// Вие четете...

Чувства и власт

Магията на „банковите пари“.

„Парите са единствен двигател на всички неща.“

Използването на менителници имало още един важен принос за развитието на търговията — с тях бил преодолян факторът време, както и неудобството при боравене с монети, особено в големи количества. Монетите са тежки и обемисти, трудно се пренасят, лесно се крадат, подлежат на фалшифициране, а притежаването им представлява значителен риск по не охраняваните пътища, в земите на корумпирани благородници или в хаоса на средновековните пазарни градове и панаири — новите търговски средища на Европа.

Новите „банкови пари“, изобретени от италианските банки, стимулирали търговията, като спомагали за много по-бързото й извършване. През 1338 г. един керван, натоварен с монети, пътувал цели три седмици от Руан в Северна Франция до Авиньон в Южна — едно разстояние от около 650 километра; при това товарът можел лесно да бъде изгубен по пътя, ограбен от разбойници или отмъкнат от самите водачи на кервана. От друга страна, една менителница изминавала същия маршрут само за осем дни, като в случай на изгубване, кражба и т.н. новият собственик не можел да я осребри. С други думи, менителниците представлявали много по-бързо и надеждно средство за всички страни по една търговска операция. Въпреки комисионата в размер на 8 до 12% работата с новите банкови нареждания излизала по-евтино, особено в сравнение с таксата за въоръжена стража при пренасяне на златни или сребърни монети или на благородни метали в насипно състояние.

Менителницата, първообраз на съвременните банкноти, освободила парите от ограниченията на пространството и времето. Тя освободила парите и от нещо друго — от ограниченията на точно определена национална валута, както и от често възникващия дефицит на злато и сребро в отделни държави, където се сечели съответните монети. Всяко писмено нареждане можело да бъде деноминирано във венециански дукати, саксонски талери, флорентински флорини, милански тестени, френски екю и в още дузина различни валути. Броят на менителниците, които можели да се издадат в дадена валута, вече не зависел от наличните количества злато и сребро в съответната държава; той зависел единствено от доверието на търговците в конкретната валута. Ако загубели доверие в някоя валута, те веднага започвали да издават своите менителници в друга.

Менителницата положила основата на новите пари, като премахнала физическите ограничения при употребата на метални монети. Самите писмени нареждания циркулирали между търговците като един вид книжни пари. Макар от дейността на банките и банковите услуги да се възползвали ограничен брой хора — те изобщо не достигали до средния селянин или градски жител, — банките намерили практически начин да пуснат повече пари в обръщение.
При новата система една торба със сто флорина, която в миналото можела да престои с години в касата на някой благородник, се предавала на съхранение в италианска банка с клонове по целия континент. Банката давала парите в заем на клиент, като пускала менителница във вид на книжни пари. Стоте флорина на благородника си стояли непокътнати в трезора на банката, а банката разполагала със сто флорина, заведени в сметководните й книжа. Търговецът, взел парите в заем, също имал сто флорина, както и приносителят на менителницата. Макар в банката да били постъпили само сто флорина в злато, те били трансформирани от магията на банковите депозити и заеми в много пъти по сто флорина, които можели да се използват от различни индивиди в различни градове по едно и също време. Тези нови банкови пари разкрили невиждани възможности за търговци, производители и инвеститори. Изведнъж се оказало, че всички имат пари — истинска магия!

Банковото дело в Италия било изцяло частно начинание, чиито корени водели началото си от фамилиите Перуци, Барди и Ачияуоли във Флоренция. В клоновете на банките им от Кипър до Англия работели само техни роднини. Банкерските фамилии на Италия съвместно финансирали английската монархия под управлението на Едуард I и Едуард II при походите за завладяване на Уелс и Шотландия. С подкрепата си за английския кралски двор италианските банки реализирали много по-големи печалби, отколкото биха получили само от лихвите на тези рисковани заеми. Като кредитори на английските крале те се ползвали с неограничен достъп до пазарите на острова, а специалните взаимоотношения с монархията им осигурили практически монопол при износа на английска вълна за континента.

По силата на два договора, сключени на 9 юни 1317 г. между папата и банките „Перуци“ и „Барда“, папските данъци, събирани от английската католическа църква, се депозирали в клоновете на тези две банки в Лондон. Така самите пари си оставали в Лондон, но клоновете на банките изпращали менителниците в Рим, където централите им превеждали сумите на папата. После представителите на „Перуци“ и „Барда“ в Лондон купували с депозираните при тях пари английска вълна и платове, които изнасяли за континента. Постъпленията от продажбите се насочвали към банките в Италия. По този начин парите се движели напред-назад между Англия и Италия, както и по пазарите на континента. Те преминавали от държавната хазна в касите на църквата, връщали се при банкерите и оттам отивали при търговците, откъдето се изплащали във вид на данъци, преди цикълът да започне отново. Целият този процес протичал, без който и да било от участниците да докосне с ръка дори и една монета; единственото движение се извършвало между колонките с числа в сметководните книжа на банката. Банките представлявали нововъведение, което стимулирало търговията във всичките й фази и от което имали полза всички — от краля до последния селянин и от енорийския свещеник до папата — навсякъде, където банкерските фамилии откриели клон.

Менителниците предизвикали истински бум на европейските пазари, като спомогнали за преодоляване на огромния дефицит на златни и сребърни монети. Спомагайки за много по-бързото и ефективно действие на системата, те увеличили количеството пари в обръщение. Самите писмени нареждания се превърнали в книжни пари, като преминавали от първоначалните си приносители у трети, четвърти и т.н. лица, по подобие на модерните банкноти. Те обикаляли цяла Европа като особен вид книжна валута, приемана като платежно средство от търговците в основните центрове на търговия.

С разпространението на италианската банкова система из цяла Европа парите на Флоренция и Венеция станали двете основни валути на континента. Флорентинският флорин бил пуснат в обръщение през 1252 г.; на едната му страна бил щампован релеф на Йоан Кръстител, а на другата — лилия. Монетата се правела от злато и сребро, като златната била с десетократно по-висока номинална стойност от сребърната. По онова време, когато всеки град с претенции за важност имал своя монетна работилница и сякъл монети, носещи неговото име, флорентинският флорин и венецианският дукат били двете парични единици, които внасяли стабилност на средновековните пазари.

Въведен през 1284 г. от венецианския дож Джовани Дандоло, златният дукат останал в обръщение цели шест века. Популярното му название било „зекино“, от двореца Ла Зека, където се намирал монетният двор. Самото име дукат идва от латинския надпис върху монетата; титлата дож — която в някои западноевропейски езици е лук — произлиза от латинския корен ducere, който означава „водя“. Венецианският дукат запазил неизменни формата и размера си чак до падането на Венецианската република през 1797 г.

Новата форма на банкови пари, които се намирали в обръщение из цяла Европа, изисквала нови счетоводни методи, с които да се следи тяхното движение между отделни държави и в различни валути. Изобретателността на флорентинските банкери родила някои революционни идеи: двойното счетоводство; една ранна, опростена форма на застраховка за морското корабоплаване; и — най-важното от всички нововъведения — чековете. При най-ранните форми на банкова организация депозитите и тегленията се извършвали само лично. Писмените нареждания за теглене се смятали за твърде рисковани, тъй като подлежали на фалшифициране; налагало се клиентът да се яви лично пред касиера, за да може последният да свидетелства в случай на нужда. Най-ранните тегления на суми с писмено платежно нареждане са регистрирани в книжата на банка „Медичи“ едва в края на четиринайсти век. Тези първи чекове допълнително улеснили и повишили ефективността на банковите услуги.

Италианските банкери процъфтявали наистина, но подобно на тамплиерите преди тях, и те станали жертва на собствения си успех, особено при взаимоотношенията си с държавата. Няколко измежду водещите италиански банкерски фамилии взели страната на Едуард III при избухването на Стогодишната война между Англия и Франция, но когато през 1343 г. Едуард спрял изплащането на дълговете си, неговата несъстоятелност предизвикала банкрута на основните банки на Флоренция и масови разорения сред вносителите им. Цялата банкова система, основана на менителници, в крайна сметка почивала на честността и добрата воля на участниците; когато държавата затъвала в дългове, тя имала властта да спре плащанията, с което системата рухвала изведнъж. Състоянията на италианските банкери се стопили като пясъчни замъци, пометени от прибоя. Банковата система на Флоренция била окончателно погребана с идването на Черната смърт — чумната епидемия, опустошила до 1348 г. цяла Северна Италия.

Независимо че първите банкерски фамилии в Италия донесли финансова катастрофа на Флоренция, банковото дело оцеляло. Изобретените от тези фамилии нововъведения се разпространили и в други градове, като благотворният им ефект бил твърде значителен, за да допуснат самите търговци тяхното отмиране. Градовете Генуа и Венеция бързо поели факела от флорентинските банки, а към края на четиринайсти век самата Флоренция се съвзела достатъчно, за да възкръсне като международна банкова сила. Въпреки големите загуби в течение на този съдбовен век банковото дело се възродило с нова сила през следващото столетие под ръководството на могъщата флорентинска банкерска фамилия Медичи, навлязла на банковия пазар сравнително късно — през последните десетилетия на четиринайсти век.

Макар появяването на банките да съвпада с Италианския ренесанс, първоначално те не се ползвали с обществено уважение. Дейността им като обменни бюра и едва прикрити лихварски дюкяни отреждала на банкерите място в обществената стълбица съвсем малко над обикновените сводници, комарджии и други дребни мошеници. В европейската аристократична система, основаваща се на наследствени земи и титли, притежанието на богатство носело практическа полза, но не и престиж. В края на шестнайсти век, през 1581 г., холандски църковен декрет отнел правото на свето причастие на банкери и представители на други срамни професии; декретът останал в сила до 1658 г. Много духовни лица продължили да заклеймяват начисляването на лихва като противоречащо на библейските предписания.

За да си спечелят обществено уважение наред с богатството, мнозина банкери се оставили да бъдат подмамени от изкушенията на късното средновековие. Те се впуснали в придобиване на земи и имения, на аристократични титли и дворци в градовете, на високи църковни санове. Именно тези техни усилия да подражават на традиционната аристокрация сложили началото на Ренесанса, като нито една от европейските банкерски фамилии не успяла толкова много в това начинание, колкото включилата се последна в познанието — фамилията Медичи.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар