// Вие четете...

Чувства и власт

Инфлацията – продукт на пари от бъдещето.

„Харчим със смях, връщаме със сълзи.“

Вълшебната карта. За кредитни карти се споменава в научната фантастика дълго преди да станат неразделна част от икономическата реалност на двайсти век. Концепцията за кредитната карта е разработена в пълен вид още в утопичния роман „Поглед назад: 2000—1887 г.“ на журналиста Едуард Белами, излязъл през 1888 г. Авторът е ревностен изразител на народняшката философия, характерна за онази епоха. Героят на романа заспива дълбок сън на 30 май 1887 г. и се събужда след 113 години и четири месеца — на 30 септември 2000 г. Белами вижда утопичното бъдеще на Америка на границата на двадесет и първия век като огромна „индустриална армия“ от хора, произвеждащи всичко, от което има нужда, при това с една-единствена цел — да служат на обществото и човешкия род; за труда си никой не получава заплата или друг вид възнаграждение. Пари в познатия вид не съществуват — в обръщение няма нито монети, нито банкноти; нищо не се продава и купува. Хората все още говорят за долари и центове като за някакъв отживял времето си стойностен еквивалент, но самите долари и центове отдавна ги няма. Вместо това всякакви сметки се заплащат с „картонени кредитни карти“, каквито се издават на всеки гражданин и служат за получаване на нужните стоки от големи централни складове.

Странното в случая е, че докато кредитните карти в действителност са основен инструмент на бизнеса и капитализма през двайсти век, измислената кредитна карта от романа на Едуард Белами се въвежда в едно пост капиталистическо общество, при което всички потребителски стоки се разпределят от държавата. Тя действа по следния начин: всеки индивид получава определена сума в условни пари, представляваща неговия дял от общото количество произведени блага през предходната година; тъй като картата е поименна, тя не може да се разменя или преотстъпва, с нея не могат да се заплащат стоки, неподлежащи на държавно разпределение, нито пък да се реализират икономии, които да се преливат към следващата календарна година. В Америка на двадесет и първия век, както си я представя авторът, кредитната карта служи просто като средство за регулиране на личното потребление в условия на тотално премахване на пазарните отношения, когато ролята на разпределител на материалните блага е изцяло присвоена от държавата. Парите нямат еквивалентна стойност в злато, сребро или друга стока. Те са се превърнали чисто и просто в „алгебричен символ за съпоставяне на стойностите на отделните стоки“.

Първите истински кредитни карти се зараждат през двайсти век благодарение на автомобила. Личният автомобил позволява на човека да достигне до отдалечени кътчета, където не познава никого, не може да разчита на роднини или приятели в случай на нужда, или на бакалина за кредит до заплата. Пътуващите с автомобил невинаги имат в джоба си нужните суми за бензин, моторни масла или за отстраняване на честите повреди по колите от онова време. За да решат проблема, като същевременно си осигурят лоялността на клиента, петролните компании започват да издават свои кредитни карти, с които могат да се заплатят всички продукти на съответната фирма във всеки магазин, където се продават. Наскоро след това, по подражание на петролните компании, и големите универсални магазини започват да издават свои фирмени кредитни карти.

Първата разплащателна карта в модерния смисъл на думата е издадена през 1950 г. от „Дайнърс Клъб“. Първоначално картата се приема в двадесет и седем от престижните ресторанти на веригата, като се ползва най-вече от заможни бизнесмени за заплащане на разходите по командировките им. При представяне на картата съответното заведение отпуска на клиента кредит за консумираните храна, стоки и услуги по схема, разработена от Франк Макнамара от кредитната компания Хамилтьн Кредит Корпорейшън със седалище в Ню Йорк. Първите разплащателни карти „Дайнърс Клъб“ представляват обикновени правоъгълни картончета, от едната страна на които е отпечатано името на притежателя, а от другата — списък на заведенията, участващи в програмата. През 1955 г. „Дайнърс Клъб“ заменя картонената карта с пластмасова, с което се поставя началото на една качествено нова потребителска култура.

През периода 1958—1959 г. компанията „Америкън Експрес“, която вече си е извоювала име с пътническите чекове, издава първите си пластмасови разплащателни карти, предназначени главно за пътуващи бизнесмени. По това време банките започват да осъзнават, че контролът върху пазара на кредити постепенно им се изплъзва заради конкуренцията на тези нови, не банкови институции.

Първата кредитна карта. Най-напред Банк ъф Америка издава през 1958 г. „Банкамерикард“, първата разновидност на кредитна карта, свързана с името на банкова институция; понеже банката покрива територията на целия щат Калифорния, нейната карта бързо става най-популярната в Съединените щати. Твърде скоро други, по-малки банки, които не разполагат с ресурсите за издаване на свои карти, се присъединяват към системата на „Банкамерикард“. През 1977 г. името на картата е променено на по-краткото „Виза“. Към средата на 90-те години „Виза“ вече е най-широко разпространената кредитна система в целия свят, с над 400 милиона действащи карти, валидни в 12 милиона търговски обекта.

Междувременно през 1966 г. британската Барклис Банк издава своята „Баркликард“, а през 1967 г. Сити Банк ъф Ню Йорк пуска така наречената карта „Евритинг“ („Всичко“). Тази пластмасова карта дава възможност на най-благонадеждните клиенти на банката да заплащат покупките си по целия свят, дори в момента да не разполагат с нужната сума в банковата си сметка. Две години по-късно картата е преименувана на „Мастърчардж“, а след още известно време — на „Мастъркард“, под което име е известна и до днес.

С появяване на кредитната карта се увеличава размерът на отпускания кредит, като същевременно се премахва личният елемент. Срещу известна такса кредитната компания поема върху себе си риска и отговорността за оценяване на кредитната благонадеждност на клиента. Широкото разпространение на най-различни видове кредитни карти след 60-те години довежда до значителни изменения в начините на пазаруване и заплащане сред широката публика. Парите на населението се освобождават от временни ограничения като датите за получаване на заплата и неравномерността на разходите; хората изведнъж получават възможност да харчат пари, с каквито все още не разполагат, но очакват да спечелят в близко бъдеще.

Черпейки от своите очаквани бъдещи доходи, притежателят на картата създава пари чрез самия акт на покупката. С купуването на един костюм за сто долара продажбите на магазина за деня се увеличават със сто долара, с което набъбва общата парична маса в обръщение; при това за магазина няма никакво значение дали купувачът разполага със сумата в банковата си сметка, или не. Производителят на костюма си е получил парите, продавачът в магазина е изкарал комисиона, държавата си е събрала данъка върху продажбата, а магазинът е реализирал печалба. На практика покупката е създала нови пари, като ги е заела от бъдещето и ги е вкарала в пазара на настоящето. Ако картата е валидна за отпускане на кредит в размер до 5000 или 10 000 долара, притежателят й може да реши дали да създаде тези суми пари изцяло или на части, като извърши покупки до разрешения кредит, или изобщо да не ги създава, като се въздържа от ползването й.

Всеки отделен притежател на кредитна карта може да използва картата си за създаване на това, което икономистът Джоуел Кърцман нарича „квазипари“, но този процес зависи до голяма степен и от политиката и способността на банката да поддържа създаването им. Когато максималният размер на кредита, отпускан от дадена карта, се умножи по 18-те милиона притежатели на „Америкън Експрес“ или 25-те милиона собственици на карти, издадени чрез системата на Ситибанк, сумите, които тези институции могат да прибавят към паричната маса, нарастват неимоверно много. Като цяло през средата на 90-те години количеството на „квазипарите“ в Америка достига 150 милиарда долара годишно.

Кредитната карта увеличава покупателната способност на индивида, а оттам — потреблението и производството на стоки и услуги, но това става с цената на нарастване на индивидуалната задлъжнялост и международната инфлация. В средата на 70-те години за пръв път в историята на Съединените щати брутният национален продукт надхвърля сумата от един трилион долара. Само две десетилетия по-късно — в средата на 90-те години — един трилион долара е само размерът на потребителския дълг на американското общество, т.е. сборът на всички суми, които американците дължат на финансови институции срещу вече консумирани стоки и услуги. Доколкото много американци купуват японски коли и произведения на битовата електроника, внос от страните по азиатското тихоокеанско крайбрежие, голяма част от тези пари изтичат от Съединените щати по посока към Азия и стават допълнително бреме върху американската финансова система, и без това обтегната докрай от потребителските апетити на населението.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар