„Който се бои от морето, да си стои на брега.“

Известно е, че в древността са били поддържани постоянни или временни огневи стражи по най-важните в навигационно отношение точки на крайбрежието.

В Черно море силна необходимост от навигационно ограждане възниква в разгара на Кримската война (1853 – 1856 г.). По това време един френски флотски капитан на име Мишел Кола (известен по-късно като Мишел Паша) сключва договор с турското правителство за създаването на дружество за строеж и експлоатация на фарове – Compagnie des Phares de l’Empire Ottomane. Приятелските отношения между Турция и Франция позволяват реализирането на концесията за построяване на фарове по бреговете на цялата турска империя с право да събира такса в продължение на 25 години от всичките кораби, които застават във всяко турско пристанище.

Френското дружество изгражда по българските земи седем фара на два етапа. През първия етап (1856-1866) са построени фаровете на Шабла, Калиакра, Галата и „червеният фенер“ на Варненския нос, а през втория етап (1880-1888) – фаровете на Емине, остров Св. Анастасия и остров Св. Иван.

Фар Шабла

Шабленският фар официално е открит на 15 (27) юли 1856 г.

През 1901 г. фаровата кула пострадала от земетресение и се наложило да бъде стегната със специална прътова конструкция, а по-сериозно я ремонтирали, през 1934-1935 г. Дотогава Шабленският фар бил изцяло бял, оптиката му била кръгла, от V степен и постоянната бяла светлина се виждала на 15 мили. През 30-те години, когато тези места били в границите на Румъния, властите се погрижили за укрепването на сградата, боядисали я в червено и бяло, вътре направили вита метална стълба и заменили оптиката. Новата оптика, производство на шведската фирма AGA Navigation Aids била, въртяща се, на маслен газ и характеристиката на фара вече станала групово проблясваща бяла светлина с периодичност 25 с. и далечина на видимост 17 мили. По-късно светлинният източник бил захранван с ацетилен и през 1957 г. го заменили с електрическо захранване.

Фар Калиакра

Макар че местоположението на Калиакра просто изисква на него да има „сигнален огън“, все още не се знае откога светлината на носа упътва мореплавателите. В един турски документ от втората половина на XVIII в. се казва, че огън се е палел на една от крепостните кули, наричана Гала. Първият известен ни фар е построен от Compagnie des Phares de l’Empire Ottomane. „Той е открит на 15 (27 нов стил ) юли 1866 г. Оптиката му е въртяща се от 5-та степен с бяла светлина, която блещука от минута на минута. Поставен е върху една зидана кула на височина 50 м. над морето. От земетресението през 1901 г. се срутил сводът на крепостната порта и паднал в морето краят на носа (буруна), се пропукал и фарът бил заменен с нов.

Новата бяла кръгла кула, иззидана от камък, била висока 9,7 м, а бялата светлина с периодичност 5 с проблясвала от 67,6 м надморска височина.

Фар Галата

Нос Галата е познат на мореплавателите още от дълбока древност.

През Средновековието тук е имало малка крепост с важно стратегическо значение. Данни за поддържане на „сигнален огън“ обаче има от 1792 г. Запазил се е споменът, че преди да се постави газовата оптика на стария фар, вечер на края на носа се е поддържал огън с дърва. Интересното е, че след като възстановява Шабленския фар през 1856 г., френското дружество за строеж на фарове Compagnie des Phares de l’Empire Ottomane изгражда втория фар по тази част на крайбрежието именно на нос Галата. Очевидно след най-важния в навигационно отношение нос Шабла дружеството се е погрижило да постави светлини и на най-важното пристанище – Варна. На 15 (27) август 1863 г. били открити фарът на нос Галата с постоянна бяла светлина и „червеният фенер“ на Варненския нос. Фарът представлява осмоъгълна кула висока 7.5м, която се издига на около 50м. над морето. През 1908 г. е подета инициатива за строителство на нов фар с по-мощна оптика. Според съобщението до мореплавателите от 1 юли 1920 г. новият фар на носГалата е запален за първи път на 20 декември 1913 г.

Това е познатата ни кръгла кула, висока 13 м., издигаща се на 62 м. над морето.

През 1938 г. фаровото съоръжение било електрифицирано. През 1987 г. старата френска оптика е заменена с нова осигуряваща видимост 25 морски мили.

Построеният през 1863 г. фар съществува до 26 февруари 1998 г. когато при свличане на земни маси е разрушен, а работещият е застрашен също от свличане.

Строежът на новия фар започва през 2000 г., като осмоъгълната кулата висока 22 м. се изгражда в свлачищен район по специална технология. Фаровият комплекс е открит пробно на 13 август 2000 г,, а е въведен в експлоатация на 11 май 2001 г. и осигурява видимост 26 морски мили.

Беленски фар

Фарът на нос Св. Атанас е построен през 1931-1932 г. и е запален за първи път на 25 юли 1932 г. В архитектурно отношение той значително се отличава от всички фарове и по своя облик прилича на светилата, строени през 30-те години у нас по германски проекти. И до днес в Балтийско море могат да се видят фарови кули като кулата на нос Св. Атанас, старата кула в Несебър и кулата на Маслен нос. На края на нос Св. Атанас, на около 50 м от стръмния скалист бряг пред морския пограничен пост е изградена бяла кръгла каменна кула с височина 5,2 м. На нея е била монтирана оптика на фирмата Julius Pintsch, чийто фокус се намирал на 32,6 м надморска височина. Отначало тази оптика работела на маслен газ, а после на ацетилен. През 1958 г. автоматичното фарово съоръжение било електрифицирано.

Фар Емине

Фар Емине е открит на 15 декември 1880 г, по данни от литературен източник от 1906 г. Същата дата е посочена и в официалния Опис на фаровете по българското черноморско крайбрежие от 1920 г. През 1932 година била поставена оптика Julius Pintsch, работеща с маслен газ, през 1935 г. тя е преустроена на ацетилен, а през 1962 г., когато фарът е електрифициран, е заменена с М-500

Бялата кръгла каменна кула е висока 9,4 м, а фокусът на новата оптика е на 64,1 м надморска височина.

Фар остров „Св. Анастасия“

Най-ранните сведения за фар на острова са от 1614 г., а от стари карти на крайбрежието се вижда, че през 1828 г. тук е имало силен „огън“. От 1863 г. върху железен стълб на острова издигали два обикновени фенера, поставени един над друг. В поправеното издание от 1873 г. на картата, съставена от капитан-лейтенант Е. Манганари в 1834 г., тук са отбелязани две постоянни бели светлини една над друга. Фирмата Compagnie des Phares de l’Empire Ottomane реконструирала съоръжението на два етапа през 1883 г. построила къщичката на фаровия пазач, а през 1888 г. поставила оптика (петролна лампа) от 7-ма степен, излъчваща постоянна бяла светлина, видима според тогавашните пресмятания на 10 мили.

През 1911 г. фирмата Barbier Benard & Turenne построява нови фарове на нос Галата и остров Св. Иван, а оптиката Barbier & Fenestre, демонтирана от Св. Иван, е преместена в 1914 г. на остров Св. Анастасия. Там, на северната страна на острова, на 14 м от брега френската фирма изгражда фарова кула, която е съвсем същата на вид като кулите на нос Галата и остров Св. Иван: бяла, кръгла, железобетонна конструкция, висока 12,3 м, с характерното фенерно отделение. За светлинен източник служела двуфитилна петролна лампа, излъчваща бяла постоянна светлина, която е пусната в действие на 13 юни 1914 г. През 1932 г. тя е заменена с фаров апарат Julius Pintsch, работещ на маслен газ и надморска височина 27,7 м. През 1934 г. на оптиката бил поставен червен сектор по посока на опасния скалист район, наричан Биволите или Малаците.

Фарът бил електрифициран през 1963 г. Днес той е снабден с електронен фаров автомат.

Фар остров „Св. Иван“

През 1883 г. Compagnie des Phares de l’Empire Ottomane построява на остров Иван фар, който има оптика от VI степен и излъчва постоянна бяла светлина, видима според тогавашните пресмятания на 15 мили.

През 1911 г. на острова е построена днешната бяла кръгла железобетонна кула, висока 9,2 м. Тя е издигната на 14 м от старата кула в точка с координати 42°26′ с.ш. и 27°42′ и.д., като светлината, излъчвана от 43,6 м надморска височина, е видима на 18 мили. На следващата година фирмата-строител Barbier Benard & Turenne доставя нова оптика, произведена през 1912 г. През 1931 г. на фара е монтиран наутофон Julius Pintsch. Едва през 1957 г. две от помещенията били преустроени за акумулаторно отделение и оттогава фарът работи на акумулатори. През 1972 г. след градушка са били повредени няколко лещи на оптиката и тя е била сменена. Сегашната оптика K. Jirasek с бъчвообразна форма е произведена в Чехословакия. Тя не е въртяща се, а характеристиката на светлината се създава от електронен фаров автомат.

Фар Маслен нос

Първи сведения се намират в бюлетина за състоянието на фаровата служба от 6. XII. 1863 г., в който централната служба в Истанбул е отбелязала координатите на неподвижен червен огън на носа. Височината на огъня над морското равнище била 10 м, а видимостта на светлината – 6 мили. По всяка вероятност този фар е приличал на „събратята“ си от онова време на Варненския нос и остров Св. Анастасия, т. е. представлявал е железен стълб, на който вечер издигали червен фенер. През 1930 г. фирмата Julius Pintsch построила на носа нов фар, който работи и до днес. Той представлява бяла, кръгла каменна кула, висока 6 м (с постамента за оптиката – 7,5 м), на която била монтирана оптика Julius Pintsch с автомат, работещ на маслен газ. Бялата групово проблясваща светлина се излъчвала от 37,5 м надморска височина и се виждала на 20 мили според тогавашните пресмятания. На 25 юли 1932 г. газовият автомат започва да работи на ацетилен.

От 1961 г. радиофарът започнал денонощно да излъчва позивните МН, а старата оптика на фара била електрифицирана. Тя работила до 1968 г., когато била заменена със съвременна електрическа оптика, която по-късно е автоматизирана.

„Който знае за приближаващата опасност, той я е избегнал.“