// Вие четете...

Роли в живота

Императорът безверник.

„Повечето хора са добри от страх, не от добродетел.“

По време на мъчителната криза около Дамиета господарят на Египет често си задава въпроси относно прочутия Фридрих, „ал-енборор“, чието пристигане очакват западняците. Наистина ли е толкова могъщ както разправят? Наистина ли е готов да води свещена война срещу мюсюлманите? Като разпитва съветниците си и пътници, пристигнали от Сицилия, острова, чийто крал е Фридрих, ал-Камел остава все по-изненадан. Когато през 1225 година научава, че императорът се е оженил за Йоланда, дъщерята на Жан дьо Бриен, ставайки по този начин крал на Ерусалим, той решава да изпрати при него посланичество начело с един ловък дипломат, емир Фахреддин Ибн аш-Шейх. Още с пристигането си в Палермо емирът е възхитен: да, всичко, което се говори за Фридрих, е вярно! Той говори и пише съвършено на арабски, не крие възхищението си от мюсюлманската цивилизация, отнася се презрително към варварския Запад и най-вече към папата на Великия Рим. Най-близките му сътрудници са араби, както и войниците от охраната му, които в часовете за молитва коленичат по посока на Мека. Прекарал младостта си изцяло в Сицилия, по това време огнище на арабските науки, този любознателен дух не изпитва почти никаква близост с тъпите и фанатични западняци. В кралството му ехти свободно гласът на мюезина.

Много скоро Фахреддин става приятел и довереник на Фридрих. Чрез него връзките между германския император и султана на Кайро се затягат. Двамата монарси разменят писма, в които се говори за логиката на Аристотел, безсмъртието на душата, произхода на Вселената. Научил за страстта на своя другар по писма към наблюдението на животни, Ал-Камел му подарява мечки, маймуни, едногърби камили, както и слон, които императорът поверява на грижите на арабски пазачи в личната си зоологическа градина. Султанът е доволен, че е открил на Запад образован държавник, способен да проумее, подобно на него, безсмислието на безкрайните религиозни войни. Ето защо не се колебае да изрази пред Фридрих желанието си той да дойде на Изток в близко бъдеще, като прибавя че ще бъде щастлив да го види владетел на Ерусалим.

Бихме разбрали по-добре този пристъп на щедрост, ако знаем, че в момента, когато предложението е отправено, Свещеният град принадлежи не на ал-Камел, а на брат му ал-Моаззам, с когото току-що се е скарал. Ал-Камел смята, че завладяването на Палестина от съюзника му Фридрих би създало буферна държава, способна да го защитава срещу действия от страна на ал-Моаззам. В по-далечно бъдеще укрепналото Ерусалимско кралство би могло да се намеси резултатно между Египет и войнстващите народи от Азия, опасността от които се засилва. Един ревностен мюсюлманин никога не би разглеждал така хладнокръвно отстъпването на Свещения град, но ал-Камел е твърде различен от чичо си Саладин. За него въпросът за Ерусалим е преди всичко политически и военен. Верският аспект може да бъде взет под внимание само дотолкова, доколкото влияе на общественото мнение. Чувствайки се еднакво далечен както на християнството, така и на исляма, Фридрих разсъждава по същия начин. Ако желае да завладее Свещения град, то в никакъв случай не е, за да се поклони на Гроба господен, а защото подобен успех би усилил позициите му в борбата срещу папата, който току-що го е отлъчил от Църквата заради забавянето на похода на Изток.

Когато през септември 1128 година императорът дебаркира в Акра, той е убеден, че с помощта на ал-Камел ще успее да влезе като победител в Ерусалим като така накара враговете си да замлъкнат. Но господарят на Кайро е напълно объркан от последните събития, разтърсили изцяло разположението на силите в областта. Ал-Моаззам е починал внезапно през ноември 1127 година, оставяйки Дамаск на младия си и неопитен син ан-Насер. За ал-Камел, който вече мисли как лично да завземе Дамаск и Палестина, вече и дума не може да става за създаването на буферна държава между Египет и Сирия. С други думи пристигането на Фридрих и желанието му съвсем по приятелски да получи Ерусалим и околностите му съвсем не го радват. Човек на честта, той не може да се отрече от обещанията си, но се опитва да протака, като обяснява на императора, че положението внезапно се е променило.

Фридрих е пристигнал само с три хиляди войници, защото е смятал, че завладяването на Ерусалим ще бъде формално. Ето защо не се осмелява да отправя заплахи, а се опитва да разнежи ал-Камел: Аз съм твой приятел, му пише той. Ти ме накара да предприема това пътуване. Сега папата и всички крале на Запад знаят за мисията ми. Ако се върна с празни ръце, ще падна в очите им. Имай милост, дай ми Ерусалим, за да мога да остана с вдигната глава! Ал-Камел е разчувстван и изпраща при Фридрих приятеля си Фахреддин, натоварен с дарове и един двусмислен отговор: Аз също, обяснява той, трябва да държа сметка за общественото мнение. Ако ти предам Ерусалим, това би могло да доведе не само до осъждане на действията ми от страна на халифа, но и до религиозен бунт, който би отнесъл трона ми. И единият, и другият се опитват да запазят приличие. Фридрих стига дотам, че моли Фахреддин да намери достоен изход от ситуацията. И Фахреддин му хвърля — с предварителното съгласие на султана — спасителен пояс: Народът никога няма да се съгласи да отстъпим без бой Ерусалим, превзет с толкова много жертви от Саладин. Но ако споразумението за Свещения град би осуетило една кървава война… Императорът е разбрал. Усмихва се, благодари на приятеля си за съвета и заповядва на нищожната си войска да се готви за бой. В края на ноември 1128 година, докато Фридрих тържествено се отправя към пристанищния град Яфа, ал-Камел поръчва да разтръбят из цялата страна всички да се готвят за продължителна и тежка война срещу могъщия западен владетел.

Няколко седмици по-късно без никакъв бой текстът на споразумението е готов: Фридрих получава Ерусалим, свързан посредством коридор с крайбрежието, както и Витлеем, Назарет, околностите на Сайда и силната крепост Тибнин, източно от Тир. Мюсюлманите запазват присъствие в Свещения град в района на Харам аш-Шариф, където се намират основните им светилища. Договорът е подписан на 18 февруари 1229 година от Фридрих и от посланик Фахреддин от името на султана. Месец по-късно императорът влиза в Ерусалим, чието мюсюлманско население е изведено от ал-Камел, с изключение на няколко свещеници, грижещи се за светите места на исляма. Посреща го кадията на Наблус, Шамседдин, който му предава ключовете на града и изпълнява в известен смисъл ролята на водач. Кадията разказва сам за посещението:

Когато императорът, крал на западняците, дойде в Ерусалим, аз останах с него, както ме беше помолил ал-Камел. Влязохме в Харам аш-Шариф, където той обиколи малките джамии. Сетне отидохме в джамията ал-Акса, на чиято архитектура той се възхити, както и на тази на Скалната джамия. Той бе очарован от красотата на катедрата и изкачи стъпалата й догоре. Когато слезе, ме хвана за ръка и ме отведе отново в ал-Акса. Там попадна на един свещеник, който искаше да влезе в джамията с евангелие в ръка. Разгневен, императорът започна да го хока: „Какво те води на туй място? Господ ми е свидетел, ако някой от вас се осмели отново да стъпи тук без разрешение, ще му избода очите!“ Свещеникът се отдалечи треперейки. Същата нощ помолих мюезина да не вика за молитва, за да не смущава императора. Но когато на другия ден отидох да го видя, той ме попита: „Кади, защо мюезините не викаха за молитва както обикновено?“ Отговорих: „Аз им попречих да го сторят от уважение към Твое Величество“. „Не трябваше да го правиш, каза императорът, защото ако прекарах нощта в Ерусалим, то бе главно, за да чуя вика на мюезина през нощта“.

По време на посещението си в Скалната джамия Фридрих прочита следния надпис: Салахеддин очисти Свещения град от мушрикините. Думата, която означава „асоциационисти“, дори „многобожници“, се отнася за хора, които асоциират други богове към култа на единния Бог. С нея се назовават, в частност, християните, привърженици на Светата Троица. Преструвайки се, че не знае, императорът с усмивка пита притеснените си домакини кои са тези мушрикини. Няколко минути по-късно, видял решетка на входа за Скалната джамия, той пита за какво служи тя. Отговарят му: „За да не позволява на птиците да влизат на туй място“. Пред смаяните си придружители Фридрих коментира казаното като очевидно алюзията се отнася за кръстоносците: „Виж ти! А Господ позволи на свинете да влезнат!“ Дамаският летописец Сибт Ибн ал-Джауази, който през 1229 година е четиридесет и три годишен блестящ оратор, вижда в тези размисли доказателство, че Фридрих не е нито християнин, нито мюсюлманин, а най-вероятно безверник. Той прибавя, като се опира на свидетелствата на хора, срещали се с него в Ерусалим, че императорът е рижав, плешив и късоглед; ако беше роб, нямаше да струва повече от двеста дирхама.

Враждебността на Сибт към императора отразява чувствата на по-голямата част от арабите. При други обстоятелства те вероятно биха оценили приятелското му отношение към исляма и неговата цивилизация. Но обществеността е възмутена от условията на подписания от ал-Камел договор. Щом новината за ново предаване на Свещения град на западняците се разчу, разказва летописецът, истинска буря разтърси всички страни на исляма. С оглед на сериозността на станалото бяха организирани публични траурни прояви. В Багдад, Мосул, Алеп хората се събират в джамиите, за да изобличат предателството на ал-Камел. Но най-силна е реакцията в Дамаск. Цар ан-Насер ме помоли да събера народа в голямата джамия на Дамаск, свидетелства Сибт, за да разкажа какво е станало в Ерусалим. Веднага се съгласих, защото задълженията ми към вярата ми налагаха да го сторя.

В присъствието на развълнувана тълпа летописецът – проповедник се качва на катедрата с глава обвита в черен копринен тюрбан: „Покъртителната новина, която научихме, разби сърцата ни. Поклонниците ни вече няма да могат да ходят в Ерусалим, стихове от Корана вече няма да бъдат четени в училищата на града. Колко голям е днес срамът на мюсюлманските управници!“ Ан-Насер присъства лично. Това е началото на открита война между него и чичо му ал-Камел. Още повече, че в момента, когато последният предава Ерусалим на Фридрих, египетската армия плътно обсажда Дамаск. За населението на сирийската столица, здраво сплотено около младия си владетел, борбата срещу измяната на господаря на Кайро се превръща в призив за мобилизация. Но красноречието на Сибт не е достатъчно, за да спаси Дамаск. Разполагащ със смазващо числено превъзходство, ал-Камел излиза победител от този сблъсък. Градът капитулира и единството на аюбидската империя е възстановено в негова полза.

През юни 1229 година се налага ан-Насер да напусне столицата си. Огорчен, но не и отчаян, той се установява на изток от река Йордан, в крепостта Керак, където през годините на примирието името му става символ на твърдостта пред врага. Много дамаскчани остават привързани към неговата личност, много борци за вярата, разочаровани от крайно помирителната политика на останалите Аюбиди, съхраняват надеждата си благодарение на младия и буен княз, зовящ равните нему на джихад срещу нашественика. Кой друг освен мене, пише той, полага всичките си усилия за защита на исляма? Кой друг воюва при всеки възможен случай за Божията кауза? През ноември 1239 година, сто дни след изтичането на примирието, ан-Насер изненадващо напада и превзема Ерусалим. Целият арабски свят ликува. Поетите сравняват победителя с прачичо му Саладин и му благодарят, че е измил позора, нанесен от предателството на ал-Камел.

Онези, които го славословят, забравят все пак да споменат, че ан-Насер междувременно се е помирил с господаря на Кайро малко преди смъртта му, надявайки се, че той ще му върне управлението на Дамаск. По същия начин поетите избягват да споменават, че аюбидският княз не прави нищо, за да задържи превзетия Ерусалим. Като счита, че градът е незащитим, той нарежда да бъдат разрушени Кулата на Давид и наскоро издигнатите от западняците укрепления. След което се оттегля с войските си в Керак. Религиозното усърдие не изключва политическия или военен реализъм, бихме могли да кажем. Но бъдещето поведение на този стигащ до крайности владетел е не по-малко интересно. По време на неизбежната война за наследството, разразила се след смъртта на ал-Камел, ан-Насер не се колебае да предложи на кръстоносците съюз срещу братовчедите си. За да примами западните рицари, той официално признава през 1243 година правото им над Ерусалим, като дори предлага да изтегли мюсюлманските свещеници от Харам аш-Шариф. Никога Ал-Камел не е стигал толкова далече в компромисите си!

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар