надписът върху паметника в Тевтобургската гора, достоен за картините на Каспар Давид Фридрих! Тук обаче го виждаме да спасява живота си, проявявайки несъмнена дързост, но като оставя войниците си да загинат. Човек като него трудно би могъл да стане герой на епопея. Нима в песни като тази за Роланд може да се бяга по подобен начин?

Оказва се, че дори Арминий не притежава в Германия авторитет, сравним с този на Версенжеторикс в Галия през 52 г. пр.Хр. При това натискът на римляните е несравнимо по-ограничен. През 16 г. император Тиберий принуждава Германик да прекрати военните действия, като го назначава за консул и го задържа в Рим, за да му попречи да продължи да жъне слава.

През 17 г. римляните само следят войните, които германските народи (gentes) водят помежду си в „надпревара за първенство“. Арминий застава начело на съюза срещу Маробод, който носи титлата „крал“. Тази титла го прави „ненавистен на неговите съплеменници“, но все пак не на всички, защото двата съюза са с изравнени сили. Сякаш за да постигне равновесие, чичото на Арминий, същият онзи Ингвиомер, който през 16 г. се бие рамо до рамо с него, сега преминава на страната на Маробод, тъй като неговият племенник го засенчва.

И така, „двете войски се устремяват в бой“, но вече е отминало времето, когато германците са се нахвърляли безпорядъчно върху врага. Още през 16 г. те са възприели нещо от римската дисциплина.

Създава се впечатлението, че Арминий не заема напълно положението на римски пълководец (imperator), който отдава точни заповеди и след това следи за хода на битката, насърчавайки при необходимост войските, както постъпва Германик предишната година (16 г.).

Той е принуден по-скоро непрекъснато да подтиква бойците, да дири подкрепа чрез размахване на оръжието, както това става по време на народно събрание. Налага се да убеждава, да служи за пример: обхожда на кон редиците, припомня собствената си доблест, прославена чрез победата от 9 г., и в същото време нарича Маробод жалък страхливец и беглец, влязъл в съглашение с римляните, „предател на родината, заслужаващ да бъде преследван със същата безпощадност, с която навремето са били изтребени легионите на Квинтилий Вар“. В другия лагер обаче Маробод на свой ред се хвали и преди всичко превъзнася същия този Ингвиомер, който се сражава на негова страна, и твърди, че в него е въплътена славата на херуските, а не в безразсъдния измамник Арминий…

Нима може да бъде наречен измамник човекът, който е като Версенжеторикс за нашите приятели германците? Действително полемиката е в разгара си. Войната също, защото се разразява битка с неясен край. В един момент обаче тя внезапно е прекратена и вместо да продължи, Маробод предпочита да се оттегли на едно възвишение. В резултат войската му е отслабена поради многото бегълци. С други думи, без да бъде незначителна, тази гражданска война съвсем не може да бъде наречена ожесточено братоубийство. Напротив, в „Аналите” на Тацит неведнъж се споменава за усилията на вождовете да укрепят своята мощ, като оглавят самостоятелна войска, без да пренебрегват в определени моменти подкрепата на Рим, борейки се помежду си чрез слово и с оръжие. Веднага щом някой от тях вземе преднина, започва движение срещу него, нерядко с участието на негови приближени, и в резултат той губи покровителството на Рим, на което се е радвал дотогава. Налага се да бяга и най-често в края на краищата намира смъртта си. Надпреварата между самите германци и макиавелистката политика на Рим възпират най-амбициозните и поставят основата на една чисто аристократична система.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар