// Вие четете...

Поведенчески модели

Мяра за справедливост.

„Само истината може да бъде справедлива.“

Понятието справедливост е едно от най-комплексните понятия, с които си служат хората. То има място в най-различни области на човешкия живот като морала, правото, политиката, икономиката, религията, образованието, спорта, екологията и пр. Неговите употреби са толкова разнообразни, че е трудно да се намери някаква обща пресечна точка, която би образувала някакво минимално значение на понятието. Още от времената на Платон и Аристотел философското мислене търси пределно общо определение на справедливостта.

Тези двама философи са създатели на първите философски теории за справедливостта, които са сложили своя отпечатък и върху нашето съвременно мислене за справедливостта. И за двамата няма съмнение, че справедливостта е преди всичко важна човешка добродетел, една от т. нар. „кардинални“ добродетели. Заслугата на двамата древногръцки философи обаче е, че те успяват да проумеят, че справедливостта е много повече от положителна черта на характера на човека и предлагат много по-дълбоки разбирания за справедливостта.

Както повечето абстрактни понятия, с които се занимава философията, понятието справедливост е обобщен предикатен израз. Тези изрази имат своя точно определена функция в нашите изказвания за действителността. С помощта на предикатите характеризираме и едновременно с това класифицираме предметите, за които се отнасят нашите изказвания. На езика на традиционната логика тези предмети се наричат „субекти“.

Понятията възникват, когато безкрайно многото употреби на даден предикат бъдат обобщени в един единствен езиков израз. В резултат на такова обобщаване става възможно самите предикати да станат субекти в нашите изказвания и да бъдат характеризирани и класифицирани с помощта на предикати. За философията тази трансформация на предикати чрез обобщаване представлява огромен интерес. Тя позволява на мисленето да направи предикатите свои предмети и по този начин да контролира и регулира употребите им. Докато във всекидневния живот използваме предикатите интуитивно, философското мислене рефлектира върху тяхната употреба и преценява доколко уместна е тя.

Въпросът, който неизбежно възниква при размишлението върху дадено понятие, е, какъв е обхватът на неговата употреба. Или казано по друг начин, за характеризиране на какви типове предмети се използва понятието. Дори и бегли наблюдения върху употребите на понятието справедливост показват недвусмислено, че то се използва за характеризиране на човешки решения, действия и дейности, както и на създадени от хората порядки, обичаи, норми, правила, закони и разпоредби.

С една дума, справедливост е понятие, което има своето място при характеризирането на човешки отношения и не се използва при описанието и обяснението на природни феномени. Негласната предпоставка при всяка една употреба на понятието справедливост е, че за справедливост има смисъл да се говори само там, където решават и действат същества със свободна воля, способни да носят отговорност.

Следващият принципен въпрос, пред който по необходимост се изправя мисленето за справедливостта, е въпросът с оглед на какво и с каква цел използваме понятието справедливост за характеризиране на човешки решения, действия и пр. В края на краищата за такова характеризиране се използват и много други понятия каквито са, да речем, понятията целесъобразност, ефективност, навременност, рационалност и пр. Особеното при понятието справедливост е, че то характеризира човешките решения, действия и пр. с оглед на обективна мяра, тоест с оглед на мяра, независима от субективните желания, намерения, стремежи, чувства, въжделения и интереси на който и да било човешки индивид.

Независимата мяра на нашите решения, действия и пр. не е природна даденост, която може да се регистрира като факт от опита, а се постулира и поддържа като изискване към всички от цялостния социален ред във всяка една човешка общност. Не е позната човешка общност, в живота на която да не съществува идея за справедливост. Понятията, с които не просто се описват нашите решения, действия и пр., а се предявяват изисквания те да съответстват на определена норма, се наричат нормативни понятия. Понятието справедливост е такова нормативно понятие.

Когато характеризираме дадено решение, действие и пр. с помощта на понятието справедливост ние отчитаме дали то съответства на приетата от социалния ред в дадена човешка общност обективна мяра и в същото време отсъждаме относно това, каква би следвало да бъде реакцията на останалите членове на общността на въпросното решение, действие и пр., дали то заслужава да бъде поощрено, или заслужава да бъде санкционирано.

Елементарно изискване на използването на понятието справедливост е самото то, тоест отсъждането относно даденото решение, действие и пр. да бъде безпристрастно, да не се влияе от собствените убеждения, чувства, желания и интереси на съдещия. Друго базово изискване е обективната мяра на справедливостта да се прилага еднакво за всеки един произволно взет човек. Така обобщавайки казаното дотук, можем да кажем, че понятието справедливост е понятие, с което 1) характеризираме човешки решения, действие и пр., 2) постулирайки като нормативно изискване обективна мяра, 3) която се прилага безпристрастно и еднакво за всички и 4) според която се отсъжда как заслужава да бъде посрещнато даденото решение, действие и пр. от другите.

Ако във всички човешки общности е позната и се прилага някаква идея за справедливост, то е съвсем логично да се запитаме, кое обаче изобщо налага постулирането и прилагането на обективна мяра на човешките решения, действия и пр.?

Един кратък и схематичен отговор на този въпрос би изглеждал приблизително по следния начин. Хората са същества с общностна форма на живот, или както казва големият френски философ от български произход Цветан Тодоров, човешкият живот е „живот с другите“. Поради това буквално всички действия на хората са станали възможни благодарение на влияния от страна на другите и обратно всички човешки действия оказват пряко или косвено влияние върху другите. При това толкова тясно преплитане на действията на различни хора или групи със собствени цели и интереси има много голяма вероятност между тях често да възникват конфликти.

Тези конфликти биха се решавали във всеки отделен случай от моментното съотношение на силите – по-силният в дадената конфликтна ситуация би наложил със сила своята воля.

Съотношението на силите обаче е изменчиво и онзи, който веднъж е излязъл победител веднага след това може да се окаже загубил. Ако приемем, че конфликтите се решават единствено със сила, енергията на хората ще отива не за създаването на блага, а за тяхното опазване. При такива условия хората трудно ще установяват и поддържат отношения на сътрудничество помежду си, човешките общности ще си остават нестабилни, а просперитетът им ще стане труден, ако не и невъзможен. Ето защо приемането и безпристрастното прилагане на обективна, независима, еднакво валидна за всички мяра на справедливостта е необходимо условие на сътрудничеството между хората, на което се основават благополучието и просперитета на човешките общности.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар