„Лъжата е оръжието на крадеца.“

Хиперинфлация възниква, когато инфлацията и нарастването на паричната маса излязат извън контрол и не могат повече да бъдат спрени. Официално количеството пари в обръщение в Еврозоната се е повишило със 130% през последните 10 години. Едновременно с това увеличение се засилиха и опасенията за отключване на световна хиперинфлация, По причина на това, че задлъжнелите държави винаги охотно се освобождават от дълговете си с нейна помощ, защото почти всички страни се задушават от задълженията, които са натрупали към частни банки.

Казано по-просто, ако бъдат „сътворени“ толкова много пари, че в крайна сметка престанат да имат каквато и да било стойност, дълговете на държавата спрямо банките също ще бъдат равни на нула. Така тя се отървава от бремето си и Играта трябва да започне отначало. Освен ако държавата не лиши частните банки от могъществото им, което, за съжаление, се случва само при диктаторските режими. Демокрациите явно са прекалено слаби за такова нещо.

Повечето хора гледат на това с голямо спокойствие, защото господства широко разпространеното заблуждение, че една инфлация с екстремни измерения би била изгодна и за частни лица, техните задължения също щели да се „уредят“ от само себе си. Което обаче, със сигурност не е вярно! В това отношение историята ни дава добра поука. Накрая банката винаги печели!

В началото на 20-те години на Двадесети век на работниците се плащало два пъти на ден. След първото плащане всички тичали към вкъщи, за да могат съпругите им бързо да отидат на пазар с парите, преди те да са се обезценили напълно. Има една много известна снимка на жена, която пали зидана кахлена печка с пачки банкноти, защото е било по-евтино човек да се отоплява с банкноти, отколкото да купува с тях материал за огрев.

По-изгодно е да се изгарят за отопление, отколкото да се купува с тях материал за огрев.

По време на Първата световна война и след нея американската емисионна банка FED също е печатала огромни количества книжни пари и е заливала с тях пазарите. Банките са плували в пари и под формата на евтини кредити просто са ги „препредавали“ на клиенти, които са инвестирали на борсата с цел постигане на бързи печалби. Понеже обвързването със златото вече е било отпаднало, паричната политика навсякъде излязла напълно извън контрол. Курсовете на акциите се вдигнали. Все повече пари били раздавани като кредити и отново влагани в акции. Курсовете продължавали да се покачват…

В Германия въздушните кули рухнали през 1924 г. Райхсмарката е убита от гигантската инфлация като с нея „умират“ и дълговете. Можело да се започне от нулата. Като допълнителна валута била въведена „рентна марка“. Курсът за преизчисление при предприетата парична реформа е: 1 000 000 000 000 марки за 1 рентна марка (1 трилион към 1!).

Банкнота от 50 марки от 1920 г. И банкнота от 20 милиарда марки от 1923 г.!

По този начин съотношението спрямо долара се върнало обратно на нивото от 1914 г. Германия отново притежавала международно призната валута и можела пак да търгува. Всичко временно се успокоило. Последвали така наречените „Златни Двадесет години“. Хората били толкова съсипани от войната и нейните последици, че на първо място искали само да се забавляват. Парите, политиката и икономиката им били безразлични. Докато можели да ходят на кино, да си купуват дрехи и хранителни продукти, докато имало мир и привидна сигурност, те били доволни.

В Австрия през 1925 г. шилингът заменил кроната. Според приетия обменен курс 1 шилинг съответствал на 10 000 крони.

Междувременно в САЩ през същите тези двадесет години на миналия век развитието вървяло неотклонно нагоре. На борсите се спекулирало, автомобилът изместил железницата, жените получили избирателни права, а алкохолът бил забранен. Това стимулирало черната борса и престъпността. Било времето на нелегалните кръчми в сутерени, епохата на Ал Капоне. Но и епохата на фамилията Рокфелер, която била господар на най-важната суровина на света – петрола.

Към края на 20-те години пазарът на акции е толкова раздут, че спукването на „балона“ било неизбежно. Както междувременно можем да се досетим, подобен изкуствен балон не се пука случайно. Той може да бъде напълно управляем. Този, за когото говорим, е гръмнал на 24 октомври 1929 г. и е влязъл в историята като „Черния четвъртък“,борсовата катастрофа с най-мащабни тежки последици. В този четвъртък, станал известен при нас в Германия като „Черен петък“ заради разликата във времевите зони, много милиони американци изгубват всичките си средства за съществувание. Но малък брой хора спечелили твърде много!

Последствията от краха през 1929 г. са унищожителни. Настъпва бедност, глад и граждански безредици, които прерастват в Голямата депресия на 30-те години и в крайна сметка завършват като фашизъм. Хитлер, Мусолини и Франко били уж „призвани“ да посочат пътя за излизане от нищетата, но повели милиони хора към гибел и към следващата война, финансирана от същите банки, които водели играта с акциите.

При хиперинфлация най-много губят по-несъстоятелните хора. От прекалено голямата загуба на покупателна способност биват засегнати най-вече спестителите. Наистина, лихвите върху спестяванията се качват тогава, но естествено не в размер, който да компенсира колосалния спад на покупателните възможности. На теория нещата изглеждат първоначално розови за длъжниците, понеже дълговете им се смаляват сякаш за една нощ. Тъй като обаче, лихвите върху кредитите се повишават, задълженията на свой ред също се повишават, абсолютно независимо от факта, че в условията на хиперинфлация заплатите никога не растат със същия процент, с който се обезценяват парите. Освен това в подобни периоди винаги се стига до гласови уволнения, вследствие на които повечето длъжници се изправят пред невъзможността да обслужват повече кредитите си и губят своите обезпечения (къща, апартамент и др.). Само малък брой кредитополучатели ползват твърд лихвен процент, а дори при спестовно строителните кредити съществува клауза, според която границата от 6% може да бъде надхвърляна.

„Без златен еталон не съществува възможност спестяванията да бъдат защитени от експроприация посредством инфлация“ – пише през 1966 г. станалият по-късно директор на Федералния резерв Алан Грийнспан в една статия, привлякла много сериозно внимание. Това означава, че при сегашната парична система избягването на банкрут е невъзможно, защото сме се отказали от Златния стандарт при започването на Първата световна война.

Хиперинфлацията винаги води до валутна реформа или, иначе казано, до подмяна на старата, фалирала парична единица с нова. На първо място това осигурява на държавата глътка въздух, тъй като тя се освобождава от поне част от задълженията си и може да започне отначало. Едно ново начало винаги предизвиква прилив на сили и поражда оптимизъм, което ни доказва икономическото чудо след голямата немска хиперинфлация, траяла от 1945 г. до 1948 г. Но историята ни учи също и че настъпването на следващия колапс на финансовата система е само въпрос на години или десетилетия.

Противоположността на инфлацията се нарича дефлация. С този термин се обозначава ситуация, при която потребителските цени чувствително спадат, тоест стоките стават по-изгодни за купуване, а ценността на парите нараства. Въпреки това инфлацията и дефлацията са тясно свързани помежду си и се обуславят взаимно. Или казано по друг начин, те са противното на стабилността.

При паричната реформа в Западна Германия през 1948 г. курсът за преизчисление на райхсмарката спрямо новата дойчмарка е бил 100:6,5. Но всички видове частни задължения са били превръщани в съотношение 10:1. С други думи, ако по-рано сте имали 1000 райхсмарки на сметката си, то те са ставали 65 DM. Ако сте имали 1000 райхсмарки дългове, те са се свеждали до стойността на 100 DM. Няма дефлация или валутна реформа, които някога да са били провеждани в полза на народа!