// Вие четете...

Роли в живота

Масово нашествие на Запада.

„Който не вярва в победата, не ти е съперник.“

Налудничавият поход срещу Константинопол не само не укрепва западняшките колонии в Сирия, но и им нанася сериозен удар. За търсещите богатство на Изток рицари гръцката земя предлага отсега нататък по-добри възможности. Чакат ги владения и трупане на богатства, докато тясната крайбрежна ивица около Акра, Триполи или Антиохия с нищо не привлича авантюристите. На първо време отклоняването на експедицията лишава кръстоносците в Сирия от подкрепленията, които биха им позволили да подновят бойните действия срещу Ерусалим, и през 1204 година ги принуждава да поискат от султана подновяване на примирието. Ал-Адел приема за още шест години. Въпреки че е на върха на могъществото си, братът на Саладин няма никакво намерение да се хвърля в борба за освобождение на териториите. Присъствието на западняците по крайбрежието никак не го притеснява.

В мнозинството си кръстоносците в Сирия искат мирът да продължи, но отвъд морето, по-точно в Рим, мислят единствено как да започнат нова война. През 1210 година по силата на сключен брак кралството в Акра се пада на Жан дьо Бриен, шестдесет годишен рицар наскоро пристигнал от Запад. Примирил се с мисълта, че през юли 1212 година примирието трябва да бъде продължено за нови пет години, той непрекъснато изпраща пратеници при папата, за да го накара да ускори подготвяната могъща експедиция, така че през лятото на 1217 година да започне офанзива. В действителност първите кораби с въоръжени поклонници пристигат в Акра с известно закъснение през септември. Скоро са последвани от стотици други. През април 1218 година започва ново западняшко нашествие. Неговата цел е Египет.

Ал-Адел е изненадан и най-вече огорчен от подобна агресия. Нима не е сторил всичко от идването си на власт и дори по-рано, по време на преговорите си с Ричард, за да сложи край на военното положение? Нима в продължение на години не е търпял подигравките на религиозни люде, обвиняващи го, че се е отказал от каузата на джихада заради приятелството си с русокосите мъже? Месеци наред седемдесет и три годишният болен владетел отказва да повярва на достигащите до него сведения. Че шайка подивели германци опустошават села в Галилея е нещо, с което е свикнал и което не го безпокои. Но че след четвърт вековен мир Запада започва масирано нашествие, му се струва невъзможно.

Въпреки това сведенията са все по-точни. Десетки хиляди западняшки бойци са се събрали пред град Дамиета, контролиращ достъпа до главния ръкав на Нил. По заповед на баща си ал-Камел тръгва срещу тях начело на войските си. Изплашен от числеността им, той не ги напада. Предпазливо разполага лагера си южно от пристанището, така че да може да подкрепи гарнизона, без да е принуден да влиза в открит бой. Градът е един от най-добре защитените в Египет. Крепостните му стени са заобиколени на изток и юг от тясна ивица блатиста земя, а на север и запад реката Нил осигурява постоянна връзка с вътрешността на страната. Дамиета може да бъде ефикасно обкръжена, само ако врагът си осигури контрол над реката. За да предотврати подобна опасност, градът разполага с находчиво средство — огромна желязна верига, закрепена в единия край на градските стени, а в другия на издигнатата на малък остров в близост до отсрещния бряг цитадела, пресича достъпа до Нил. Като установяват, че нито един кораб не може да премине, ако веригата е спусната, кръстоносците ожесточено нападат цитаделата. В продължение на три месеца напъните им са отблъсквани, до момента, когато им хрумва да закотвят два големи съда и да изградят върху тях плаваща кула, висока колкото цитаделата. Превземат я с щурм на 25 август 1218 година. Веригата е разкъсана.

Когато няколко дни по-късно пощенски гълъб донася в Дамаск новината за поражението, ал-Адел остава дълбоко съкрушен. Ясно е, че падането на цитаделата ще доведе до падане и на Дамиета и че няма препятствие, което да възпре нашествениците по пътя им към Кайро. Задава се дълга война, а той няма нито сили, нито желание да я води. Няколко часа по-късно е покосен от сърдечен удар.

За мюсюлманите истинската катастрофа не е падането на речната цитадела, а смъртта на стария султан. Във военен план ал-Камел успява да задържи врага, да му нанесе сериозни загуби и да му попречи да обхване в плътен обръч Дамиета. Но от друга страна, в политически план, започва неизбежната борба за наследството, въпреки старанието на султана да предпази синовете си от фаталността. Още приживе той поделя владенията си: Египет на ал-Камел, Дамаск и Ерусалим на ал-Моаззам, Джезира на ал-Ашраф и по-незначителните земи на най-малките. Но кой би могъл да задоволи всички амбиции? Въпреки относителната хармония, която цари между братята, известни конфликти не могат да бъдат избегнати. В Кайро редица емири използват отсъствието на ал-Камел, за да се опитат да качат на престола един от по-малките му братя. Превратът е на път да успее, когато информираният за това господар на Египет той забравя Дамиета и кръстоносците, вдига лагера си и се връща в престолния град, за да въведе ред и да накаже заговорниците. Нашествениците веднага завземат изоставените от него позиции. Дамиета е обкръжена.

Въпреки подкрепата на брат си ал-Моаззам, долетял с армията си от Дамаск, ал-Камел вече не е в състояние да спаси града, още по-малко да прекрати нашествието. Ето защо предложенията му за мир са прекалено щедри. След като поисква от ал-Моаззам да разруши укрепленията на Ерусалим, той изпраща послание на западняците, в което ги уверява, че е готов да им предаде Свещения град, ако напуснат Египет. Но чувствайки се силни, кръстоносците отказват да преговарят. През октомври 1219 година ал-Камел прави уточнения в предложението си: ще даде не само Ерусалим, но и цяла Палестина западно от река Йордан и като връх на всичко — истинския кръст. Този път нашествениците си правят труда да разгледат предложенията му. Жан дьо Бриен е благосклонен, както и всички западняци в Сирия. Но окончателното решение ще бъде взето от някой си Пелагий, испански кардинал, привърженик на безпощадната свещена война, поставен от папата начело на експедицията. Никога, заявява той, няма да приема да преговарям със сарацините. И за да подчертае отказа си, той нарежда незабавно да започне атаката срещу Дамиета. Гарнизонът, оредял от битките, глада и скорошната епидемия, не оказва никаква съпротива.

Пелагий решава да завземе целия Египет. И ако не тръгва веднага срещу Кайро, то е защото съобщават, че всеки момент начело на голяма експедиция ще пристигне Фридрих Хохенщауфен, крал на Германия и Сицилия, най-могъщият западен монарх. Ал-Камел, до когото също стига новината, се готви за война. Пратениците му обхождат страните на исляма, за да призовават братя, роднини и съюзници на помощ. В същото време западно от делтата, недалече от Александрия, той въоръжава флота, която през лятото на 1220 година изненадва корабите на западните рицари край Кипър и им нанася съкрушителен разгром. След като е лишил врага от превъзходство по море, ал-Камел бърза отново да поднови предложението си за мир, като прибавя и обещанието да подпише тридесетгодишно примирие. Напразно. Пелагий съзира в прекалената щедрост доказателство, че господарят на Кайро е в безизходица. Нали току-що е станало известно, че Фридрих II е бил коронясан за император в Рим и че се е заклел незабавно да тръгне за Египет? Би трябвало да пристигне най-късно до пролетта на 1221 година начело на стотици кораби и десетки хиляди воини. Докато го чака, западняшката армия не трябва нито да воюва, нито да сключва мир.

В действителност Фридрих ще пристигне чак след осем години! Пелагий запазва търпение до началото на лятото. През юли 1221 година кръстоносната армия напуска Дамиета и поема решително по пътя за Кайро. В египетската столица се налага войниците на ал-Камел да използват сила, за да не позволят на гражданите да се разбягат. Но султанът е спокоен, защото двама от братята му са се притекли на помощ: Ал-Ашраф, който се присъединява с войските си от Джезира, за да попречи на нашествениците да стигнат до Кайро, и ал-Моаззам, който се отправя начело на сирийската армия на север, вклинявайки се храбро между врага и Дамиета. Самият ал-Камел наблюдава внимателно, с едва скрита радост, покачването на Нил. Водите на реката започват да прииждат, без западните рицари да забележат това. В средата на август земята става толкова кална и хлъзгава, че се налага рицарите да спрат и да изтеглят армията си.

Изтеглянето току-що е започнало, когато отряд египетски войници решава да разруши дигите. Датата е 26 август 1221 година. За няколко часа, след като мюсюлманските войски са завардили всички излази, западняшкта армия затъва в калното море. Два дни по-късно отчаяният Пелагий, безсилен да спаси войската си от унищожение, изпраща пратеник при ал-Камел да моли за мир. Аюбидският султан диктува условията си: кръстоносците трябва да напуснат Дамиета като подпишат осемгодишно примирие; в замяна на това армията им може необезпокоявана да отплава. Естествено, вече и дума не става да им бъде даден Ерусалим.

В радостта си от голямата и неочаквана победа доста араби се питат доколко искрен е бил ал-Камел в предложението си да предаде Свещения град на западняците. Не е ли било просто примамка с цел да се печели време? Въпросът ще се изясни съвсем скоро.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар