„Животът е като аромат от ядене – не знаеш кога ще изчезне.“

Не философската подготовка, не строгостта на аскетите са довели Буда до опита на просветлението. Буда го постига след, като оставил цялата тази повърхностна практика, насочена към външните страни на нашето съществуване. Интелекта, морала, концептуализацията са ни нужни само за да разберем тяхната ограниченост. Упражнението с коан има за цел именно това.

Волята в нейният първичен смисъл е по-фундаментална, отколкото интелекта, защото волята е принцип, който лежи в корените на всяко съществуване, който вини всичко в единството на битието. Скалите стоят там, защото такава е тяхната воля. Реките текат – това е тяхната воля. Растенията растат – това е тяхната воля. Птиците летят – това е тяхната воля. Хората говорят – това е тяхната воля.

Менят се сезоните, когато небето изсипва на земята дъжд или сняг, земята понякога потрепва, вълните се разбиват, звездите сияят – всички те следват своята воля. Битието е воля и постигане на нещо. В този свят няма такова нещо, което да не притежава воля. Всички тези воли произтичат от безкрайното многообразие на една велика воля, от потока, който се нарича “Космическо Несъзнателно”. Това е изходната точка, съкровищницата на безкрайните възможности. По този начин “Му” се съединява с несъзнателното, въздействайки на волевата страна на съзнанието.

Както казахме по-преди, ученика, поживял с наставника няколко години, даже няколко месеца, изпада в състояние на пълна неподвижност. Той не знае по какъв начин да върви. Опитва се да реши коан на нивото на относителността, но нищо не се получава от това. Сега той е заклещен в ъгъла от който няма изход. В този момент наставника може да каже: “И това не е зле да си заклещен в ъгъла по такъв начин. Дошло е времето на пълния обрат.” Може да продължи: “Трябва да мислиш не с главата си, а с корема си, със стомаха си.” Това звучи много странно.

Съгласно съвременната наука, главата е запълнена с клетки и влакна на бяло и сиво вещество, които по някакъв начин са съединени едни с други. Как може наставника дзен да игнорира това, чрез своите съвети да мислим с корема си? Наставника дзен си е странен човек. Той няма да седне да слуша сентенциите ви за съвременната и древната наука. Той си знае работата от опит.

Този начин за обяснение на дадената ситуация, вероятно е ненаучен. Тялото може да бъде разделено на три функционални части – глава, корем и крайници. Последните служат за предвижване, но ръцете са получили особено развитие, те са станали органи на труда и творчеството. Интуицията ни казва, че отначало са се развили ръцете, а след това главата в качеството си на независим орган на мисленето. За да можем да използваме ръцете си, те трябвало да се отделят от земята постепенно и все по-далеч отдалечавайки се от крайниците на другите животни.

Когато човешките ръце се освободили от почвата, предавайки на краката задачата за движение, стъпили на своя път на развитие, който вдигнал главата ни и позволил на очите да приемат по-широк кръгозор. Очите са най-интелектуалния орган, ухото е по-примитивно. Що се касае до носа, то той се е отделил от земята веднага след като у очите се е появил широкия кръгозор. Това разширение на полето на виждане означава, че ума се отдалечава все повече от чувственото възприятие, превръщайки се в орган на интелектуалната абстракция и обобщението.

Главата е символ на интелекта, а очите са неговите подвижни мускули, полезен инструмент за интелектуална дейност, а корема с всички негови вътрешности е контролиран от автономни нерви и представлява най-примитивното стъпало на еволюцията в структурата на човешкото тяло. Тези части са по-близо до природата от която ние сме излезли и в която се опитваме да се върнем. Затова те по-право се намират в интимно отношение с природата, могат да я чувстват, да говорят с нея и да я “разглеждат”. Става дума не за интелектуална операция, а по скоро афективна. “Чувството” е хубава дума, ако я приемаме в най-фундаментален смисъл.

Интелектуалното разглеждане е функция на главата, затова каквото и да е разбирането ни за природата от този източник получаваме не самата природа, а само абстрактна представа за нея. Природата не се разкрива на интелекта, тоест на главата. Корема я чувства и разбира. Афективното и волево разбиране включва в себе си цялото битие на човека, което символизира коремната част на тялото.

Когато наставника дзен ни казва да държим коана в корема си, той има в предвид, че коана трябва да се разбира с цялото ни същество, че трябва да се отъждествим напълно с него, а не да гледаме на него интелектуално и обективно, с други думи да не гледаме, като на нещо което се намира извън нас.

Когато в едно намиращо се на първобитно ниво племе отишъл един съвременен учен и членовете на племето чули от него, че хората на Запада мислят с главата си, то тези диваци решили, че всички тези хора са безумни. Те казвали: “Ние мислим с корема си”. Сблъсквайки се с труден проблем, хората в Китай и Япония често казват: “Мисли с корема си” или просто “Питай шкембето си!”. При възникване на какъвто и да е въпрос, свързан със съществуването ни, трябва да “мислим” с шкембето си. Тук става дума не за някаква отделна част от тялото, а за “Търбуха” и тук той е целостта на битието, докато главата представлява интелекта и е по-късно развита част.

По същество интелекта ни служи за да можем да гледаме обективно на дадения предмет. Затова идеалният образ на човека в Китай се явява плътното същество с изпъкнал корем.

Да “мислиш” с корема си означава да отпуснеш диафрагмата си надолу, за да освободиш място за нормалното функциониране на белите дробове, за да може тялото да е готово да възприема. Цялата процедура не трябва да превръща коана в интелектуален обект. Интелекта винаги държи обекта на дистанция, сякаш той е изплашен до смърт да се доближи до него, да не говорим да го хване и държи в ръцете си.

Напротив, дзен препоръчва не само да го хванем здраво в ръце, да го допираме до тялото си, но и да се отъждествим с него. Когато ям или пия, то реално това не съм аз, а коан, той яде и пие. Когато това е постигнато, коан служи на самия себе си, независимо от всичките ни следващи действия. Що се касае до значението на диафрагмата в структурата на човешкото тяло ни се струва, че свързаната с шкембето диафрагма има пряко отношение към нашето чувство за безопасност. То, като че ли е свързано с основния предмет, с последната реалност. Тази свързаност, осъществяването на контакт с нея на японски се нарече “куфа сура”.

Когато наставника ви казва да съотнесете куфу-то на коана с корема си, той има в предвид именно успешното осъществяване на тази връзка. Може би тези речи са примитивни и ненаучни, почти както и опитите да се осъществи връзка с диафрагмата, с живота, с последната реалност, ние обаче придаваме прекалено голямо значение на главата и всички нейни интелектуални операции. Каквото и да има в главата ни, интелектуално или философско, то не може да реши коана. Логическия подход поначало ни се струва желателен и възможен, но накрая коана ще бъде решен от корема.

Защо главата е съзнателна, а корема не е?

Да вземем случая с тоягата в ръцете на наставника. Той ги вдига и казва: “Аз не наричам това пръчка, вие как го наричате?” Това изглежда така, все едно се очаква диалектически отговор, доколкото такова явление е равнозначно на следното: “Ако А не е А, то тогава какво е?” Или: “Ако Бог не е Бог, какъв е тогава?” Тук е нарушен логическия закон на тъждеството. Ако А веднъж е било определено като А, то би трябвало да си остава А и не може да бъде не – А, В, или Х.

Наставника може да го каже и по друг начин: “Тоягата не е тояга и в крайна сметка е тояга”. Ако ученика подходи логически и обяви думите на наставника за безсмислени, то той заслужено би получил удар от същата тази тояга. Ученика тогава неизбежно отива в задънена улица или може да се счита, че наставника е твърд и не се поддава на никакъв интелектуален натиск. Каквото и да е куфу, ученика е длъжен да го носи в корема си, а не в главата си. Интелекта е длъжен да освободи място на волята.

Да вземем друг пример. Шестият патриарх искал да види “лицето, което е било твое до преди раждането”. С диалектиката тук няма да стигнеш до никъде. Диалектиката се определя като: Изкуството да се води разговор, в Средновековието, като формална логика, при Кант – логика на привидностите, при Хегел – движение на мисълта, която изхождайки от неразделността на противоположностите (теза и антитеза) ги обединява в една по-висша категория (синтези), при Маркс – развитие на реалността, чрез борбата на противоположностите.

Това изискване прилича на речта на Христос, съгласно която той е бил преди Адам. Както и да не тълкували думите на Христос в духа на своята традиция, християнските богослови хвърлят зов към човешкото осмисляне точно по същия начин, както в случая с “лицето” при шестия патриарх.. Интелекта тук може да остане без сили, но патриарха, точно като Христос, отхвърля всичко това, като нещо непригодно. Главата трябва да се съгласи с диафрагмата, ума с душата. Логиката и психологията са съборени от трона, ние се намираме зад пределите на каквато и да е интелектуализация.

Главата е съзнателна, корема е несъзнателен. Когато наставникът казва на учениците си да “мислят” с долната част от тялото си, той има в предвид, че коана трябва да бъде пръснат в несъзнателното, а не да се вкарва в полето на съзнателното. Коана трябва да “потъне” в цялостното битие, а не да остава в периферията. Буквално това е лишено от смисъл, но си струва да разберем, че дъното на несъзнателното на което се намира коана е недостижимо за “съзнанието, което съхранява всичко”. Ясно е, че коана излиза зад границите на полето на интелекта, той цялостно се отъждествява с нашето “Аз”. Коана вече е зад пределите на психологията.

Когато са трансцедирани всички предели, а това означава и излизане зад пределите на така нареченото колективно несъзнателно, ние стигаме до това, което в будизма се нарича “огледално знание”. Сянката на несъзнателното е сломена и ние виждаме нещата така, както се вижда лице в ярко осветено огледало.