„По-добре е добре да постъпваш, отколкото добре да говориш.“

За или против интересите на народа?

В България нещата протичаха значително по-различно от останалите окупирани от германците страни. Още на втория ден след започване на войната на германците срещу Съветския съюз, Политбюро при ЦК на БРП(к) (Българска работническа партия (комунисти)) има заседание, на което се решава (след като месеци наред същата тази партия е била мълчалива свидетелка и в много от случаите и подкрепяла бруталното потъпкване на независимостта и националния суверенитет на редица беззащитни европейски държави, осъществявано под егидата на съглашението между нацистка Германия и болшевишка Русия) комунистическата партия да премине към подготовка и реализация на въоръжена борба срещу „германските нашественици“ (от които всъщност бяхме получили освободените български земи) и „българските окупатори на територии от Гърция и Югославия“. Светкавичната метаморфоза е напълно в стила на комунистическата партия и документално доказателство, че тя никога не е служила на идеалите на своя народ, а е била проводник на чужди интереси. В комунистическите брошури и агитационни материали се изброяват (потвърдени или непотвърдени) сведения за началото на тази „въоръжена борба“. Изтъква се, че в края на юни край Добринище излиза първият партизанин. Всъщност това не е нищо ново. От 1925 г. един или друг изпращан от Москва или поддържан с нейни средства „разведчик“ или „терорист“ се е промъквал тук или там из България, без да направи нищо особено, ако не се смятат няколкото компрометиращи именно комунистическата партия „деяния“. Пак в „агитационните материали“ ще прочетете, че непосредствено след решението на партията за „въоръжена борба“ се формира и първата партизанска чета на Никола Парапунов. Фактически нищо особено не се случва с призивите на комунистическата партия. Инвазията на насилие в България идва отвън. На 11 и 28 август 1941 г. през нощта на черноморското крайбрежие до устието на р. Камчия са стоварени от съветска подводница две групи обучени в Москва терористи, които скоро биват разкрити и в по-голямата си част унищожени. Претърпяла неуспех по вода, чуждата инвазия на тероризъм продължава по въздуха. На 14 и 19 септември същата година в Добруджа и други части на страната се спускат парашутисти-терористи (и то при напълно запазени дипломатически отношения между СССР и България, без каквото и да било дотогава участие на български граждани или институции във войната срещу Съветския съюз), които имат категоричната инструкция за организиране на тероризъм и подривна дейност в България. И тази „въздушна вълна“ в по-голямата си част е разкрита и обезвредена.
Комунистическата партия през този период не намира каквато и да била поддръжка сред широките слоеве от българския народ. Няма никаква възможност за създаване на нелегално съпротивително движение, защото България не е окупирана страна (германските войски са преминали през територията й като съюзници, акламирани възторжено и от комунистите), осъществена е националната мечта за всенародно обединение. Пропадат опитите на комунистическата партия за контакти и привличане към обща позиция на „демократическата опозиция“, единични надежди има само от страна на винаги готовия за комплоти и преврати политически кръг „Звено“ и БЗНС „Пладне“.
От своя страна главоломният разгром на съветската армия дава шансове на не воюваща България. През есента на 1941 г., виждайки съвсем близо пред очите си възможността за капитулация, Сталин и неговите сътрудници решават чрез българския пълномощен министър в Москва Стаменов и съответно цар Борис, да потърсят възможност за сепаративен мир с Германия. Това е чудесна възможност за цар Борис не само да изиграе помирителна роля на Изток, но да потърси съответните контакти и на Запад (при сепаративно оттегляне на СССР, Англия остава сама на себе си) и по този начин играейки роля на помирителен арбитър да гарантира за държавата си националното обединение, което е вече осъществено.
Блестяща възможност (съвсем подходяща за гъвкавия и помирителен дух на Борис III), която обаче е провалена от две, едно след друго случили се, събития: нападението на японската авиация срещу Пърл Харбър на 7 декември 1941 г., довело до влизането във войната на САЩ и обявяването няколко дни по-късно „символична война“ на Англия и САЩ от страна на България.
По това време именно съветските войски успяват да осъществят и първото свое контранастъпление при Москва и са в състояние да изчакат увеличаващата се помощ от САЩ, хода на събитията и развоя на войната през следващата година.
Единичните попаднали в България „организатори“ от Москва започват слепешком опити за създаване на нелегална съпротива, увличайки в терористичните си планове незапознати със същността на въпроса чисти духом млади хора и идеалисти (като поета Вапцаров), които заедно с все по-нарастващия брой „подмолни пришълци“ от СССР ще превръщат десетки млади хора в жертва на една химера, зад която стоят амбициите на жадна за власт и насилие световна организация.
По този начин в следващите 1943 и 1944 г. в България ще бъдат внесени както от СССР така и от югославската (а в известна степен и от гръцката) комунистически партии „въоръжената съпротива“ (за осъществяване на чужди интереси и проиграване на национални идеали). Ще загинат отново в братоубийствена борба стотици измамени хора, търсещи социална справедливост и елементарно човешко благополучие. От съвременната позиция на пълен банкрут на „победата на комунизма“ след 1989 г., с право комунистическата партия и идеология у нас могат да бъдат държани напълно отговорни за избиването не само на хиляди и хиляди българи след 9. IX. 1944 г., но и на пожертваните, подмамени идеалисти, които комунистическата партия хвърляше срещу куршумите, за да окървави, разедини и конфронтира народа ни за чужди интереси и фалшиви идеали. В началото на 1942 г. полицията влиза в дирите на пратениците на Москва Антон Иванов, Цвятко Радойнов и др., които бяха успели да кооптират млади български идеалисти (дори безпартийни) като ядро на ЦК на партията, което да подготвя подмолна терористична дейност в страната, под ръководството на Коминтерна. Междувременно бяха заловени няколко завербувани (и срещу заплащане) агенти на Москва, сред които запасния генерал Владимир Заимов. Вербовката в тези случаи се е осъществявала включително и от съветската легация в София. Последват провали и на нелегални начинания на комунистическата партия и съветското разузнаване в София и провинцията.