„Жаждата за власт е най-ненаситната от всички страсти.“

Кой не скача е червен.

Драматичните събития от края на 1996 и първите седмици на 1997 г., представени по-преди, в общи линии имат всъщност свои много по-дълбоки политически, икономически и финансови причини. Макар, че това се отнася и за други крупни събития в новата ни история, поради своята актуалност, горният прецедент заслужава да бъде разгледан по-отблизо. Доколкото това е възможно при достъпните засега документи.
Вярно е, че както на 10 януари 1997 г., така и в последвалите ги 26 дни в столицата и други градове на страната внушително множество граждани и студенти, излезли на улицата, сякаш определяха със справедливия си протест хода на събитията. Поне така изглеждаше на пръв поглед. Политическият елит на опозицията, обладан от надежди и очаквания, чувстваше, че нещата се развиват в желаната посока. Каква беше тя и как щеше да се осъществи, оставаше загадка. Вероятно само единици, включени най-пряко в „играта“, разполагаха с някакви сведения. Колкото за студентите шествията бяха своего рода „купон“, на който те се забавляваха, принуждавайки опозиционните лидери на подиума (някои от тях на почетна възраст) да скачат до изнемогване под нескончаемото скандиране: „кой не скача е червен…“. С една дума в ход беше блед вариант на „нежната революция“.
Съществуват обаче не малко доказателства, които очертават тези събития като финал и външна изява на една много по-сложна и планирано проведена операция.
Трябва да отбележим, че в почти всички посткомунистически страни Западът, след промените от 1989 г., нямаше нито време, нито намерение да създава нов финансово-политически и финансово-икономически елит. „Перестройката“ на Горбачов му беше поднесла на табла формулата: кооптирането във властта на определена част от заварения партийно-политически и финансово-икономически елит, ловко преформирал се за невероятно къс период на капиталистически релси. След продължителни десетилетия безплодни опити в „социалистическото строителство“ сега този елит показваше вълчия си апетит да осъществява „строителство на капитализъм“. Тази, неочаквано поднесена възможност, се оказа несравнимо по-апетитна, безконтролна и печеливша участ за „избраниците на съдбата“. Поради изложените в предхождащите публикации обстоятелства, в този сюблимен момент в България нямаше каквито и да са реални дисиденти, каквито и да е реален демократически коректив на ситуацията, както това беше в Чехия, Полша или Унгария.
При управлението на Виденов именно тази олигархия, имплантирана в „приятелски кръгове“, осъществяваща дейността си чрез кредитни милионери, мафиотски групировки, изнесе зад граница ограбените от населението и държавните фондове стотици милиони във валута и напълно логично доведе икономиката на България до крах.
Този крах обаче засягаше пряко или косвено интересите в страната както на западните, така и на постсъветските политико-финансови и икономически формации. Застрашени бяха настоящи и бъдещи стратегически техни интереси в България. Правителството трябваше да бъде сринато. Както винаги в такива случаи подготовката бе започнала предварително.
През пролетта на 1996 г. вътрешният дълг на България (дългът на държавата към населението), като резултат от споменатото по-горе брутално ограбване чрез износ на пари, достигна 600 милиарда лева. От мафиотските, паразитиращи върху държавния организъм финансови структури и банки – 17 фалираха или бяха поставени под особен надзор. През май 1996 г. цените на основните хранителни продукти показаха рязка тенденция към увеличение. Страната се оказа неочаквано пред липса на зърно. През цялата 1996 г. реалната месечна лихва беше отрицателна. Обикновените български граждани бяха ограбвани с нови стотици милиони – както от фалита на банките, така и от отрицателните лихви. Отиваше се към финансова криза. Все по-необходимо ставаше въвеждането на валутен борд. Банките, кредитните милионери и външните финансови структури, с преки интереси в страната ни, имаха нужда от екстремна хиперинфлация. Този невидимо дирижиран процес започна при сравнително ниски котировки на долара през последната четвърт на 1996 г. – 150-200 лева за долар. В навечерието на събитията на 10 януари 1997 тя все още не беше надхвърлила 580 лв. за долар. Такова сриване на лева беше все още недостатъчно за тези, които искаха хиперинфлацията. Паралелно с уличните демонстрации, пълната обърканост и безпомощност на социалистическото правителство и особено чрез непрекъснато усилващата се зашеметяваща медийна пропаганда в по-малко от месец доларът достигна 3000 лева.
Независимо, че през това време БСП се бе отказала от мандат за съставяне на правителство (4.II.1997 г.) и бе подписано споразумение за предсрочни избори и назначаване на служебен кабинет, „експлозията“ на хиперинфлацията трябваше да стигне докрай! В деня на назначаването на служебното правителство на Софиянски (12.11.1997 г.) буреносният процес беше финализиран. Така вътрешният дълг от 600 милиарда лева натрупан от „умелите ходове“ по време на правителството Виденов в течение на почти цялата 1996 г., които отговаряха тогава на колосалната сума от 9 милиарда щатски долара (по котировка на долара за края на 1996 г.) се „стопиха“ сега само до няколко стотин милиона долара. За чия сметка? За сметка на изпитанията, ограбването и лишенията на народа, изкуствено предизвиканата хиперинфлация обезцени и фактически „опрости“ задълженията на кредитните милионери, „изчисти“ портфейлите на банките и фирмите и най-важното – рязко намали величината за стартиране на валутния борд сума, която трябваше да предостави Международния валутен фонд (МВФ) на България.
Ходът на всички тези явления предполагаха и предполагат участие на мощни групировки при осъществяване рязкото сриване стойността на лева в края на 1996 и началото на 1997 г. Не напразно Николай Добрев отбелязва за протестите на 10 и 11 януари (когато той беше министър на вътрешните работи): „Ето и справката за финансиране на протестите. Средствата за получени от фондация „Джон Паница“, 2 милиона марки от Емил Кюлев – БРИБ, от „Трон“ чрез „Мобилтел“, от бизнесмена Валери Ненов и др. Координаторите на операцията са били разположени на последния етаж на ЦУМ.“ за нас това остават все пак изявления и доклад на действащ министър, но заедно с това и изявления на заинтересовано лице. Защото голяма част от документите за горните факти са изчезнали (може би завинаги) в ръцете на определени хора, включително и в ръцете на хора от кръга около Добрев.
Това в бегли очертания е вътрешната дисекция на събитията от края на 1996 и началото на 1997 г.
Служебният кабинет на Стефан Софиянски се справи с текущите проблеми през своя мандат, подготви и проведе парламентарните избори на 19 април 1997 г. Обединените демократични сили спечелиха с 52,5% от гласувалите. Демократичната левица едва набра 22%.