„Печалбата за един е загуба за друг.“

Национализация на банковата система — прехвърляне на частните банки и другите кредитни организации в държавна собственост. Както и всяка национализация, национализацията на банките може да се осъществява в условията на пълна или частична компенсация или без компенсация (в зависимост от политическата и икономическата ситуация, поведението на собствениците на банките и т.н.). Национализациите може да се разпрострат над предприятия (компании), принадлежащи или на частни лица (физически, юридически) или само на онези, които принадлежат на резиденти (или наопаки — на нерезиденти).

Преобразуването на парично кредитната система може да започне веднага с национализацията. При определен сценарий национализацията може да стане продължение на реформата по разрушаването на банковата лихва (в „мекия“ или „твърдия“ вариант).

Впрочем, национализация на банките е необходима не само изхождайки от тактически съображения (преодоляване на съпротивата на лихварите), но и вследствие на самата природа на парите и паричните системи. Днес с емисии на безналични (депозитни) пари се занимават търговските банки, които с най-редки изключения се намират в частни ръце. Централните банки, които осъществяват емисиите на налични пари, тук там също се явяват частни учреждения. Най-главната централна банка в света — ФРС на САЩ — е частна структура. Тя осигурява с налични долари не само САЩ, но и много други страни (зад пределите на САЩ се намират в обръщение повече налични долари, отколкото вътре в САЩ).

Това е много сериозен въпрос. Още Аристотел е говорил, че парите са обществено достояние, те трябва да принадлежат на цялото общество. Държавата от името и по поръчение на цялото общество може и е длъжна да се занимава с пускането (емитирането) на пари и да следи за това, че да не се извършва „приватизация“ на това обществено достояние. Как, например, тя следи за това, че никой да не може без разрешение на държавата и внасяне в бюджета необходимите концесионни плащания да се занимава с добив на нефт и други природни ресурси, явяващи се обществено достояние. Или да сече дървета в националния парк. Или да изхвърля замърсена вода в реките и езерата и т.н.

Паричния оборот — това е система на обръщение на „кръв“ в организма, наричан национално стопанство. Паричното обръщение — това е най-важният отрасъл на инфраструктурата, а инфраструктурата, както е написано във всеки учебник, може и е длъжна да се намира в ръцете на държавата. Само в някои случаи държавата може да предава управлението (експлоатацията) на тия или ония обекти на инфраструктурата (например, пътища, мостове), без да губи при това правата на собственост и контролира дейността на онази частна структура, която временно управлява обекта (договор за концесия).

Като че ли всичко е очевидно. Но „професионалните икономисти“, не знаем защо, са „забравили“ да включат паричното обръщение (паричното стопанство) в своята инфраструктура. В десетки речници и учебници се дава примерно едно и също определение на инфраструктурата.

Ето едно от тях: „Инфраструктурата е съвкупност от отрасли, предприятия и организации, влизащи в тези отрасли, видовете тяхна дейност, призвани да осигуряват, да създават условия за нормалното организиране на производството и обръщението на стоките, а така също и жизнената дейност на хората. Различават производствена и социална инфраструктура. В инфраструктурата включват пътища, свръзки, транспорт, складово стопанство, външно енергоснабдяване, водоснабдяване, спортни съоръжения, озеленяване, предприятия по обслужване на населението. Понякога към инфраструктурата включват и науката, образованието и здравеопазването“.

Обърнете внимание: в състава на инфраструктурата включват даже „спортните съоръжения“ и „озеленяването“, я ето паричното обръщение от списъка на отраслите е изпаднало. Забравили ли са? Мисля, че не. „Професионалните икономисти“ просто са забранили. Ако паричното обръщение се окаже в списъка на отраслите на инфраструктурата, у хората веднага ще възникне резонния въпрос: а защо този отрасъл не е в ръцете на държавата? А това е бунтарски въпрос. Лихварите заедно с „професионалните икономисти“ вече повече от век правят всичко възможно, че такъв въпрос да не се поражда в главите на студентите, професорите, политиците, домакините и други граждани на демократичното общество.

Парично кредитните институти — това не са просто важни обекти на инфраструктурата, това са едновременно и стратегически важни пунктове на управление на националното стопанство и целия обществен живот.

Ненапразно вождът на световния пролетариат в навечерието на известните събития през октомври 1917 г. в списъка на обектите, които най-напред са били длъжни да завземат болшевиките постави не само мостовете, пощата и телеграфа, но и банките също така. Улянов — Ленин прекрасно е знаел, какво представляват банките.

На първо място, разбира се, е нужна национализация на централните банки (при това национализация не само и не толкова де-юре, колкото де-факто, тоест извеждане на централните банки изпод сегашния ефективен контрол на лихварите). На второ място — национализация на търговските банки.

Що се касае до национализация на централните банки, то тук там такива национализации са провеждани. Преди всичко, това е национализацията на централната банка на Англия през 1946 г. и Банка на Франция през 1945 г. след идването на левите сили на власт след Втората световна война. Обаче това били национализации де-юре, но не де-факто. Контролът от страна на банковия монополистичен капитал над тези централни банки останал. Такъв контрол се удало да се съхрани благодарение на това, че се приемали различни законодателни актове, които осигурявали „независимост“ на централните банки от правителствата (за което ние вече говорихме по-горе).

Не може да не се съгласим с онова, което беше написано в съветския учебник по повод национализацията на ред централни банки в Западна Европа:

„Буржоазната национализация на централните банки не се явява социалистическо мероприятие, както това често се опитват да представят буржоазните теоретици. Решаваща роля при оценката на това мероприятие играе класовата природа на господствуващия строй. В Англия, Франция и други страни, където централните банки били предадени като собственост на държавата, национализацията по същество не оказала никакво влияние на буржоазните отношения на собственост и разпределение на обществения продукт. Основните средства за производство остават в ръцете на капиталистите. Национализацията била проведена при условия изгодни на предишните собственици, които в повечето случаи получили огромно възнаграждение под формата на държавни ценни книжа. Национализацията само зафиксирала юридически онези връзки, които се създали между централните банки и другите държавни органи“.

Както следва от дадения откъс, национализацията на централните банки не била „социалистическо мероприятие“, тоест тя не посягала на икономическата и политическата власт на лихварите, наопаки, нея може да наречем своеобразна маневра, насочена към запазване на тази власт в кризисни моменти на историята. Тоест нея може да наречем „тактическа национализация“.

Също така нерядко са ставали и продължават да се случват национализации на търговски банки, които по своя характер също се явяват „тактически“.

Днес в условията на криза се извършват, наистина, национализации на търговски банки в Европа и даже в цитаделата на капитализма — САЩ. Обаче тези национализации се явяват „тактически“ — те са насочени към спасяването на лихварите. При първи удобен случай процесът ще се обърне наобратно, тоест ще се извърши възстановяване на частния статут на банката (приватизация). Това вече се е случвало в западна Европа след края на Втората световна война: първо се провеждала национализация, а след това — приватизация на кредитните организации. Във връзка с отслабването на днешната криза някои банки вече възстановиха частния си статут.

Извършват се национализации на банки и в редица страни на бившия СССР. Например, извършва се частична национализация на четирите най-големи банки в Казахстан. Двете от тях — БТА и „Алианс“ имат голяма външна задлъжнялост (примерно 2/3 от всичките задължения), и държавата под натиска на западните кредитори е принудена да подкрепи посочените банки. Държавата изкупува по 25% от акциите на банките, но банките имат опция (право) на обратно изкупуване на пакети акции.

Може да си спомним също така национализациите на банките в началото на 1990-те години в Швеция и Финландия. Там бяха национализирани няколко големи банки, които получили неофициалното име „лоши банки“. „Лоши“ ги нарекли затова, че те започнали да изкупуват „лоши“ активи на частни търговски банки, при това по цени изгодни за последните. Естествено, че загубите от „лошите“ се покривали за сметка на държавата, а частните търговски банки благодарение на тази схема успели след някое време да станат рентабилни, тоест „добри“.

Очевидно е, че за радикално преустройство на парично кредитната система са необходими национализации, ликвидиращи властта на лихварите. Тях може да наречем „стратегически национализации“.

Ние говорим в дадения случай за „стратегическа“ национализация, която преследва цел, не спасяването на лихварите, а построяване на нова парично кредитна система. Такава „стратегическа“ национализация на банките се е извършвала в Русия след революцията и гражданската война. В „Априлските тезиси“ (1917 г.) Ленин формулирал като неотложна следваща задача (седми тезис): „Незабавно сливане на всички банки в една общонационална банка и въвеждане на контрол над нея от страна на СРД (Съветите на работническите депутати)“. Все още ставало дума за контрол от страна на властта на Съветите. В труда „Заплахата от катастрофа и как да се борим с нея“, който се появил през лятото на 1917 г., Ленин още един път се връща към въпроса за банките. Появява се важно допълнение към това, което било казано в „Априлските тезиси“. В посочения труд Ленин определил пет приоритетни задачи в областта на икономиката, които трябвало да бъдат решени в най-кратки срокове. На първо място в този списък стояло: „Обединяване на всички банки в една и държавен контрол над нейните операции или национализация на банките“. Национализация на банките започнала буквално няколко седмици след октомврийския преврат. Имало при това, разбира се, и сериозни негативни последствия. Но времената били смутни, а и опит в национализирането нямало. Нямало и точна представа, каква точно банкова система трябвало да се създава.

Ето какво пише за национализацията на руските банки в хода на революцията С. Кара-Мурза: „Много важно събитие била национализацията на банките с декрет на ВЦИК от 14 декември 1917 г. Банките са главен системообразуващ елемент на капитализма (пазарната икономика има особена подредба, при която в стока се превръщат парите, земята и работната сила). Отмяната на «продажбата» на пари е принципно условие за обобществяването на стопанството в мащабите на страната. Затова въпросът за национализацията на банките, започвайки с Априлските тезиси на Ленин, влязъл в документите на 6-тия конгрес на партията през август 1917 г.

— В Русия положението с банките било особено, те се контролирали от чуждестранния финансов капитал. В Русия имало 8 големи частни банки, от които само една (Волжско-Вяткската) можело да се счита за руска, но тя била блокирана от «седмицата» и капитала и нараствал бавно. На чужденци принадлежали 34% от акционерния капитал на банките. Затова тяхната национализация била акт и на външната политика на държавата. Чрез банките чуждестранния капитал наложил контрол над промишлеността на Русия, затова, посягайки на банките, Съветското правителство започвало огромен процес на изменение на отношенията на собственост, към което в този момент не било готово.

— По време на войната частните банки в Русия рязко забогатели и се засилили (при силното отслабване на държавната банка — обезпечаването със злато на нейните кредитни билети намаляло за годините на войната 10,5 пъти). През 1917 г. банките започнали да спекулират на продоволствието, изкупували и вземали под аренда складове и раздували цените. По такъв начин, те станали голяма политическа сила.

— През 1917 г. причината за национализацията на банките по никакъв начин не била свързана с теорията, тя била изключително политическа и даже конюнктурна. Банките обявявали финансов бойкот на Съветските власти, преставали да дават пари за изплащане на заплати (на чиновниците от държавния апарат дали заплати за три месеца напред, за да могат да бойкотират новата власт). Освен това, по негласна договореност с фабрикантите банките престанали да дават пари на онези заводи, на които бил въведен работнически контрол.

— След три седмици на саботаж и безплодни преговори, на 14 ноември въоръжените отряди завзели всички основни частни банки в столицата. С декрет на ВЦИК е било обявено монопол на банковото дело и частните банки се вляли в Държавната (оттогава Народна) банка. Банковите служители обявили стачка и едва в средата на януари банките възобновили работата си, вече в системата на Народната банка. Доколкото сред служителите на банките нямало работници, не могло и дума да става за работнически контрол, необходимо било помиряване с 50-те хиляди служители.

— Големите влогове били конфискувани. Анулирани били всички външни и вътрешни заеми, които били сключени както от царското, така и от временното правителство. През годините на войната само външните заеми достигнали 6 млрд. рубли (за да стане ясно величината на тази сума, ще кажем, че в най-добрите години на експорт на зърно от Русия тя била около 0,5 млрд. рубли на година).

— Най-дълго от всички (до 2 декември 1918 г.) не била национализирана московската Народна банка. Причината била в това, че тя била централната банка на кооператорите, и правителството искало да избегне конфликта с тях и нейните вложители — селяни. Отделенията на тази банка били преобразувани в кооперативни отделения на Националната банка. На 2 декември 1918 г. на територията на Русия със закъснение били ликвидирани и всички чужди банки. През април 1918 г., когато се появили надежди за «меко» преминаване на етапа («държавния капитализъм»), били започнати преговори с банкерите за денационализация на банките, но този проект така и не бил реализиран“.

Тотална национализация на банковата система, подобна на онази, която е била проведена у нас след революцията, не винаги е възможна. Преди всичко, по причини от политически характер. В такива случаи се извършва национализация изборна (селективна) или „точкова“.

Още едно направление — създаването на нови кредитни институти, които от самото си начало да имат статут на държавни учреждения. Този път е добре познат на много развити страни, които са се натъквали на това, че частните търговски банки избягват дългосрочни капиталоемки проекти, предпочитайки даване на „краткосрочни“ кредити и спекулации на финансовите пазари. Става дума за създаване на държавни кредитни организации, получили името „банки за развитие“ (БР). Нерядко на БР се дава особен статут, който излиза извън сферата на влияние на централната банка. Частичното или пълното формиране на пасивите на БР за сметка на бюджетни средства им позволява да дават кредити за дълги срокове и/или с лихва, значително по-ниска в сравнение с частните банки. Като правило, БР имат своя „екологична ниша“ и не конкурират частните търговски банки. Модернизацията на банковата система с помощта на БР, като правило, не посяга на властта на частните лихвари. По конкретно, на банките за развитие е забранено да се конкурират с частните търговски банки.

През 2007 г. банка за развитие бе създадена и в Русия, когато Държавната дума на РФ прие закон „За Банка за Развитие“. Тази банка е създадена на базата на вече съществуващата Външно икономическа банка и получила името „Банка за развитие и външно икономическа дейност (Внешекономбанк)“. Съгласно закона, на тази банка са възложени функциите на финансиране на национални инвестиционни проекти и кредитиране на бизнеса. При това с ниска лихва или даже нулева. По наше мнение, приемането на закона „За Банка за развитие“ е било свързано с опитите на правителството и президента на РФ да поставят под свой контрол централната банка на РФ и да я заставят да се занимава с кредитиране на икономиката.

Говори се, че В. В. Путин през 2000 г. даже се опитвал да национализира ЦБ чрез внасяне на редица принципни поправки във Федералния закон „За Централната банка на РФ (Банка на Русия)“. Обаче привържениците на „независимостта“ на централната банка на страната от правителството имали (и имат) такова мощно лоби в Държавната дума, че тези опити не се увенчали с успех. „Даже «партията на власт» — единорусистите не подкрепили Путин в това дело (опита да национализира ЦБ). Въобще нито една партия не подкрепили предложението, дори КПРФ. Което ни заставя да се замислим за природата на нашите партии“.

Последният опит на В. Путин да постави централната банка на страната под държавен контрол се отнася към края на 2003 г. Този опит бил огласен от заместника на Генералния прокурор Владимир Колесников, тясно свързан с президента Путин (достатъчно е да напомним, че именно В. Колесников инициирал през 2003 г. ареста на М. Ходурковски). Заместникът на Главния прокурор с публичен призив направил централната банка държавна структура, подчинявайки я с това на правителството или президента на страната. В същото заявление той предложил да се забрани вземането на лихвен процент (да се направи нулев). Той обосновал това с необходимостта да се постави под контрол на държавата официалните златновалутни резерви (в онзи момент те съставяли 65 млрд. дол.), които правителството би могло да използва за разплащане по външни дългове, а също и за безлихвено кредитиране на икономиката. Естествено, че руските СМИ и стоящите зад тях олигарси срещнали подобни предложения с поставени щикове. Наистина, на държавните власти им се удало да постигнат приемане от Държавната дума на решение за създаване на Стабилизационния фонд. В този фонд се предлагало да се съсредоточат част от експортните доходи, при което той е бил длъжен да се намира на управление от правителството.

С отчитане на новата ситуация правителството избрало друг вариант — създаването на банка, която би действувала независимо от ЦБ и поне в някаква степен би компенсирала бездействието на последната в сферата на кредитната поддръжка на реалния сектор*. В закона „За Банка за Развитие“ специално е описано, че новият кредитен институт не попада под регулациите и контрола на ЦБ. Някои експерти даже разглеждат създадената банка в качеството на „конкурент“ на Банка на Русия. Конкретно, обръщат внимание на това, че ако уставният капитал на Банка на Русия е 3 млрд. рубли, то уставният капитал на Банка за развитие е бил определен на 70 млрд. рубли.

* Към момента на приемане на зкона „За Банка за Развитие“ компаниите от не финансовия сектор имали вече задлъжнялост към чужди банки равна на 120 млрд. дол. Руските компании били принудени да отиват на заеми отвън, защото Банка на Русия с кредитиране (рефинансиране) практически не се занимава, а парите, натрупани в Стабилизационния фонд, се насочвали за кредитиране на чужди страни (разполагане на сметките на чужди банки и инвестиране в чужди ценни книжа). Към момента на приемането на споменатия закон в Стабилизационния фонд вече имало натрупани 300 млрд. дол.

Започналата в страната през 2008 г. криза не даде възможност на Внешекономбанк да изпълни и да изпълнява възложените й функции на банка за развитие. Тя фактически се заела да „раздава“ пари от Резервния фонд и федералния бюджет за спасяване попаднали в сложно положение банки и нефинансови компании. На първо място, парите отивали при онези частни структури, които били длъжни да изплащат големи суми по по-рано взети кредити.