// Вие четете...

Управлението

Икономическите кризи или „Стригане на овцете“.

„Стопанството на длъжника е като пробита лодка.“

Кредитни пари: рискове за лихварите и обществото. Възниква естествен въпрос: засяга ли кризата кредиторите, не възниква ли „ефект на доминото“, когато банкрутиралият получател на кредита влече със себе си в ямата и банкера? Нищо подобно! Банкерите не обичат да рискуват, а за защита от подобни ситуации имат проверен инструмент — залога. Ще кажем повече: банкерите даже желаят, техните клиенти да банкрутират. Защо? — Защото, стойността на залога (даже с отчитане на възможна обезценка), като правило, с много превишава сумата на дълга. В класическата литература е изваян образ на лихваря, който, впрочем, мечтае не за процента, а за залога!

От „алчност за пари“ страдат не само „професионалните“ търговци и други подобни дейци, но и цялото общество. Та нали парите се създават за сметка на дълга на всички членове на обществото — предприемачите, частните лица, държавите. Когато става дума за държавата, то тя днес става най-важния длъжник, който пуска облигации, а срещу тези облигации централните банки емитират законни платежни средства (банкноти). Именно по такъв начин е организирана емисията на „истински“ пари в развитите страни. Всички членове на обществото като данъкоплатци независимо от тяхната воля и желания стават длъжници на лихварите. С всяка година дялът на така наричаните „процентни“ разходи (тоест разходите за обслужване на държавния дълг) в държавния бюджет расте. В някои страни той представлява вече половината и даже повече.

Човек, който, например, държи в ръцете си едно доларова банкнота, си мисли: аз честно съм си „заработил“ тези пари, на никого нищо не дължа, на никого няма да ги дам. Този човек се заблуждава. „Раждането“ на тези пари е определено от появата на дълг у още някого. Обикновено у държавата или частния бизнес, на който тази хартийка му е нужна за погасяване на самия този дълг. И те ще направят всичко възможно така, че тоя човек да задлъжнее на държавата или бизнеса и да се раздели с паричките си. И ще го направят това без много шум, „културно“: или чрез данъци, или чрез механизма за повишаване на цените (инфлация). За откровено бандитските методи за отнемане на пари не говорим.

Възниква още един въпрос: защо кризите на свръх производство възникват с определена периодичност, при това периодите между тях са доста големи (10 — 20 и повече години)? Навярно, поради диспропорцията между количеството кредитни пари и величината на задълженията, подлежащи на погасяване, капиталистическата икономика би се намирала в състояние на постоянна стагнация. Обаче банкерите имат възможност да управляват предлагането на парична маса, в частност да увеличават количеството пари в обръщение по пътя на рефинансиране на възникващите дългове. Казано по друг начин, под прикритието на старите кредитни задължения банкерите издават нови кредити. Ако те не правят това, то процесът на създаване на стоки и услуги въобще ще спре, понеже парите ще започнат бързо да излизат от обръщение, като се натрупват в сейфовете на лихварите.

За да не се откачи клиента от „куката“, банкерите са изработили „желязно правило“: клиент, на който не му стигат парите за погасяване на всички задължения пред кредитора, трябва първо да плаща лихвите, а основната сума на дълга при това остава непогасена. Това осигурява запазване на зависимостта на клиента от кредитора. В тази посока помага и правилото: ако клиентът иска да погаси предсрочно своите задължения към кредитора, той е длъжен да заплати глоба. Понякога предсрочното погасяване въобще се забранява. С една дума: „дай пет пари за да се хванеш на хорото, дай после десет — за да се пуснеш“! Впрочем, понякога за „пускане“ плащаш с живота си. В тази връзка си спомняме убийството на лидера на социалистическа Румъния Н. Чаушеску, който реши да избави страната си от дълговете към МВФ и други лихвари.

Икономическите кризи. По такъв начин се осъществява строителството на дълговата „пирамида“. На „икономиката“ й дават да „набере скорост“. За такова „засилване“ са много подходящи средно срочните и дълго срочните кредити, които обикновено се използуват за инвестиции в онова същото техническо превъоръжаване на производството, за което говорихме по-рано. Само трябва да се ориентираме: кое е първичното и кое — вторичното? Техническият прогрес ли управлява предлагането на кредити (което фактически постулира К.Маркс) или все пак регулирането на масата на кредитите управлява техническия прогрес? Разбира се, второто. Банкерите не са заинтересовани в това, че „икономиката“ перманентно да е в стагнация или постоянно да се „спъва“.

Опирайки се на инструментите за рефинансиране на дълга и увеличавайки сроковете на кредитите, банкерите разтягат икономическия цикъл на 10 — 20 години. Именно за такова време икономиката успява да даде добър „прираст“, след което може да се заемат със „стригане на овцете“. Да, да! Именно така на циничен език световните банкери наричат онова тъкмо събитие, което в умните книги по икономика наричат „рецесия“. Може би, те биха могли да поотложат на някое време радостния за тях момент на „стригането“, но има още едно малко „но“, което не позволява да протакат със „стригането“. Става дума за това, че по-нататъшното даване на кредити става невъзможно, защото новите кредити няма с какво да бъдат обезпечени. Колкото и много всякакво имущество да е натрупало обществото, то все пак за период от 10 — 20 години по-голямата част от всичкото ценно и ликвидно имущество обаче се оказва в залог при лихварите. А лихварите, както е известно, са хора внимателни и просто така никому нищо не дават. През последните десетилетия започна бурен ръст на виртуалните активи във вид на ценни книжа. Но истинските лихвари такова виртуално имущество предлагат на другите, а самите те предпочитат нещо по-осезаемо (физическо имущество). Та ето с това осезаемото имущество днес става все по-зле: на фона на бурно растящата маса виртуално имущество неговите (на физическото имущество) относителни мащаби се съкращават; а така също се свиват и абсолютните мащаби на това имущество, затова, че обществото през последните десетилетия се е заело активно с тяхното „изяждане“. Затова може да се очаква, че сроковете между „стригането“ ще намаляват.

„Реколтите“, която лихварите събират по време на кризите, не може да се сравняват с онези доходи, които те получават в „мирно време“ (тоест в периодите между кризите). Както се казва: „за едни — сватба, а за други — брадва“.

Събират те, най-малкото, по две реколти. Първата — залозите на банкрутиралите клиенти. Втората — други реални активи (в това число акции на предприятия на промишлеността, транспорта, търговията и т.н.), продавани свободно на пазара и които рязко поевтиняват в периоди на спад (това се нарича „дефлация“). Каква слука, за тази цел лихварите имат натрупан грамаден паричен капитал плюс освен това имат и „печатна машина“.

Толкова големи „реколти“ банкерите, вероятно, могат да събират само при организиране на такива нарочно създадени катастрофи като: войни, революции, а сега и световни пандемии. Но това вече е тема за друг разговор.

Можем напълно да се съгласим с изнесената в началото на 2008 г. в Интернет информация, в която се разкрива същността на надигащата се на Запад икономическа криза: „Икономическата криза, настъпва към САЩ и целия свят, играе в полза на финансистите — индустриалците в условията на депресия ще останат без печалби и ще бъдат принудени да дават промишлени активи за покриване на дългове към финансистите. За това вече има ярки примери. Основният резултат от бъдещата криза — ще е преразпределение на собствеността в полза на финансистите. Така, Форд ще премине изпод управление на клана Форд в ръцете на клана Ротшилд. Така, Дженерал Електрик, който вече наполовина е в ръцете на финансистите, ще стане тяхна собственост вече на 100%. Такива ще бъдат резултатите от Втората Велика Депресия за промишлената национална буржоазия“.

За да може „процесът да се задействува“ (тоест да се „стартира“ кризата), е необходимо просто да се затвори „кранчето“ на паричното предлагане. Обикновено това се прави от „генералният щаб“ на лихварите, който се нарича централна банка. Той прекратява операциите по рефинансиране и/или рязко увеличава лихвената ставка, което прави парите скъпи и недостъпни. След акцията на „генералния щаб“ започват действията на отделните лихвари. Тогава, те започват да искат незабавно погасяване на кредитите (нерядко кредитните договори не определят точни срокове на погасяването, такива кредити се наричат „онколни“ — погасяване при първото поискване от кредитора). Има и други „детонатори“, способни да предизвикат криза, но това вече е разговор за професионалисти.

Кредитните пари — вирус на физическото и духовното унищожение на човека. Трябва да добавим, че използуването на кредитни пари води до разрушителни последствия. „Вълните“ на разрушителното действие на кредитните пари излизат извън пределите на „икономиката“ и се разпростират също и над социалния и духовен живот на човека, за което ние отчасти говорихме по-рано.

Кредитните пари, в крайна сметка, унищожават човека във физически смисъл. Разбира се, по правилно е да кажем: човека го унищожават не кредитните пари, а онези, които ги създават с цел своето обогатяване, тоест лихварите. Това съвсем не е преувеличение. Та нали лихварите посредством използуване на кредитни пари предизвикват кризите. А в период на криза човек попада в екстремални условия. Нерядко описанията на кризите (в СМИ, в художествената литература) се съпровожда с картини на самоубийства. В нашето въображение се заражда картинката: някакъв банкер скочил от прозореца на небостъргача. Разбира се, такова също се е случвало, но бройката на реалните случаи са определя на единици. А днес банкерите въобще престанаха да се хвърлят от прозорците.

А ето за това, че през годините на криза се снижава раждаемостта и увеличава смъртността, не се говори често.

Да вземем като пример Америка по време на Голямата депресия. През 1940 г. числеността на населението на САЩ било 131,4 млн. човека. Били направени изчисления, които показват, че ако в страната се били запазили демографските тенденции (смъртност, раждаемост), които били до началото на депресията, то числеността на населението би била равна на 141,9 млн. човека. По такъв начин, по време на 1930-те години Америка заради кризата е загубила повече от 10 млн. човека.

Не би било много лошо, ако нашите СМИ малко си бяха поотдъхнали от темата за „сталинските репресии“ и ни бяха разказали за това, как лихварите през същите тези години са убивали американския народ. Даже по официални данни, в Америка са умрели от глад през 1930-те години около шест милиона човека!

Днес кризата не само в Русия, така също и в България внесе своята разрушителна лепта в демографските процеси: някаквият (съвсем незначителен) ръст на населението се прекрати и отново започна намаляване на населението на нашата страна.

Ако в условията на кризата възниква снижаване на темповете на прираст на населението — това вече е лошо, това е ущърб, при това даже по-съществен от намаляването на БВП. Уви, „професионалните икономисти“ в своите работи често въобще не споменават за подобни „дреболии“, предпочитат да оперират с познатите „макро икономически категории“ (БВП, инвестиции, инфлация, платежен баланс и т.н.). Човекът в техните интелектуални конструкции присъствува само като един от „факторите на производството“.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар