„Малката лодка не носи вести от далече.“

Златната стрела. Живял на земята приказен богатир, със сила нечувана, със смелост невиждана. Той имал удивително оръжие – вълшебна златна стрела. Но не с това стрелата била известна, че била от чисто злато изкована, със скъпоценни камъни украсена, а с това, че притежавала чудесно свойство.

Достатъчно било богатирът да вземе своя лък, да опъне тетивата – и летяла стрелата до края на света с такава бързина, че човешкото око не можело да я проследи. И там, където тя падала, възпламенявал се въздухът, закипявала водата, разтрепервала се земята, загивало всичко живо. Страшно било това оръжие, ни с перо да го опишеш, ни в приказка да го разкажеш.

За щастие то се намирало в надеждни ръце. Богатирът бил честен човек, справедлив и огнената стрела без необходимост не използвал. Други държави той не нападал, и неговата родина враговете не нападали – страхували се. Страхували се, но в същото време мечтаели да притежават това смъртоносно оръжие, за да покоряват чуждите земи. Но не било възможно! Зорко пазел богатирът вълшебната стрела, скрил я дълбоко под земята.

Много, много години живял богатирът и много години пазил чудодейната стрела. Но ето дошло време да се раздели с живота. Замислил се богатирът: На кого да предаде стрелата? На синовете си наследници? Не трябва. Макар че те са войни честни и смели, те са още млади. Няма да могат да удържат на съблазанта да изпробват силата на оръжието – и ще избухне тогава братоубийствена война. На кого още? Има ли на земята човек, достатъчно силен и благоразумен, на когото може да довери стрелата, без да се опасява, че той ще я използва за зло на хората? Няма такъв човек, не се е родил още! Не бива да се оставя на земята огнената стрела, защото злите, алчните хора, притежавайки такова страшно оръжие, могат да подпалят всеки свят и да го разрушат до основи. И решил богатирът да скрие вълшебната стрела така, че никой да не може да я намери през хилядолетията. И едва тогава, когато хората, най-накрая, престанат да воюват, когато се научат да ценят и пазят мира – тогава те ще намерят стрелата, за да използват нейната чудодейна сила за мирен труд.

Извикал богатирът своите синове и им казал: – Деца мои, аз съм стар и тежко болен. Не ми остава да живея много. Чуйте моята последна повеля: отворете подземието ето с тези ключове, вземете златната стрела, за страшната сила, на която вие сте слушали, и я хвърлете в средата на Черното море, в най-дълбокото.

Тръгнали синовете да изпълняват желанието на умиращия си баща, взели вълшебната стрела и още същата нощ се отправили на път. Дълго ли вървели те, кратко ли, и ето че пред тях се показали сини планини. Със своите високи върхове те подпирали синьото, прозрачно, като че ли от кристал небе. Изкачили се братята на планините и пред погледа им се открила величествена картина: далече-далече долу се простирало огромно безбрежно море. Обвито в утринна розова завеса, то още спяло. В неговите тихи води се отразявал червения кръг на изгряващото слънце. Това било Черно море. И изведнъж братята разбрали, че им е жал да се разделят с драгоценната стрела, и честолюбиви мечти ги завладели.

– Послушай, братко, – внимателно казал по-малкият, – защо да хвърляме такова богатство в морето? Нали то е наше наследство…

– Да, – съгласил се по-големият, – вълшебната стрела по право трябва да принадлежи на нас, и е глупаво просто така да се откажем от нея…

– А ако ние притежаваме огнената стрела, – продължил по-малкият брат, – ние ще превземем тази красива страна, ще построим на върха на планината замък, ще си вземем за жени най-прекрасните от прекрасните…

– Да, но защо само една страна! – възкликнал по-големият брат. – Ние ще можем да превземем всички страни, които знаем и които още не знаем. Ние можем да имаме много жени, на нас безропотно ще ни се подчиняват всички. Ние ще станем владетели на света…

И се договорили братята, че ще скрият стрелата в планината, а на баща си, ако още не е умрял, докато се върнат, ще му кажат, че са изпълнили волята му. Както се договорили, така и направили. Оставили чудодейната стрела в една пещера, затворили входа с огромен камък и се върнали по обратния път.

Колко голямо било тяхното удивление, когато, връщайки се в къщи, те узнали, че баща им по някакъв начин е разкрил техния замисъл. С негодувание се нахвърлил старецът на своите синове, като ги обвинил в родителско непослушание.

– Аз няма да умра дотогава, – казал той, – докато чудодейната стрела не попадне на дъното на Черното море.

Тогава синовете, като се убедили, че е невъзможно да запазят за себе си вълшебното оръжие, отново се отправили към бреговете на далечното море и с тъга изпълнили желанието на баща си. Огнената стрела паднала в морската бездна. Потъмняло от гняв морето, закипели, развълнували се неговите тихи води.

И оттогава не може да се успокои Черно море. Отново и отново се бунтува то, клокочи, повдига огромни вълни, опитва се да изхвърли от недрата си смъртоносното оръжие.