// Вие четете...

Чувства и власт

Златната ясла на политиката.

„Парите са кръвта на една нация.“

В една строго охранявана военна база сред хълмовете на Северен Кентъки правителството на Съединените щати съхранява най-големите запаси от злато в света. Златното хранилище във Форт Нокс съдържа приблизително 4600 тона чисто злато, чиято пазарна стойност възлиза на около 56 милиарда долара. Ако към това количество злато се прибавят още 1781 тона, съхранявани в Уест Пойнт, 1368 тона в Денвър и малко под 1000 тона в други клонове на Федералния резерв, общите запаси от злато на САЩ възлизат на около 8000 тона, а пазарната им стойност — на приблизително 100 милиарда долара.

За разлика от Монетния двор, в който се секат монети, и от Бюрото за гравиране и печат, където се изработват банкнотите на САЩ, във Форт Нокс не се приемат посетители. Достъпът на туристи е забранен по принцип за целия периметър на военната база, а влизането на външни лица в златното хранилище, което се намира приблизително в нейния център и е собственост на Министерството на финансите на САЩ, е абсолютно недопустимо. Заради тези предохранителни мерки самото име Форт Нокс отдавна се е превърнало в нарицателно за богатство и сигурност.

Понеже златото не ръждясва и не се разваля с времето, металът на някои от кюлчетата, съхранявани във Форт Нокс, може да датира отпреди стотици или дори хиляди години. Вероятно част от това злато е било претопявано многократно в най-различни предмети. Отделни количества от него може да са добити още в златните мини на Нубия в Африка или на Лидийското царство в Мала Азия. Почти сигурно е, че значителна част от това злато води началото си от плячката на Ернан Кортес, ограбена от астеките в Мексико, или на Франсиско Писаро — от инките в Перу. Тук са претопени златни монети от Византия и диадеми от древната африканска империя Гана; златен пясък, добит от шотландските и ирландските златотърсачи по река Юкон през края на деветнайсти век или изкопан от дълбоките находища на Южна Африка от местните племена. В хранилищата на Форт Нокс може да се проследи цялата световна история на златото.

Металът се съхранява във вид на кюлчета с тегло по 1000 унции, или 31,103 килограма всяко. Те не са опаковани или защитени по друг начин от атмосферните условия, тъй като златото не се окислява и саморазпада. Ако не се смятат незначителните количества, които от време на време се заделят за отсичане на медали или юбилейни монети, златото никога не напуска хранилището. То просто си стои там и чака.

Много други държави от цял свят съхраняват своите златни запаси в едно тихо подземие, изкопано в гранитната скала на Долен Манхатън, в мазетата на Федералния резерв — Централната емисионна банка на САЩ, на двадесет и пет метра под нивото на улицата. Там златото се пази във вид на по-малки слитъци, всеки с тегло 12,441 килограма и приблизителна пазарна стойност 160 000 долара. Хранилището се състои от няколко отделни зали с различна големина, в най-голямата от тях се издига купчина от 107 000 златни блока, наредени във формата на правилен паралелепипед с височина 3, ширина 3 и дълбочина 5,4 метра. Общото количество злато в подземието, което е собственост на много държави, е около 10 000 тона, като пазарната му стойност възлиза на над 125 милиарда долара. В хранилището на Федералния резерв се съхранява около една четвърт от всичкото злато, добито през цялата история на човечеството.
За много от нас тези огромни запаси от злато са нещо като психологическа гаранция за истинността на доларите и другите парични знаци, които носим по джобовете си. Смята се, че златото във Форт Нокс и в сградата на Федералния резерв представлява металният еквивалент на американската парична система. Правителството на Съединените щати не прави нищо, за да разсее тази представа, но това е просто един от многото митове, които се изповядват от иначе рационално мислещия и добре информиран американски народ. В действителност количествата злато във Форт Нокс и във Федералния резерв нямат нищо общо с американската валута. Откакто президентът Ричард Никсън прекъсна и последната връзка между американския долар и златото, зад доларовите банкноти, разпространени по целия свят, не стои и един грам злато. Всичките тези несметни купища злато са част от националното богатство на САЩ, но същевременно такива са и държавните складове, пълни със соя, никел или стари мебели; само че нито една от тези купчини стоки не е част от паричната система на страната. Доларът не се основава на златото повече, отколкото на запасите от топено сирене в държавните хладилни складове.
Щатският долар не е обезпечен нито със злато, нито със сребро. Правителството не е длъжно да размени на приносителя еднодоларова банкнота с никаква друга равностойност, освен със същата банкнота. Доларът е чисто условна валута, една абстракция, която се крепи само на общественото доверие. Това доверие се основава на силата на американската държава и на убедеността на хората, които използват долари като платежно средство, че с тези долари ще могат да купят нещо и утре, че правителството на Съединените щати ще продължи да съществува и да приема доларите като данъци и да заплаща с тях държавните разходи; на убедеността, че и други хора по света ще продължат да вярват в същите тези долари и да ги приемат и използват. Извън това доверие, извън тази всеобща убеденост на хората доларът не се крепи на нищо.

Национализацията на златото. Според закона за американската парична система от 1792 г. всеки човек имал право да донесе в държавния монетен двор каквито си иска количества злато или сребро и „така донесеният скъпоценен метал ще бъде оценен на място и претопен в монети по най-бързия начин след неговото получаване, без лицето или лицата, от които е донесен, да заплащат за услугата каквато и да било такса“. За да бъде насърчено превръщането в монети на наличните количества благородни метали, намиращи се у населението, правителството не облагало процедурата дори с обичайната държавна такса върху правото за сечене на монети. С тази безплатна услуга се целяло да бъдат насърчени златотърсачите, миньорите и останалите индивиди, притежавали известни количества злато или сребро, да ги обърнат в монети, с което да се увеличи паричната маса в обръщение в ново сформираната американска държава.

Главният проблем при всяка валута, обвързана със златния стандарт, е, че тя е количествено ограничена от наличните запаси на злато, които подлежат на изменение в резултат от разработване на нови находища или от усъвършенстване на технологиите за извличане на метала. Има моменти, когато пазарът бива залят с неочаквано големи количества злато; в други периоди добивът на този метал спада до минимум, и то тъкмо когато икономиката се нуждае от прилив на свежи пари. Понякога е възможно правителствата, банките и дори отделни по-заможни индивиди временно да манипулират пазара на злато за извличане на лична изгода; за щастие през повечето време този пазар функционира самостоятелно, без да се поддава на въздействието на отделни личности или цели държави.

Задължението за незабавна обмяна на паричните знаци срещу злато по желание на приносителя не позволява на правителството да отпуска прекалено много и големи заеми, особено дългосрочни, или да вкарва значителни количества пари в обръщение за решаване на временни политически проблеми. Докато гражданите запазват своето гарантирано право да обменят книжните си пари в злато, те имат решаващ глас върху начина на функциониране на паричната система в зависимост от степента на обществено доверие, с което се ползват политиците. Веднага щом доверието в книжните пари спадне, те могат да ги върнат в банката и да си поискат златото.

Ето защо Съединените щати предприемат две важни стъпки, за да освободят националната валута от нейната обвързаност спрямо златото. Първата стъпка е направена от президента Франклин Д. Рузвелт още през 1933 г.; втората — от Ричард Никсън през 1971 г. Действията на Рузвелт са продиктувани от борсовия срив през 1929 г., когато милиони вложители обсаждали банките, за да обърнат книжните си пари в злато според правителствените гаранции. Едно от първите му мероприятия като президент е да отмени действието на златния стандарт в Съединените щати, с което да стимулира икономически растеж и да даде възможност на правителството да заеме пари от населението, за да финансира своята икономическа и социална политика.

По силата на закон, приет на 9 март 1933 г., имащ за цел „облекчаване на кризата в банките и други сфери на икономическа дейност“, Конгресът на САЩ дава на президента Рузвелт правомощия да ограничи „свръх запасяването“ със злато. С президентска заповед на американските граждани и всички живеещи на територията на страната е отнето правото да обменят книжните си пари срещу злато. Същевременно правителството запазва златния стандарт в международен план, във финансовите си взаимоотношения с чужди правителства и банкови институции, които все още можели, според нуждите си, да разменят своите доларови запаси срещу злато.

Освен това Рузвелт национализира златните запаси в държавата и превръща притежаването на големи количества злато или златни монети от частни лица във федерално престъпление, наказуемо със затвор. Всички банки, финансови институции и частни лица биват задължени в срок от три седмици да предадат на държавата цялото количество притежавани от тях златни монети, кюлчета и дори златни сертификати — банкноти с особено големи деноминации, използвани за крупни плащания между институции. Гражданите си запазват правото на притежаване на златни бижута и монети на стойност до сто долара на човек; със заповед на президента се допускат и изключения от тези количества, но само за строго определени промишлени или художествени цели. На колекционерите се разрешава да си запазят притежаваните от тях редки монети в количества, не надвишаващи два броя от всяка емисия.

Вълните от бежанци, прииждащи в Америка от политическата нестабилност и тирания на Европа, откриват при пристигането си, че трябва да предадат целите количества злато, които носят със себе си. Американските туристи, които се завръщат от пътувания зад граница, вече не могат да внасят в страната златни монети или бижута, съдържащи злато. Всички подобни предмети биват принудително изземвани от митническите власти, ако притежателите им не ги декларират и предадат доброволно. Всякакви златни кюлчета, монети, слитъци, облигации и сертификати се превръщат в контрабандна стока, забранена за внос в Съединените щати; в това отношение те са приравнени със стоки като наркотици, комунистическа и друга подривна литература или порнографски материали.

Гражданите, доброволно предали златото си в държавната хазна в срок от девет месеца след влизането в сила на президентската заповед, получават обезщетение в банкноти по курс 20,67 долара за унция. На следващата година, след като изземва всичкото злато от населението, правителството девалвира националната валута от $ 20,67 на 35 долара за унция злато.
Така всички спазили закона граждани, които разменили златото си срещу хартия, изведнъж загубват 41% от стойността на това злато. Промяната в държавната цена на златото позволява на правителството да увеличи стойността на златните запаси и да издаде още 3 милиарда долара в книжни пари.

Държавата претопява всички златни монети и други предмети на гражданите в стандартни кюлчета. Упражнявайки своята безпрецедентна власт, дадена му от администрацията на Рузвелт, между 1933 и 1954 г. федералното правителство иззема от населението около 5 милиона унции — 155 тона — злато на обща стойност приблизително 1,6 милиарда тогавашни долара. Макар в Министерството на финансите да се води строга отчетност за теглото и чистотата на претопяваните монети и други златни предмети, точният вид и датите на емитиране на монетите не са записвани; ето защо сега е трудно да се каже със сигурност каква част от първоначалните американски монети, пуснати в обръщение със създаването на държавата, са оцелели до днес.

През 1934 — година след национализацията на златото в САЩ, — президентът Рузвелт прекарва през Конгреса нов закон, този път за национализация на среброто практически по същия механизъм. Гражданите получават право да задържат семейните прибори и бижута и известни количества сребро за промишлена или художествена употреба, но се задължават да предадат всичко останало в държавната хазна. По онова време голяма част от американските монети все още съдържат сребро, а Рузвелт не е в състояние да ги изземе от обръщение, без това сериозно да разстрои търговията на страната; приблизително по това време правителството предприема кампания за постепенната замяна на всички сребърни монети с медни, никелови и от други нескъпоценни метали. Преди законът да бъде отменен през 1963 г., държавата успява да изземе от населението около 100 хиляди тона сребро.

За съхранение на огромните запаси благородни метали, събрани от американския народ, Министерството на финансите построява огромното укрепено хранилище във Форт Нокс; самият строеж на съоръжението се изчислява на стойност 560 хиляди тогавашни долара. Строежът на масивната сграда от гранит и стоманобетон поглъща над 450 кубически метра гранит, 3 200 кубически метра бетон, 750 тона арматурно желязо и 670 тона стоманени подпорни греди. В мраморното фоайе надписът „Златно хранилище на Съединените щати“ и гербът на Министерството на финансите са гравирани от чисто злато. Тази внушителна сграда със своята баснословна непристъпност и здравина служи поне толкова за символ на надеждността на националната валута на САЩ, колкото и за съхранение на златните запаси на държавата.

Строежът на златното хранилище във Форт Нокс е завършен през 1936 г., а до месец юни на следващата година там се премества и Държавният монетен двор. Американските граждани възстановяват правото си да притежават златни монети със закон от 31 декември 1974 г., подписан от президента Джералд Форд. По това време разменната стойност на щатския долар е вече напълно отделена и независима от златото.

С успешния десант на съюзните войски в Нормандия победата над хитлеристка Германия е на практика осигурена; вниманието на победителите започва да се насочва към следвоенния период. Всички страни били съгласни, че съюзниците трябва да направят онова, което е по силите им, за да избегнат грешките от края на Първата световна война, довели до непосилни репарации, инфлация и световна, икономическа депресия, и — в крайна сметка — до нов световен конфликт, още по-кървав и разрушителен от предходния.

През юли 1944 г., на следващия ден след десанта в Нормандия, Съединените щати призовават към свикване на съюзна конференция по икономическите проблеми, която да реши бъдещия стопански и финансов ред на света. Самата конференция, в която вземат участие няколко стотин делегати от четиридесет и четири държави, се провежда две години по-късно в един курорт в щата Ню Хампшър, в близост до планинския връх със злокобното име Маунт Дисепшън (Измама). По силата на общо споразумение, подписано на 22 юли 1946 г., специфичните разменни стойности на повечето национални валути са отнесени към щатския долар, чиято относителна стойност спрямо златото била определена от федералното правителство на 35 долара за унция. Делегатите полагат и основите за създаване на Световната банка и Международния валутен фонд, като същевременно започват преговори за намаляване на митническите тарифи, които продължили на практика близо петдесет години. Подписаното споразумение, разбира се, не носи името на злополучния планински връх, а е известно като Споразумението от Бретън Удс, по името на пощенския адрес на хотела, в който била проведена конференцията.
От 1 февруари 1934 г. чак до шестдесетте години правителството на Съединените щати и на някои други държави със съвместни усилия успяват да задържат стойността на щатския долар на 35 долара за унция злато; оттогава насам увеличаването на паричната маса в обръщение и съпътстващата този процес световна инфлация не позволяват на централните банки запазването на това ниво.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар