// Вие четете...

Морал и Православие

Мисионери, срещу измамите на Рим.

„Дървото и учителят се познават по плода.“

Христовият дух е мисионерски. Първият подтик на обновеното сърце е да доведе и други при Спасителя. Такъв беше духът и на валденсите християни. Те чувстваха, че Господ изисква нещо повече от това да запазят само чистата истина в собствените църкви, че имат тържествената отговорност да осветят със светлината и онези, които са в тъмнина. Чрез мощната сила на Божието слово се стремяха да строшат наложените от Рим вериги. Проповедниците валденси бяха обучавани в мисионерство – от всеки един, решил да встъпи в проповедничество, се изискваше най-напред да натрупа духовен опит като евангелист. Той трябваше да служи три години в някое мисионерско поле, преди да поеме грижата за определена църква в родината си. Тази служба, изискваща още от самото начало себеотрицание и жертви бе подходящо въведение и подготовка за пасторския живот в онези времена на изпитание на човешките души. Младежът, посветил се на такава свята служба, виждаше пред себе си не земно богатство и слава, а живот в труд и опасности, дори и мъченическа смърт. Мисионерите излизаха така, както Исус изпращаше Своите ученици – двама по двама. Всеки млад човек бе придружаван обикновено от един по-възрастен и по-опитен. Младият работеше под ръководството на отговорния за неговото обучение придружител и бе длъжен да спазва наставленията му. Съратниците не бяха винаги заедно, но често се срещаха за молитва и съвет, като по този начин взаимно укрепваха вярата си.

Да обявят целта на мисията – това би означавало да осигурят нейното поражение. Затова грижливо прикриваха истинския й характер. Всеки проповедник владееше някакъв занаят или имаше професия и мисионерите вършеха делото си, прикрити под някое светско призвание. Обикновено избираха професията на търговец или амбулантен продавач. “Те носеха коприни, скъпоценности и други предмети, които по това време не се доставяха лесно освен от някои далечни пазари; така че като търговци бяха добре дошли там, където биха били отблъснати като мисионери”. През цялото време сърцата им се обръщаха към Бога за мъдрост – как да представят едно съкровище, по-скъпоценно от злато или диаманти. Скришно носеха със себе си копие от Библията – цялата или част и при удобен случай насочваха вниманието на клиентите си към нея. Много пъти така се събуждаше интерес за четене на Божието слово и отделни листове от преписа с радост се оставяха на пожелаващите да ги имат.

Работата на мисионерите започна в равнините и долините, в подножието на родните им планини, но се разшири далеч зад пределите на отечеството им. Боси и облечени в груби и изцапани от пътя дрехи, каквито бяха дрехите на техния Учител, те преминаваха през големи градове и проникваха в отдалечени страни. Навсякъде пръскаха скъпоценното семе. Църкви изникваха по пътя им и кръвта на мъчениците свидетелстваше за истината. Божият ден ще открие богата жетва на души, събрана от труда на тези верни мъже. Тайно и мълчаливо Божието слово си пробиваше път в християнския свят и срещаше радостен прием в домовете и в сърцата на много хора.

За валденсите Писанията не бяха просто доклад за Божието отношение и постъпки с хората в миналото и разкриване на отговорностите и задълженията на човека в настоящето, а откриване на опасностите и славата на бъдещето. Те вярваха, че краят не е далече. Когато изучаваха Библията с молитва и сълзи, се затрогваха все по-дълбоко от безценните й мисли и разбираха дългът си да известят и на други спасителните истини. В свещените страници виждаха ясно разкрит плана на спасението и намираха утеха, надежда и мир във вярата в Исус. Щом светлината огрееше ума и зарадваше сърцето им, те закопняваха да пръскат лъчите й към намиращите се в мрака на папската заблуда.

Валденсите виждаха, че много хора, ръководени от папа и свещеници, напразно се стараят да получат прошка, като измъчват телата за греха на душите си. Съветвани да разчитат на добрите си дела, за да получат спасение, те постоянно се вглеждаха в себе си, мислите им се свеждаха до собственото им грешно състояние, виждаха се изложени на Божия гняв, измъчваха душа и тяло, но пак не намираха облекчение. По този начин добросъвестните души биваха обвързвани към ученията на Рим. Хиляди напускаха приятели и роднини и преживяваха в манастирски килии. Чрез често повтаряни пости и жестоки бичувания, чрез среднощни бдения, проснати с часове върху студените, влажни камъни на мрачните си обиталища, чрез дълги поклоннически пътувания, унизителни изповеди и страшни мъчения хиляди хора напразно се стремяха да успокоят съвестта си. Измъчвани от чувството за грях и преследвани от страха за Божия отмъстителен гняв, много хора продължаваха да страдат, докато изтощеното тяло не издържаше повече и потъваше в гроба без лъч светлина или надежда.

Валденсите копнееха да разчупят хляба на живота на тези страдащи души, да им открият вестите на мир в Божиите обещания и да им посочат Христос като тяхна единствена надежда за спасение. Учението, че добри дела могат да изкупят престъпването на Божия закон, те смятаха за фалшиво. Уповаването на човешка заслуга отклонява погледа от безкрайната Христова любов. Христос умря като жертва за човека, защото падналият човешки род не може да направи нищо, за да се похвали пред Бога. Заслугите на един разпънат и възкръснал Спасител са основата на християнската вяра. Зависимостта на душата от Христос е така реална и връзката й с Него е толкова тясна, колкото и връзката на един член от тялото към цялото тяло или пък – на клонките към лозата.

Ученията на папи и свещеници бяха внушили на хората да възприемат Божия характер, а дори и характера на Христос като строг, мрачен и вдъхващ страх. Спасителят биваше представян до такава степен лишен от съчувствие към човека в неговото падение, че трябваше да се призовава застъпничеството на свещеници и светии. Хората с просветени от Божието слово умове копнееха да посочат на тези души Исус като техен състрадателен, обичащ ги Спасител, Който стои с протегнати ръце и ги кани да дойдат при Него с бремето си от греха, с грижите, с безпокойствата и умората си. Те жадуваха да разчистят пречките, натрупани от Сатана, та хората да не видят обещанията и да изповядат направо пред Бога греховете си, за да получат прощение и мир.

Валденският мисионер с пламенно желание разкриваше на любознателните умове скъпоценните истини на евангелието. Предпазливо изваждаше грижливо написаните части от Свещеното писание. Най-голямата му радост бе да дари надежда на искрената, съкрушена от греха душа, която виждаше в Бога само един отмъстител и чакаше изпълнението на присъдата. С треперещи устни и с пълни със сълзи очи, често пъти коленичил, той откриваше на братята си неоценимите обещания – единствената надежда за грешника. Така светлината на истината проникваше в много помрачени умове, разпръскваше от там тъмните облаци, докато Слънцето на правдата изгрееше в сърцето с изцелителни лъчи. Често се случваше някоя част от Писанието да бъде четена няколко пъти, защото слушателят желаеше това, сякаш искаше да се увери, че е чул правилно. Особено силно предпочитаха да им се повтарят следните думи: “…кръвта на Сина Му Исуса Христа ни очиства от всеки грях”. “И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот”.

Много хора виждаха, че са измамени от изискванията на Рим. Разбираха колко напразно е посредничеството на хора или ангели в полза на грешника. Когато истинската светлина озаряваше умовете им, те възкликваха с радост: “Христос е моят свещеник; Неговата кръв е моята жертва; Неговият олтар е мястото за моята изповед!” Оставяха се напълно на заслугите на Христос, повтаряйки думите: “А без вяра не е възможно да се угоди Богу…”. “…няма под небето друго име, дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим”.

Уверението в любовта на един Спасител изглеждаше нещо твърде велико за разбиране от тези бедни, съкрушени, тласкани от бурята души. Затова и толкова голямо бе облекчението, което им донасяше то. Над тях се изливаше такъв поток от светлина, че се чувстваха сякаш пренесени на небето. Ръцете им биваха доверчиво положени в ръцете на Христос; нозете им биваха закрепени върху скалата на вековете. Страхът от смъртта изчезваше. Сега пожелаваха затвора и кладата, ако с това биха могли да прославят името на своя Изкупител.

Така Божието слово бе изваждано и четено на тайни места понякога на една-единствена душа, а понякога пред малка групичка, жадуваща за светлина и истина. Често пъти цялата нощ бе прекарвана по този начин. Удивлението и възхищението на слушателите бе тъй голямо, че вестителят на милостта често пъти биваше принуждаван да чете безспир, докато умът схващаше спасителните вести. Често се изговаряха думи като тези: “Наистина ли Бог ще приеме моята жертва? Ще се усмихне ли над мене? Ще ми прости ли?” Тогава се прочиташе отговорът: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя”.

Вярата сграбчваше обещанието и се чуваше радостният отговор: “Няма повече да се правят дълги поклоннически пътувания; няма повече да се правят мъчителни пътешествия до свети ковчези и мощи. Аз мога да дойда при Исус такъв, какъвто съм, грешен и не свят, и Той няма да отблъсне молитвата ми на разкаяние. “Прощават ти се греховете.” Моите, даже моите могат да бъдат простени!”

Вълна на свята радост нахлуваше в сърцето и името на Исус се величаеше чрез хвала и благодарност. Тези щастливи души се завръщаха по домовете си, за да пръскат светлина, да повтарят, доколкото могат, и пред други новото си преживяване, че са намерили истинския и жив Път. Странна и тържествена сила се криеше в думите на Писанието. Тя говореше пряко на сърцата на всички, които копнееха за истината. Това бе Божият глас и Той убеждаваше слушателите.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар